Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pet Sematary, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Прошкова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 262гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Boman(2008)
- Корекция
- nqgolova(2008)
- Допълнителна корекция
- NomaD(2008)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe(2008)
Издание:
Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци
Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993
Превела от английски Весела Прошкова
Редактор Александра Божкова
Художник: Петър Станимиров
Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“
ISBN 954-409-083-5
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от meduza)
- —Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe
Статия
По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Гробище за домашни любимци | |
Pet Sematary | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1983 г. САЩ |
Издателство | Doubleday |
Оригинален език | английски |
Жанр | ужаси |
Вид | роман |
Предходна | Кристин |
Следваща | Цикълът на върколака |
Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.
Сюжет
В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.
На Кърби Макколи
ПЪРВА ЧАСТ
ГРОБИЩЕ ЗА ДОМАШНИ ЛЮБИМЦИ
Исус им каза: Лазар, нашият приятел, е заспал, но отивам да го събудя.
Учениците му се спогледаха и някои се усмихнаха, защото не знаеха, че Исус е употребил метафора, и му рекоха: Господи, ако е заспал, ще оздравее.
Тогава Исус им рече открито: Лазар умря…, но да идем при него.
1
Луис Крийд, който бе загубил баща си на тригодишна възраст и не познаваше двамата си дядовци, никога не бе очаквал да намери нов баща, който бе на прага на средната възраст, но всъщност стана точно така…, въпреки че предпочиташе да нарича този човек „приятел“, както обикновено постъпват мъжете, когато сравнително късно в живота срещнат баща, когото биха желали да притежават. Луис се запозна с него същата вечер, когато, придружаван от жена си и от двете си деца, пристигна в Лъдлоу, за да се настани в голямата, облицована с бяло дърво, къща. Заедно с тях дойде и Уинстън Чърчил, наричан галено Чърч, който бе котаракът на дъщеря му Ейлин.
Квартирното бюро към университета бе имало огромни затруднения, докато му осигури жилище на прилично разстояние от кампуса[1].
Когато колата на семейство Крийд се приближи към мястото, където според Луис се намираше новият им дом — „Всички знаци съвпадат… също като астрологичните знаци през нощта, предшестваща убийството на Цезар“ — мрачно си помисли той, пътниците в нея бяха уморени, напрегнати и раздразнени. Гейдж, на когото никнеха зъби хленчеше почти непрекъснато и отказваше да заспи, въпреки че Рейчъл го люлееше и му тананикаше. Тя се опита да го усмири, като му подаде гърдата си, въпреки че бе още рано за кърменето. Но бебето знаеше по-добре от нея „разписанието“ си за хранене, затова побърза да я ухапе с наскоро поникналите си зъбчета. Рейчъл, която все още не знаеше какво да мисли за преместването в Мейн (беше прекарала целия си живот в Чикаго), избухна в сълзи. Ейлин моментално я последва, очевидно тласкана от някаква загадъчна женска солидарност. В задната част на „комбито“ Чърч неспокойно обикаляше напред-назад, както бе правил през цялото време, докато пътуваха от Чикаго дотук. Още на първия ден бяха принудени да го пуснат от специалната клетка, защото мяукането му ги подлудяваше, но и непрекъснатото му обикаляне из задната част на колата започваше да им действа на нервите.
На самия Луис му идваше да ревне. Изведнъж му хрумна лудешка, но същевременно привлекателна идея: ще предложи да се върнат в Бангор и да вечерят, докато чакат пристигането на камиона с покъщнината; когато цялото му семейство — пречка към свободата — слезе от колата, ще натисне до дупка педала на газта и ще профучи по пътя, без дори да погледне назад, докато огромният, четирилитров карбуратор на комбито поглъща литър след литър скъп бензин. Ще се отправи на юг и ще стигне чак до Орландо, щата Флорида, където ще постъпи като лекар в Дисниуърлд под измислено име. Но преди да стигне бариерата, която го разделя от голямото, старо шосе 95, което води на юг, ще спре встрани от пътя и ще изхвърли шибания котарак.
