Ерих Фром
Изкуството да обичаш (7)

ОБИЧТА НА ПРАКТИКА

След като се занимахме с теоретичните въпроси на изкуството да обичаш, сега сме изправени пред един много по-труден проблем — проблемът за изкуството да обичаш на практика. Може ли да се научи нещо за практиката на едно изкуство, освен чрез самото му практикуване?

Проблемът става още по-труден поради факта, че днес повечето хора, следователно и много читатели на тази наша книга, очакват да им се даде рецепта „направи си сам“, а това в нашия случай означава да те учат как да обичаш. Страхуваме се, че всеки, който започне да чете настоящата, последна глава с подобно очакване, жестоко ще се разочарова. Да обичаш е съкровено чувство, което всеки човек може единствено да изживее чрез и за себе си. Всъщност едва ли има някой, който да не е изпитал това чувство, поне в първичната му форма, като дете, юноша или като възрастен. Да се разисква върху практиката на обичта всъщност означава да се изяснят предпоставките за изкуството да обичаш, реалните подходи към него; а също и ролята на тези предпоставки и подходи. Стъпките към целта могат да се направят единствено от самия индивид и това значи, че дискусията се прекратява още преди решителната крачка. Въпреки всичко обаче мислим, че обсъждането на методите може да помогне за овладяването на това изкуство — поне на онези, които не разчитат на рецепти.

За практиката на всички видове умения има някои общовалидни изисквания, независимо дали става дума за дърводелство, медицина или за изкуството да обичаш. Най-напред, всяко изкуство изисква дисциплина. Никога няма да имате добри постижения в една работа, ако не я вършите при спазване на необходимата дисциплина. Правите ли нещо само „по настроение“, то би могло да стане приятно и забавно хоби, но никога не ще достигнете професионалното равнище на майстора. Проблемът обаче не се свежда само до дисциплината в непосредствената творческа дейност (да кажем, че й посвещавате по няколко часа дневно), а до дисциплината в целия живот. Може да се помисли, че за съвременния човек няма нищо по-лесно от това да се научи на дисциплина. Нима той не се труди по осем часа на ден, за да изпълни най-дисциплинирано и точно определени задачи? Истината обаче е, че нашият съвременник се отличава с извънредно ниска дисциплина извън работното си място. Когато не е на работа, той предпочита да мързелува, да се размотава, или ако използваме по-приличен израз — „да си почива“. Самото желание за мързелуване е в повечето случаи реакция против рутината на ежедневието. Точно защото човек е принуден осем часа на ден да изразходва енергията си не за свои собствени цели, по наложени му от ритъма на работата несвойствени за него начини, той се бунтува и протестът му се изразява в инфантилно даване воля на желанията си. Освен това в битката против авторитаризма нашият съвременник е недоверчив към всякакъв вид дисциплина, натрапена от ирационален авторитет, или към рационална дисциплина, която сам си е наложил: Без такава дисциплина обаче животът се разстройва, става хаотичен и разхвърлян, изостря се нуждата от съсредоточаване.

Едва ли е необходимо да доказваме, че съсредоточеността е задължително условие за овладяване майсторството на едно изкуство. Това е известно на всеки, който се е опитал да усвои някакво умение. И все пак съсредоточеността е даже по-рядко явление в нашето общество, отколкото самодисциплината. Тъкмо обратното — общественото развитие води до разхвърлян и разпокъсан начин на живот, който няма равен на себе си. Вие вършите много неща едновременно: четете, слушате радио, говорите, пушите, храните се, пиете. Вие сте потребителят с отворена уста, който има голямо желание и готовност да изгълта всичко — филми, алкохол, знания. Липсата на съсредоточеност ясно проличава в трудността ни да останем сами със себе си. За повечето хора е невъзможно да седят спокойно, без да приказват, без да пушат и да четат, без да пият и пр. Те стават нервни, не ги свърта на едно място и трябва да правят нещо с уста или с ръце (тютюнопушенето е един от симптомите на липсата на съсредоточеност — то ангажира ръката, устата, очите и носа).

Трети фактор е търпението. И в този случай всеки, който се е опитал да постигне майсторство в някакво умение, знае, че ако наистина има сериозни намерения, му е необходимо търпение. Търсят ли се бързи резултати, той никога не ще овладее своето изкуство. При все това за нашия съвременник търпението е не по-малко трудно, отколкото дисциплината и съсредоточеността. Цялата ни промишлена система стимулира обратното — бързината. Всичките ни машини са проектирани с оглед на това изискване: автомобилът и самолетът ни отвеждат незабавно до целта и колкото по-бързо, толкова по-добре. Машината, която произвежда същото количество стоки за половината от времето, е два пъти по-добра от по-старата и по-бавната. Разбира се, това е необходимо поради важни икономически причини. Както обаче и в много други отношения, човешките добродетели се определят от икономическите резултати. Онова, което е добро за машините, следва да бъде добро и за човека — такава е логиката. Нашият съвременник мисли, че губи нещо, всъщност време, ако не работи бързо. И въпреки това той не знае какво да прави със спечеленото време, освен да го… убива.

Накрая, едно от условията за усвояване на дадено умение е изключителната заинтересованост към овладяване на майсторството в съответната област. Ако това умение не е от първостепенно значение за оня, който се е заел да го изучи, той никога няма да успее да постигне целта си. В най-добрия случай ще си остане нелош дилетант, но завинаги — далеч от майсторството. Както и за всички други умения, това изискване е неотменно и за изкуството да. обичаш. Все пак сякаш в любовта, за разлика от другите области, пропорцията между майстори и любители е в полза на последните.

