Теодор Драйзер
Стоик (71)

ГЛАВА LXXII

Много приятели и познати на Каупъруд дойдоха на поклонение в дома му същия ден и на другата сутрин. Но само тези, конто бяха в списъка на Кар, бяха допуснати до тялото, което бе изложено в големия хол на втория етаж. На останалите казаха, че могат да присъстват на погребението в гробището „Грийнуд“ в Бруклин в два часа следобед на другия ден.

Междувременно синът и дъщерята на Каупъруд се бяха обадили на Ейлийн и се бяха уговорили да пътуват заедно в първата карета за опечалените. По това време нюйоркските вестници с едър шрифт напечатаха съобщението за ненадейната смърт на Каупъруд, който се бе върнал в Ню Йорк само преди месец и половина. Тъй като той е имал много приятели, се казваше в съобщенията, на погребението ще присъстват само най-близките. Но това не попречи на мнозина да отидат на гробището.

И така на другия ден по обед пред дома на Каупъруд започна да се събира погребалната процесия. По съседните улици се струпаха групи хора, за да наблюдават зрелището. След катафалката вървеше каретата с Ейлийн, Франк А. Каупъруд-младши и дъщерята на Каупъруд Лилиан Темпълтън. След тях се подредиха другите карети и всички поеха по пътя под надвисналото оловно небе, докато стигнаха до вратата на грийнудското гробище. По хълма се виеше широка алея, покрита с чакъл. От двете й страни имаше огромни дървета, а между тях се виждаха какви ли не надгробни камъни и паметници. Наклонът продължаваше около четвърт миля, след това алеята завиваше надясно и на още няколкостотин мили, между големите дървета се извисяваше гробницата — тържествена и величествена.

Беше някак самотна — на около петнадесет метра наоколо нямаше други паметници освен това сиво сурово северно подобие на гръцки храм. Четири изящни колони в стил, подобен на йонийския, образуваха входа и крепяха триъгълния фронтон — съвършено гладък, без никакви украшения или религиозни символи. Над вратите на гробницата с огромни букви бе изписано името: ФРАНК АЛДЖЪРНЪН КАУПЪРУД. Трите широки гранитни стъпала бяха обсипани с цветя, а масивната двойна бронзова врата бе отворена в очакване на именития покойник. Всеки, който виждаше мавзолея за пръв път, усещаше, че се намира пред забележително произведение — строго и внушително, което със своята величествена простота затъмняваше всичко наоколо.

Когато видя гробницата от прозореца на каретата, Ейлийн за пореден и последен път оцени умението на съпруга си да внушава почтителност у околните. И тя веднага затвори очи, за да си представи отново Каупъруд, но не такъв, какъвто го бе видяла за последен път, а властен и пълен с живот. Каретата спря и почака катафалката да стигне до вратите на гробницата. Внесоха тенекия бронзов ковчег и го поставиха между цветята, пред мястото за свещеника. Опечалените излязоха от каретите и се струпаха в сянката на опънатото пред гробницата платно, където бяха наредени пейки и столове.

В една от каретите Беренис седеше мълчаливо до доктор Джеймс, вперила неподвижен поглед в гробницата, която щеше да погълне завинаги нейния любим. В очите й нямаше сълзи и тя не искаше да плаче. Защо да се противопоставя на лавина, която вече е отнесла всичко важно в живота й? Така си мислеше тя. И си повтаряше непрекъснато една-единствена дума: „Търпи! Търпи! Търпи!“

След като всички приятели и роднини се настаниха, един свещеник от епископалната църква, преподобният Хауард Креншоу, зае мястото си, почака няколко минути, за да стихнат всички, и започна тържествено да чете надгробното слово:

— Аз съм възкресението и животът; който вярва в мен, и да умре, ще оживее…

Сетне носачите вдигнаха ковчега, внесоха го в гробницата и го поставиха в саркофага. Свещеникът коленичи и започна да се моли. Тъй като Ейлийн отказа да влезе, и другите опечалени останаха с нея. Скоро след това свещеникът излезе, тежките бронзови врати се затвориха и церемонията по погребението на Франк Алджърнън Каупъруд завърши.

Свещеникът се приближи до Ейлийн, за да й каже няколко утешителни слова. Близките и приятелите започнаха да се разотиват и скоро всичко наоколо опустя. Само доктор Джеймс и Беренис, която не искаше да си тръгва с останалите, постояха под сянката на голямата бреза, след това поеха бавно надолу по виещата се пътека. На около стотина метра тя спря, обърна се и погледна още веднъж мястото, където нейният любим бе намерил покой — гробницата се извисяваше надменно в своята анонимност, тъй като оттам името вече не се виждаше. Висока и надменна, но все пак малка в сравнение с огромните брястове, които я закриляха е клоните си.