Комбито леко взе последния завой и пред очите им изникна къщата, която бе виждал единствено той. Бе пристигнал със самолет, за да огледа седемте възможни жилища, които двамата с Рейчъл бяха избрали по снимките на агенцията за недвижими имоти, след като се бяха убедили, че със сигурност е получил службата в университета. Бяха се спрели на голямата стара къща в колониален стил, изцяло ремонтирана и с вътрешна изолация; отначало разходите по отоплението се бяха сторили огромни на Луис, сетне бе осъзнал, че са в границите на разумното. Новият им дом се състоеше от три големи помещения на долния етаж и четири стаи на горния; към него бе пристроена голяма барака, която след време можеше да се преобрази в допълнителна площ. Сградата беше заобиколена от разкошна морава, която бе тучна, въпреки августовските горещини.
Зад къщата се простираше голяма ливада, където децата щяха да си играят, а зад нея додето стигаше погледа, тъмнееше гъста гора. Агентът по недвижими имоти бе обяснил на Луис, че земята наоколо е държавна собственост и че не се очаква да бъде застроена, поради съдебните дела между последните оцелели индианци от племето „микмак“ и федералното правителство. Индианците искали да им бъдат върнати над осем хиляди акра земя в Лъдлоу и в съседните селца. Съдебният процес, в който били въвлечени не само федералното правителство, но и управата на щата Мейн, бил толкова заплетен, че положително нямало да приключи до края на века.
Рейчъл изведнъж престана да плаче, изправи се на седалката и запита;
— Да не би това да е…
— Да — отвърна Луис. Беше притеснен или по точно — изплашен. Всъщност дори изпитваше ужас. Беше ипотекирал дванадесет години от живота им заради къщата; последните вноски за нея щяха да бъдат изплатени едва когато Ейлин навърши седемнадесет години; перспективата му се струваше невероятно далечна.
Той с мъка преглътна и изрече:
— Какво ще кажеш?
— Прекрасна е! — извика Рейчъл и Луис изведнъж усети, че от сърцето му падна камък. Усети, че жена му не се шегува; когато колата се отправи по асфалтираната алея, която заобикаляше пристройката и водеше към задния вход на къщата, Рейчъл жадно се втренчи в празните прозорци, сякаш вече си представяше материята на завесите, мушамата за застилане на кухненските шкафове и Бог знае още какво.
— Тате — обади се Елийн от задната седалка. Тя също бе престанала да плаче, дори Гейдж се бе успокоил. Луис се наслаждаваше на настъпилата тишина.
— Какво, скъпа — попита той и забеляза в огледалцето за обратно виждане, че кафявите й очи под перчема тъмно-руса коса също са вперени в къщата, в поляната пред нея, в покрива на съседния дом малко по-вляво и голямата ливада, която се простираше чак до гората.
— Това ли е нашата къща?
— Да, скъпа.
— Ура-аа! — извика тя и за малко не спука тъпанчето му. А Луис, който понякога се вбесяваше от нея, внезапно реши, че хич не му пука, ако никога не види Дисниуърлд в Орландо.
Той паркира пред постройката и завъртя ключа. Моторът изхълца за последен път и замлъкна. Тишината на късния следобед, нарушавана единствено от сладкогласното чуруликане на някаква птичка, им се стори още по-необичайна след шумотевицата на „Стейт Стрийт“ и на „Лууп“ в Чикаго.
— Ето, че сме у дома — каза Рейчъл, без да откъсва поглед от къщата.
— У дома — самодоволно произнесе разположилия се на скута й Гейдж.
Луис и Рейчъл се спогледаха смаяни, очите на Ейлин, отразени в задното огледалце, широко се отвориха.
— Каза ли…
— Той ли…
— Какво беше…
Тримата проговориха едновременно, сетне се разсмяха. Гейдж не им обърна внимание, а продължи преспокойно да смуче палеца си. От близо месец вече казваше „мама“ и напоследък се опитваше да изговори нещо подобно на „тате“ или поне така се струваше на Луис.
Но този път, случайно или папагалски, малкият бе изрекъл една истинска фраза „у дома“.