Във връзка с общите условия за овладяване на едно умение трябва да се има предвид още нещо. Фактически човек не започва да изучава умението направо, а косвено. Налага се, преди да се заеме с главната задача, той да учи редица други неща, които не изглеждат пряко свързани с основната цел. Един чирак в дърводелския занаят започва да се учи най-на-пред как да рендосва; ученикът по пиано започва с упражняване на гамите: начинаещият в будистката школа за стрелба с лък отначало усвоява дихателните упражнения^[1]. Ако някой иска да стане майстор в определено изкуство, трябва да му посвети целия си живот или поне постоянно да се занимава с него, да не го изоставя нито за миг. Собствената личност става инструмент за практикуването на съответното изкуство, който трябва да бъде поддържан във форма с оглед изпълнението на специфичните функции. По отношение на изкуството да обичаш това означава, че всеки, който има желание да стане майстор в тази област, трябва да започне със спазване на дисциплина, съсредоточаване и търпение през целия си живот.

Какво означава спазване на дисциплина? За дедите ни беше по-лесно да отговорят на този въпрос. Препоръките им бяха да се става сутрин рано, да няма увлечения по излишен лукс, да се работи усърдно. Този вид дисциплина имаше очевидни недостатъци. Тя беше сурова и авторитарна, ограничаваше се предимно до пестеливост и икономичност и в много случаи беше „на нож“ с живота. Като реакция на тази дисциплина обаче се разви една растяща тенденция на недоверие към всякаква дисциплина и ориентация към инертно самодоволство и пренебрегване на дисциплината извън работното време като своеобразен баланс на рутинния начин на живот, натрапен ни през осемте работни часа. Да се става в определено време, през деня редовно да се водят занимания като медитация, четене, слушане на музика, разходка; да не се увличаме, поне извън определени рамки, в ескейпистки начинания, като четене на детективски романи или гледане на филми, да не преяждаме и преливаме — са елементарни и първични правила. Същественото е дисциплината да не се съблюдава като нещо, наложено ни отвън, а да бъде израз на собствената ни воля; да се възприема като нещо приятно и човек постепенно да привикне на определено поведение, което би му липсвало при една внезапна промяна в това отношение. Един от най-злополучните аспекти на нашата западна концепция за дисциплина (както и при всяка добродетел) е, че спазването й има болезнен характер и само при това условие би могла да е „добра“. Изтокът много отдавна е приел, че онова, което € добро за човека — за душата и за тялото му, — трябва също така да е и приятно, макар отначало да се изисква преодоляване на известна съпротива.

В нашето общество е много по-трудно да се постигне на практика съсредоточеност, понеже всичко е сякаш против подобно изискване. За да се усвои умението за съсредоточаване, най-важно е човек да се научи да бъде сам със себе си, без четене, слушане на радио, тютюнопушене или пиене. Фактически да можеш да се съсредоточаваш, означава да си в състояние да останеш сам със себе си и именно това качество е съществено условие за изкуството да обичаш. Ако съм свързан по. необходимост с друг човек, понеже не мога да стоя на краката си, той (или тя) могат да се нарекат мои благодетели, но взаимоотношението ни не е обич. Колкото и парадоксално да звучи, умението да бъдеш сам е предпоставка за изкуството да обичаш. Всеки, който се опита да остане сам със себе си, ще разбере колко трудна е такава задача. Ще започне да чувства, че не го свърта на едно място, да се притеснява и дори да изпитва сериозно безпокойство. Той ще е склонен да мотивира нежеланието си да продължи в тази насока, под предлог че е безполезно, просто глупаво, че отнема твърде много време и т.н. и т.н. Такъв човек ще забележи, че в главата му нахлуват и го обсебват най-различни мисли, ще се усети, че умът му е зает е това, какво му предстои да прави до края на деня или с някаква трудна работа, която трябва да свърши, или къде да прекара вечерта, или за всяко друго нещо, за което се сеща, вместо напълно да си разтовари съзнанието. Много полезно би било да прибегне до няколко съвсем лесни упражнения — например да седне и да се отпусне (без да се разкисва съвсем или пък да се стяга излишно), да затвори очи, да се опита да види „бял екран“ и да се помъчи да изчисти съзнанието си от всякакви смущаващи го представи и мисли. После да се опита да проследи дишането си; не да мисли за него или да му въздейства, а да го проследи — и правейки това, да го усеща. След това да се опита да си представи своето Аз: Аз = на мен самия, като център на силите ми като създател на моя свят. Подобно съсредоточаване в. себе си трябва да се прави поне всяка сутрин по двадесет минути (ако е възможно и повече) и всяка вечер преди лягане^[2].

 

В допълнение на подобни упражнения човек трябва да се научи да се съсредоточава във всичко, което прави — слушане на музика, четене на книги, разговор с друг или гледане на пейзаж. В такива мигове единственото нещо от значение за индивида трябва да е действието, на което се е отдал напълно. Ако е успял да се съсредоточи, не е толкова съществено какво точно прави; съществените и незначителните неща придобиват нови измерения, защото са обект на цялото му внимание. За да се научим да се съсредоточаваме, трябва, доколкото е възможно, да избягваме тривиалните разговори, т. е. разговори, които не се отличават с оригиналност. Ако двама души говорят за едно дърво, добре известно на всеки от тях, или за вкуса на хляба, с който току-що заедно са се хранили, или за съвместни добре познати преживявания и на двамата в процеса, на общата им работа — подобен разговор би бил уместен, при условие че изживяват онова, за което става дума, а не го коментират абстрактно. От друга страна, възможно е да се води тривиален разговор и на политически и религиозни теми. В такъв-случай двамата си служат с клишета и не споделят истинските си убеждения. Освен това еднакво е важно да се избягват както банализираните разговори, така и лошата компания. Под лоша компания разбираме не само зли по характер и деструктивни личности — тяхната среда безусловно е неподходяща, защото тровят съзнанието и депремират индивида. Става дума също така и за празните хора, които нямат душа, въпреки че тялото им живее; хората с банални мисли и разговори; бъбривците, които лансират готови шаблони вместо оригинални мисли. Естествено невинаги е възможно да се избави човек от компанията на подобни хора, нито дори това е необходимо. Ако човек реагира не по очаквания от тях начин — пак с клишета и тривиалности, — а директно и човешки, може често да се случи такива хора да променят поведението си поради шока от неочакваното.

Да си съсредоточен по отношение на друг, означава да си в състояние преди всичко да го слушаш. Повечето хора дават вид, че слушат другите, че дори ги съветват, без фактически да слушат и да разбират казаното. Те не се отнасят с необходимата сериозност нито към онова, което им говори събеседникът, нита към собствените си думи. Такъв разговор естествено ги уморява. Те се заблуждават обаче, че ако са слушали съсредоточено, биха се изморили повече. Истината е съвсем друга. Всяка дейност, която се извършва съсредоточено, ободрява човека (макар след това да го обзема естествена и ползотворна умора), а от несъсредоточената активност му се приспива, въпреки че същата вечер ще му бъде много трудно да заспи.

Да си съсредоточен, означава да живееш изцяло в настоящето, тук и сега, и докато правиш нещо, в момента да не мислиш за онова, което ти предстои да вършиш. Излишно е да подчертаваме, че съсредоточаването трябва да се практикува най-много от хора, които се обичат. Те трябва да се научат да се чувстват близо един до друг, без да се отклоняват по най-различни начини и поводи в ежедневието. Началните стъпки при съсредоточаването ще бъдат трудни, ще ви се струва, че никога не ще успеете да постигнете целта. Едва ли е нужно да споменаваме, че това изисква търпение. Този, който не знае, че всяко нещо идва с времето си, и проявява прибързаност, той действително никога не ще има сериозен успех в практиката на съсредоточаването — и още по-малко в изкуството да обичаш. За да добием представа какво е търпение, трябва просто да погледаме как малкото дете се учи да ходи. То пада, пада отново и отново, докато един ден вече прохожда, без да пада. Колко много би могъл да постигне възрастният в усилията си да осъществи главните си задачи, ако проявяваше търпението и съсредоточеността на малкото дете!

Човек не може да се научи да се съсредоточава, без да е станал чувствителен към себе си. Какво значи това? Трябва ли през цялото време да мисли за себе си, да се „анализира“ или пък да прави нещо друго? Ако ставаше дума да проявява усет към някоя машина, нямаше да е трудно да. обясним какво имаме предвид. Например всеки, който кара автомобил, е чувствителен към него. Обръща внимание дори и на най-слабия необичаен шум и на най-малките изменения в оборотите на двигателя. По същия начин шофьорът е чувствителен към различните пътни настилки, към движението на автомобилите пред или зад него. Въпреки това той не мисли за тези неща. Умът му е в състояние на ненапрегнато внимание, отворено за всички съществени изменения в ситуацията, в която той се е съсредоточил — да се движи безопасно с автомобила си.

Чувствителността и отзивчивостта на майката към своето бебе е най-характерен пример за чувствителност към друго човешко същество. Тя забелязва някои телесни промени, искания, безпокойства у детето, преди още да бъдат открито изразени. Тя се събужда от бебешкия плач, въпреки че много по-силен шум изобщо не й нарушава съня. Всичко това показва, че тя. е чувствителна към проявите на детския живот. Майката не е разтревожена, нито е развълнувана, но се намира в състояние на бдително равновесие — отзивчива на всякакъв съществен сигнал от страна на детето. По същия начин човек може да бъде чувствителен към самия себе си. Той например изпитва чувство на умора или потиснатост и вместо да се отдаде на него и да го засили с угнетяващи мисли, които винаги са, налице, си задава въпроса: „Какво става с мен? Защо съм потиснат?“ Същото се наблюдава, когато човек е раздразнен или ядосан, или предразположен към мечтания или към друга ескейпистка активност. При всеки случай главното е да се отчита настъпилото чувство, а не да се мотивира по всевъзможни начини; да се вслушаме в собствения си вътрешен глас, който ще ни каже — почти незабавно — защо сме обезпокоени, потиснати или раздразнени.

Обикновеният човек е чувствителен към промените на собственото си тяло; той ги забелязва, усеща дори незначителната болка. Сравнително лесно е да се възприема този вид телесна чувствителност, понеже повечето хора имат представа как се чувстват, когато са добре. Много по-трудно се постига същата чувствителност към душевните процеси у човека, понеже мнозина не знаят какво е оптималното душевно състояние на личността. Те възприемат психичната дейност на родителите и роднините си или на обществената група, от която произхождат, като норма и доколкото-. у тях не се поражда несъгласие с нея, тези хора живеят с нормално чувство и не проявяват интерес към нещо повече. Мнозина например никога не са виждали обичащ човек или личност, отличаваща се с цялостност, смелост и способност да се съсредоточава. Очевидно е, че за да бъде чувствителен към себе си, човек трябва да има ясна представа за пълноценното, здравото, хуманно по съдържанието си душевно състояние на личността. Как обаче да се получи това, ако не е имал възможност да го изпита в своето детство или по-късно в живота. Безсъмнено няма лесен отговор на въпроса, но той опира до един съдбовен фактор в нашата образователна система.

Ние учим на знания, но ни убягва истината, че възпитанието е най-важното нещо за развитието на човека: онова, което той би могъл да научи от самото присъствие на една зряла, обичаща личност. В предишните епохи на нашия континент или в Китай и Индия най-високо ценен е бил човекът с ярко изявени качества на духа. Даже учителят е бил не само или предимно източник на информация, а по-скоро изразител на един хуманен светоглед. В съвременното капиталистическо общество — същото важи и за руския комунизъм — обект на възхищение и подражание са всички други, но не и носителите на ценни душевни качества. В центъра на общественото внимание са главно онези, които осигуряват косвено задоволство у обикновения човек. Образци за подражание са филмовите звезди, водещите радиопрограми, водещите рубрики във вестници и списания, видни личности в бизнеса и в държавното управление. Основното изискване, за да изпълняват такива функции, често е да имат качеството на хора, които сполучливо представят новините. Въпреки това положението не е чак толкова безнадеждно. Като се има предвид, че човек като Алберт Швайцер би могъл да стане известен в Съединените щати или си представим големите възможности на нашата младеж да се запознае с живи или исторически личности, показали какво могат да постигнат човешките създания, а не с водещи забавни програми в широкия смисъл на думата, или се обърнем с лице към големите произведения на литературата и изкуството, струва ни се, че има надежда да се изгради представа за една високохуманна личност, а оттук и за създаване на чувствителност към негативни черти, несъвместими с този образ. Ако не съумеем да поддържаме жизнеността на образа на човешката зрелост, наистина ще се изправим пред вероятността от рухване на традициите на цялата ни цивилизация. Първооснова на тези традиции е не приемствеността на известни знания, а на определени хуманни качества. Ако те изчезнат от погледа на идните поколения, петхилядолетната ни цивилизация ще се разпадне дори и ако достигнатите от нея t знания бъдат запазени и развивани.

Дотук обсъждахме какво е необходимо за практическата дейност в областта на всяко изкуство. Сега ще се спрем на специфичните изисквания, свързани с изкуството да обичаш. Според нас главното условие за постигане на обичта е преодоляване на нарцисизма у личността. Нарцистичната нагласа означава, че съответният индивид смята за реално само онова, което съществува у него, докато явленията във външния свят не са самостоятелни реалности сами по себе си, а имат място в живота само доколкото са полезни или опасни за нарциса. На другия полюс е обективизмът — качеството да се разглеждат хората и предметите такива, каквито са, обективно, бе? да може да се отдели тази обективна картина от друга, създадена от желанията и страховете на индивида. Всички форми на психоза сочат крайната степен на неспособност на пациента да бъде обективен. За душевноболния единствената реалност е онази, която съществува в него. Всички ние изпадаме в подобно състояние при съновидения. В тях ние представяме събития, поставяме драми, отразяващи наши желания и страхове (а понякога също и наши прозрения и преценки) и докато спим, сме убедени, че светът на нашите съновидения е също тъй реален, както действителността, която възприемаме, щом се събудим.

Душевноболният или сънуващият са в абсолютна невъзможност да си представят обективно външния свят. Всички ние обаче не сме съвсем нормални в едно или друго отношение или пък сме повече или по-малко в сънно състояние. Представите ни за света не са обективни, а извратени поради нарцистичната ни ориентация. Необходимо ли е да привеждаме примери? Всеки може лесно да ги забележи, като се вгледа в себе си, в съседите си, или пък когато чете вестника. Те се различават по степента на нарцистичното извращение на действителността. Една жена например телефонира на лекаря, че иска да отиде при него същия ден след обед. Отговорът е, че точно този следобед той е зает, но че тя може да заповяда на преглед следващия ден. Жената възкликва:

— Но, докторе, аз живея само на пет минути от кабинета ви!

Тя не може да разбере обясненията, че не му спестява никакво време, макар за нея разстоянието да е толкова късо. Пациентката разглежда ситуацията нарцистично: понеже тя спестява време, следва и той да спестява време. За нея единствената реалност е собствената й личност.

Не дотам крайни или може би не само толкова явни са извращенията в междуличностните отношения. Колко родители възприемат реакциите на детето си от позицията то да бъде послушно, да им доставя удоволствие, да бъде тяхната гордост и т.н., вместо да се досетят или даже да се заинтересуват какво чувства то за или чрез себе си? Колко мъже се заблуждават, че съпругите им са деспотични, понеже обичта на мъжа към майка му го кара да обяснява всяко изискване на съпругата си като ограничение на собствената му свобода! Колко жени мислят съпрузите си за некадърни и глупави, защото не отговарят на представата, която са си създали като момичета за лъчезарния рицар на своите мечти!

Прословута е липсата на обективност по отношение на другите страни. От ден на ден чуждата нация е все по-покварена и жестока, а собствената олицетворява всичко добро и благородно в света. Всяко действие на противника се преценява само от една позиция, всяко действие на преценяващия — само от друга. Дори добрите дела на противника се приемат като белег за особено коварство с цел да измами нас и света, а нашите лоши постъпки са необходими и оправдани в името на благородните цели, на които служим. Наистина, ако изследваме отношенията между държавите наред с тези между личностите, ще стигнем до извода, че правилото е в една или друга степен нарцистично извращение на истината, а обективността — изключение.

Качеството да се мисли обективно е здравият разум; емоционалното отношение в основата на здравия разум е скромността. Да си обективен, да влагаш здравия си разум, е възможно само ако си постигнал скромност в отношенията към другите, ако си се отърсил от детските мечти да бъдеш всезнаещ и всемогъщ.

От гледна точка на разсъжденията ни за изкуството да обичаш това означава обич в зависимост от относителното отсъствие на нарцисизъм и изисква утвърждаване на скромност, обективност и здрав разум. Целият живот на човека би трябвало да бъде отдаден на тази цел. Скромността и обективността са неделими, както и самата обич. Не мога да бъда действително обективен към семейството си, ако не съм в състояние да бъда обективен към един непознат, и обратно. Ако искам да усвоя изкуството да обичаш, трябва да ратувам за обективност при всякакви ситуации и да проявявам чувствителност към случаи, при които не съм обективен. Трябва да се стремя да схвана разликата между моята представа за дадено лице и поведението му, както е нарцистично изопачена, и реалното състояние на същото лице без оглед на моите интереси, потребности и безпокойства. Придобиването на качеството на обективност и на здрав разум се равнява на половината път до овладяване на изкуството да обичаш, но това качество трябва да се проявява към всеки, с когото имаме контакти. Ако някой реши да запази обективността само за любимия човек и мисли, че може да се откаже от нея в отношенията си с останалите хора. скоро ще установи, че е претърпял неуспех и тук, и там.

Умението да обичаш зависи от възможностите на човека да се отърси от нарцисизма и от фиксирането към майката и към рода. Това зависи от способността ни да надраснем нещата, да придобием творческа ориентация в отношенията си към света и към самите нас. Този процес на освобождаване, на раждане, на пробуждане изисква като необходимо условие едно качество: вяра. Практиката на изкуството да обичаш изисква практика на вярата.

Какво е вярата? Непременно въпрос на упование в Бог или в религиозни доктрини? Необходимо ли е тя да се противопоставя на здравия разум и на рационалното мислене, или да се откъсва от тях? Дори за да започне да вниква в проблема за вярата, човек трябва да прави разлика между рационалната и ирационалната вяра. Под ирационална вяра разбираме вярата (в личност или в идея), която се основава на подчинение на определен ирационален авторитет. За разлика от нея рационалната вяра е убеждение, което се корени в личното изживяване на мисъл или на чувство. Тя не е първично упование в нещо, а сигурност и устойчивост като качество на нашите убеждения. Вярата е черта на характера, пронизваща цялата личност, а не толкова някакво специфично вероизповедание.

Рационалната вяра произтича от интелектуалната и емоционалната активност. Тя е важен елемент за рационалното мислене, което се предполага, че изключва вярата. Как например ученият прави едно откритие? Дали започва експеримент след експеримент и събира факт по факт, без да има някакво виждане какво очаква да открие? Много рядко са минавали по този път откривателите във всяка област на науката. От друга страна, никой не. е стигал до съществен извод само с помощта на въображението. Процесът на творческо мислене във всяка област на човешката дейност често започва с онова, което би могло да се нарече „рационално прозрение“ — самото то е плод на значителни проучвания, размисли и наблюдения. Когато ученият успее да събере достатъчно данни или да състави математически формули, за да даде на първоначалното си прозрение приемлива обосновка, той достига до една временна хипотеза. Внимателният анализ на хипотезата с оглед разкриване на нейните следствия и съсредоточаването на данни в нейна подкрепа водят до една адекватна хипотеза и накрая вероятно до включването й в една по-широкообхватна теория.

Историята на науката е изпълнена с— примери на вяра в здравия разум и с прозрения на истини. Коперник, Кеплер, Галилей и Нютон бяха обладани от непоколебима вяра в здравия разум. Заради нея Бруно бе изгорен на кладата, а Спиноза — отлъчен от църквата. Вярата е необходима на всяка крачка — от рационалното прозрение до формулирането на една теория. Вярата в прозрението като една рационална цел, вярата в хипотезата като възможно и приемливо предположение и вярата в окончателната теория, поне докато се постигне консенсус за нейната истинност. Тази вяра се корени в собствения опит, в убедеността в силата, наблюдението и преценката на даден човек. Докато ирационалната вяра е приемане на нещо за вярно само защото един авторитет или мнозинството твърди така, рационалната вяра се основава на самостоятелното убеждение, до което човек стига в резултат на собственото си творческо наблюдение и мислене, въпреки мнението на мнозинството.

Мисълта и преценката не са единствените области, където се проявява рационалната вяра. В сферата на човешките отношения вярата е неотменно качество на всяко по-голямо приятелство или любов. „Да вярваш“ в друг човек означава да си сигурен в надеждността и постоянството на фундаменталните му позиции, в сърцевината на неговата личност, в неговата обич. Тук не става дума той да не променя мнението си, а да съхрани основните си мотиви като личност, например че уважението към живота и към човешкото достойнство е просто част от него самия, част, която не се променя.

В същия смисъл ние имаме вяра в себе си. Ние съзнаваме съществуването на Аз-а, на сърцевината на нашата личност, която е неизменна и оцелява през целия ни живот въпреки променящите се обстоятелства и независимо от известни промени в мненията и в чувствата ни. Това е сърцевината, представляваща реалността, означавана с думата „Аз“ и на която се основава убеждението в нашата самоличност. Ако нямаме вяра в постоянството на нашето собствено Аз, чувството ни за самоличност ще бъде поставено под заплаха и ние ще изпаднем в зависимост от други хора, чиято одобрителна оценка става основа за нашето чувство за самоличност. Само човек, който вярва в себе си, може да вярва в другите, защото единствено той може да бъде сигурен, че утре ще бъде същият, какъвто е днес, и следователно ще чувства и ще постъпва според очаквания от него начин. Вярата в себе си е необходимо условие за способността ни да обещаваме и понеже, по думите на Ницше, човек може да се характеризира по способността си да обещава, вярата е едно от условията за оцеляване на човека. По отношение на обичта от голямо значение е вярата в собствената обич, в способността да вдъхнеш обич у другите и в нейната устойчивост.

Един друг аспект на вярата в едно лице е свързан с вярата в способностите на другите. Нейната съвсем първична форма е вярата на майката в бъдещето на новороденото — че то ще живее, ще расте, ще проходи, ще проговори. При все това растежът на детето е свързан с определени независещи от човешката воля закономерности и нейните очаквания като че ли не изискват проява на вяра. Различно е обаче при способностите, чието развитие може да се наруши в зависимост от субективни причини — то да може да обича, да бъде щастливо, да разчита на здравия си разум, както и някои по-специфични качества, като например артистичните му дарования. Те са семена, които се развиват и израстват, ако има подходящи условия, или пък могат да бъдат потискани, ако липсва благоприятна обстановка.

Може би най-същественото условие е оня човек; който играе най-важна роля в живота на детето, да вярва във възможностите на своята рожба. Тази вяра обуславя разликата между възпитанието^[3] и манипулирането. Възпитанието е идентично с подпомагане детето да осъзнае своите възможности?. Противоположното понятие е манипулиране, което се основава на отсъствие на вяра в развитието на способностите на детето и в убеждението, че то ще се развие правилно само ако възрастните му налеят в главата онова, което желаят, и потиснат у него нежеланите от тях импулси. Не е необходима вяра в робота, тъй като в него няма живот.

Кулминацията на вярата в другите е вярата в човечеството. На Запад тя е изразена от юдейско-християнската религия и е намерила най-силното си отражение в хуманитарните политически и социални идеи през последните сто и петдесет години. Както вярата в дете, тя се основава на идеята, че човек притежава способности, с които при подходящи условия може да изгради обществен ред върху принципите на равенството, справедливостта и обичта. Той още не е построил такова общество и затова убеждението, че би могъл да постигне тази цел, изисква вяра. Както при всички случаи на рационална вяра, тази също не е самоизмама, а се основава на доказателства за постигнатото от човешкия род и на вътрешния опит на всеки човек, на собственото му чувство за здрав разум и обич.

Докато ирационалната вяра се корени в подчинение на една сила, приемана за непреодолима, всезнаеща и всемогъща, и в отричаме на собствената сила на индивида, рационалната вяра се основава на противоположни фактори. Ние имаме тази вяра в съзнанието си като резултат на собствените си наблюдения и своето мислене. Имаме вяра в способностите на другите, в самите нас и в човечеството, защото сме се убедили, макар и до определена степен, в растежа на собствените си способности, в реалността на растежа в нас самите, в собствената сила на нашия здрав разум и на обичта ни. Основата на рационалната вяра е творчеството. Да живеем с нашата вяра означава да живеем творчески. От това следва, че упованието във властта (в смисъл на господство) и в нейното използване е противоположно на вярата. Да се осланяме на съществуващата власт е идентично с неверието в още нереализираните възможности. То е предсказание за бъдещето, опиращо се единствено на реализирано настояще. Оказва се обаче, че това е съдбовна грешка, която е дълбоко ирационална поради недооценяване на човешките възможности за растеж. Няма рационална вяра във властта. Има подчинение на нея или от страна на властвуващите — желание да я запазят. За мнозина властта е най-реалното от всички неща, но в очите на историята изглежда най-непостоянната от всички човешки придобивки. Тъй като вярата и властта взаимно се изключват, всички религии и политически системи, изградени на рационалната вяра, се опорочават и в последна сметка губят силата си, ако разчитат на властта или се съюзят с нея.

Вярата изисква смелост, готовност да поемеш риска, да понесеш дори разочарование и болка. Който настоява, че безопасността и сигурността са най-важните условия за живот, той не е в състояние да вярва. Който се затваря в една система на самозащита, където намира сигурност с помощта на дистанцията и собствеността, се превръща в затворник. За да си обичан, за да обичаш, се изисква смелост, смелостта да даваш оценка на определени ценности и да направиш скок, като рискуваш всичко заради тях.

Такава смелост е много различна от смелостта, за която говореше прословутият самохвалко Мусолини, издигайки лозунга „Да живеем опасно!“. Неговата смелост е смелостта на нихилизма, която се корени в деструктивното отношение към живота, в отрицанието му, в неспособността да обичаш живота. Смелостта на отчаянието е антипод на смелостта, родена от обич, тъй както вярата във властта е антипод на вярата в живота.

Имат ли вярата и смелостта практическо приложение? Вярата действително е необходима всеки миг. Необходима е вяра, за да се отгледа едно дете, необходима е вяра, за да заспиш, необходима е вяра за започване, на всякаква работа. За всички нас тази вяра вече е въпрос на навик. Комуто липсва вяра, той непрекъснато се тревожи за детето си, страда от безсъние или не е в състояние да върши каквато и да е творческа дейност; той е подозрителен, пази се от сближаване с други хора, или е хипохондрик, или пък не може да мисли за дългосрочни проекти. Да държиш на преценката си за някого дори когато общественото мнение или непредвидени обстоятелства я опровергават; да отстояваш убежденията си дори когато те не са популярни — всичко това изисква вяра и смелост. Необходими са вяра и смелост, за да приемем трудностите, спънките и мъките в живота, като предизвикателства, чието преодоляване ни прави по-силни, вместо като несправедливо и незаслужено наказание.

На практика вярата и смелостта се пораждат в дребните неща на ежедневието. Първата, крачка е да разберем къде и кога губим вярата си, за да прозрем през мотивацията, прикриваща обезверяването, да изясним кога човек действа под напора на страха и как се оправдава. Да разберем, че всяко предателство спрямо нашата вяра ни прави по-слаби, а всяка слабост води до ново предателство и така нататък, докато се затвори омагьосаният кръг. Тогава човек също така разбира, че докато съзнателно се страхува от това да не бъде обичан, е обзет от реалния, но обикновено неосъзнат страх да обича. Да обичаш, значи да бъдеш всеотдаен, да си напълно убеден, че твоята обич ще породи обич у любимия човек. Любовта е акт на вяра и оня, който има малко вяра, обича малко. Може ли да се каже нещо повече за ролята на вярата? Някой друг навярно би могъл, а ако аз бях поет или проповедник, също бих се опитал. Всъщност обаче не съм и не мога дори да си позволя да кажа нещо повече за практическата страна на вярата. Сигурен съм, че всеки, който желае, може да се научи да вярва, тъй както детето се научава да ходи.

Би трябвало да се спрем на едно абсолютно необходимо условие за изкуството да обичаш, което споменавахме между другото като подразбиращо се: активността. Вече отбелязахме, че активност не означава „правене на нещо“, а вътрешно движение, творческо оползотворяване на силите на личността. Обичта е активност; ако аз обичам, цялото ми същество е постоянно активно насочено към обичания човек, но не единствено към него или към нея. Ако проявявам леност, ако не съм винаги с буден ум, с желание за енергична динамична дейност и активна реализация на силите си, ще бъда неспособен да изразявам пълноценно чувствата си към обичания. Спането е единственото състояние на истинско бездействие. В живота на будния човек няма място за леност. Много хора днес се намират в парадоксално състояние — полузаспали, когато са будни, и полубудни, когато спят или искат да спят. Човек е напълно буден, когато не се отегчава или не е отегчителен. Всъщност да не се отегчаваш или да не отегчаваш е едно от главните условия за обичта. Живата мисъл, будното чувство, с взор и слух готови да възприемат всичко през целия ден, недопускане на вътрешна леност чрез безучастно трупане на впечатления или направо прахосване на времето са неотменими предпоставки за обичта в действие. Разбирането, че животът може да се раздели на две — в любовта да бъде продуктивен, а в другите области — безплоден, е чиста заблуда. Продуктивността не допуска подобно разделение на труда. Способността да обичаш предполага интензивност, енергичност, подчертана жизненост, които могат да се постигнат само с творческа и активна устременост в много други области на живота. Ако в тях човек не е продуктивен, и обичта му ще бъде безплодна.

Изкуството да обичаш не може да се ограничи само до вътрешния свят на личността и до придобиване и развитие на описаните в настоящата глава черти и схващания. То е неделимо свързано с обществения живот. Ако изкуството Да обичаш е равнозначно на чувството да обичаш всеки, ако обичта е черта на характера, тя по необходимост трябва да се проявява не само към семейството и приятелите, но и към онези, с които човек се среща в работата си, в бизнеса и в професията. Няма „разделение на труда“ между обичта към близките, от една страна, и към останалите, от друга. Обратно — последната е условие за съществуването на първата. Ако наистина приемем тази мисъл, се налага рязко да променим обичайните си отношения с другите хора. Макар да се приказва много за религиозния идеал да обичаш съседа си, нашите взаимоотношения фактически се определят в най-добрия случай от принципа на честността. Честност означава да не се прибягва до измама или хитрини при размяна на стоки, услуги или чувства. „Давам ти толкова, колкото ти ми даваш“ е преобладаващата максима в капиталистическото общество както в материално-стоковите отношения, тъй и в любовта. Дори може да се каже, че утвърждаването на етиката на честността е конкретен нравствен принос на капиталистическото общество.

Причината за това се крие в природата на капитализма. В предкапиталистическите общества размяната на стоки се. извършваше чрез груба сила, по традиция или посредством лични връзки на обич или приятелство. В капиталистическия строй всевластният фактор е пазарната размяна. Независимо дали става дума за стоков пазар, за трудова борса или за пазар на услугите, всеки човек разменя това, което има да продава, срещу онова, което иска да придобие в пазарни условия без употреба на сила.

Етиката на честността погрешно се смесва с етиката на Златното правило. Максимата „да се отнасяш към другите както искаш те да се отнасят към теб“ може да бъде тълкувана като „бъди честен в размяната с другите“. Всъщност това първоначално бе формулирано като една по-популярна разновидност на библейското правило „Обичай съседа си, както обичаш себе си“. Юдейско-християнската норма за братската обич е съвсем различна от етиката на честността. Тя означава да обичаш съседа си, т. е. да чувстваш отговорност към него, да си неразривно свързан с него, докато етиката на честността не предполага чувство за отговорност, за съдбовна свързаност със съседа, а отдалечаване и разграничаване от него. Неслучайно Златното правило стана най-популярната религиозна максима днес. Понеже може да се обяснява с етиката на честността, всеки го разбира и желае да го спазва. Обичта на практика обаче трябва да започне с признаване на различието между честност и обич.

Възниква още един важен въпрос. Ако цялата наша обществена и икономическа организационна структура е основана на принципа всеки да търси собствената си изгода и се ръководи от егоистичното начало, леко засенчено с етичния принцип за справедливост, как е възможно да се търгува, как човек може да се развива в рамките на съществуващата обществена система, и същевременно да обича? Този въпрос е бил поставян и е получавал категоричен отговор от християнските монаси, от личности като Толстой, Алберт Швайцер и Саймън Уейл. Други автори поддържат възгледа за пълната несъвместимост между обичта и светския живот в съвременното общество^[4]. Те стигат до извода, че да се говори за обич днес единствено означава да се участва в една обща измама; те твърдят, че в днешния свят може да обича само един мъченик или един безумец и затова всички разговори за обич са празни приказки. Това много популярно становище без никакви затруднения се превръща в средство за мотивация на цинизма. Всъщност то се споделя мълчаливо от обикновения човек, който мисли: „Имам желание да бъда добър християнин, но ако сериозно реша да стана такъв, сигурно ще умра от глад.“ Този „радикализъм“ води до нравствен нихилизъм. „Радикалният мислител“ и обикновеният човек са автомати, които не могат да обичат и единствената разлика между тях е, че последният не го съзнава, а първият знае истината и я утвърждава като „историческа необходимост“.

Убедени сме, че абсолютната несъвместимост между обичта и „нормалния“ живот е вярна само в абстрактния смисъл на думата. Основополагащият принцип на капитализма и принципът на обичта са несъвместими. Съвременното общество обаче е сложен феномен. Продавач на безполезна стока например не би могъл да преуспее в стопанската си дейност, без да лъже. Квалифицираният работник, аптекарят, лекарят — могат. Аналогично земеделецът, работникът, учителят и разни категории търговци могат да обичат, без да нарушават стопанската си дейност. Дори човек да приеме, че принципът на капитализма е несъвместим с принципа на обичта, трябва да признае, че „капитализмът“ сам по себе си— е сложна и постоянно променяща се структура, която все още допуска значителни възможности за неконформистко поведение и за лична свобода на действие.

С тези думи ние не бихме желали да внушаваме, че може да се очаква сегашната обществена система да просъществува вечно и успоредно да се подхранва надежда за постигане на идеала за обичта към ближния. Хората, способни да обичат в условията на сегашната система, са изключение. Обичта поначало е рядко явление в днешното западно общество. Не заради това, че в условията на делово напрежение няма място за обич, а по-скоро защото в атмосферата на ориентираното към материално производство общество с ненаситна жажда за стоки само един неконформист би могъл с успех да защити своите позиции. Онези, които са сериозно заинтересувани обичта да стане единственият разумен отговор на проблема за смисъла на човешкото съществуване, трябва да приемат необходимостта от радикални промени в нашата обществена структура, ако искаме обичта да стане обществен, а не съвсем индивидуален маргинален феномен. В рамките на настоящата книга само можем да укажем посоката на такива промени^[5]. Нашето общество се ръководи от мениджърска бюрокрация, от професионални политици. Поведението на хората се мотивира от масово внушение, стремежът им е да произвеждат повече и да консумират повече, което постепенно се превръща в самоцел. Всякаква дейност е подчинена на икономически задачи, средствата са станали цел; човекът се е превърнал в автомат — добре хранен, добре облечен, но без да проявява ясно определена загриженост към присъщото си хуманно качество и към своята мисия. Ако той е в състояние да обича, би трябвало да заеме мястото си на върха, икономическата машина да служи на него, а не обратното. Той трябва да бъде в състояние да споделя опит, да дели труда си, а не — в най-добрия случай — да дели само печалбата. Необходимо е обществото да бъде организирано по начин, при който социалната, любящата природа на човека да не се откъсва, а да се слива с общественото му битие. Ако е истина, както се опитахме да изясним, че обичта е единственият разумен и задоволителен отговор на проблема за смисъла на човешкото съществуване, всяка обществена система, изключваща в една или друга степен развитието на обичта, в дългосрочна перспектива трябва да загине от собственото си противоречие с основните необходимости на човешката природа. Да се говори за обич не е „морализаторство“ поради простата причина, че става дума за главната и реалната потребност на всяко човешко създание. Прикриването й не означава, че тя не съществува. Да се анализира природата на обичта, означава да се открие, че тя изобщо отсъства днес, и да се осъдят обществените условия, на които се дължи това. Да имаме вяра в обичта като обществен, а не като изключително рядък индивидуален феномен, е рационалната вяра, основаваща се на прозрението в истинската, природа на човека.