Теодор Драйзер
Стоик (70)

ГЛАВА LXXI

Утринната светлина събуди Ейлийн рано. Нощта бе преминала без тревожни мисли или сънища, които да й подскажат какво се е вършело в дома й. Макар че тя обикновено се излежаваше до късно, сега стана, защото чу някакъв странен звук от долния етаж, сякаш нещо тежко пада на пода. Ейлийн си помисли дали не е скъпоценната гръцка статуя, купена неотдавна и поставена там временно, и слезе долу. Огледа се внимателно, като мина край големите двойни врата на хола, и отиде при статуята, която се оказа цяла и невредима.

Но докато се връщаше, нещо в тази зала привлече вниманието й. Ейлийн замръзна, като видя в средата на стаята голям продълговат сандък, драпиран в черно. Обля я хладна пот, тя не можеше да мръдне от мястото си. Сетне се обърна, сякаш за да побегне, но се спря и отново застана на вратата, поразена, с широко отворени очи. Ковчег! Господи! Каупъруд!. Съпругът й! Студен, мъртъв труп! Дошъл е при нея, макар тя да отказа да го посети, когато беше жив!

Разтреперана, разкаяна, Ейлийн пристъпи напред и се взря в студеното му, усмирено от смъртта тяло. Високото чело! Благородната красива глава! Гладките кестеняви коси, все още не започнали да побеляват! Тези внушителни черти, които й бяха така близки! Целият този облик, излъчващ сила, мисъл, гениалност, които светът така охотно му признаваше от самото начало! А тя бе отказала да отиде при него! Ейлийн стоеше като вкаменена, обзета от съжаления — за неговите грешки и за своите собствени. И за тези безкрайни, почти нечовешки бури, които се бяха развихряли помежду им. И все пак сега той бе пак тук, у дома. У дома!

Изведнъж я обзе силен гняв — интересно, странно как така той се е оказал тук въпреки волята й? Кой го е внесъл и как? По кое време? Нали снощи тя бе наредила на слугите да заключат всички врати? А ето го сега тук! Явно не нейните, а неговите приятели и слуги се бяха сговорили, за да му направят тази услуга. И очевидно сега чакаха тя да отстъпи и Каупъруд да бъде погребан с всички почести, конто се полагат на такава видна личност. С други думи, той пак щеше да победи. Щеше да излезе, че тя пак е отстъпила и се е примирила с постъпките му, при конто той винаги се е ръководел само от собствените си желания. Но не, тя нямаше да им се даде. Никога! Да я обиждат и побеждават до самия край! И все пак, въпреки непокорството, което си обеща да прояви, Ейлийн го погледна как лежи пред нея и в същия миг чу стъпки зад гърба си. Обърна се и видя Кар, иконома, който й подаде някакво писмо с думите:

— Госпожо, за вас е. Току-що го донесоха.

И макар Ейлийн да махна с ръка, за да го отпрати, щом икономът се обърна, тя възкликна:

— Дай ми го!

Скъса плика и прочете:

„Ейлийн, аз умирам. Когато това писмо стигне до теб, мен вече няма да ме има, Зная, че съм виновен. Знам в какво ме обвиняваш, знам всичките си грехове. За всичко виня само себе си. Но не мога да забравя онази Ейлийн, която ми помогна в тежките дий в затвора във Филаделфия. Няма смисъл сега да ти казвам, че съжалявам — на никого от нас няма да ни стане по-леко. Но въпреки всичко ми се струва, че в дълбините на своето сърце ти все пак ще ми простиш, когато вече ме няма. За мен е утешение да знам, че си осигурена. Както знаеш, уредил съм всичко. А сега прощавай, Ейлийн! Твоят Франк няма вече да ти причинява болка, никога вече!“

Краят на писмото тласна Ейлийн към ковчега. Тя взе ръцете на Каупъруд и ги целуна. Сетне се взря в него, обърна се и си тръгна.

Няколко часа по-късно Кар трябваше да се посъветва с нея за погребението, тъй като мнозина бяха изявили желание да присъстват и се бяха обадили на Джеймисън и на други близки на Каупъруд. И тъй като техният брой бе голям, Кар се принуди да направи дълъг списък и да го представи на Ейлийн. След като го прегледа, тя заяви:

— О, нека дойдат! Какво лошо има? Мистър Джеймисън и синът и дъщерята на мистър Каупъруд да уредят погребението така, както искат. Аз ще си остана в стаята, защото не ми е добре и не мога да им помогна.

— Мисис Каупъруд, нима няма да повикаме свещеник, за да произнесе надгробното слово? — попита Кар. Това предложение бе направено от доктор Джеймс, но икономът веднага го прие, защото бе религиозен.

— О, да, покани някого. Няма да навреди — каза Ейлийн и си спомни колко дълбоко вярващи бяха нейните родители. — Но нека на панихидата няма много хора, около петдесетина, не повече.

Кар веднага се свърза с Джеймисън и децата на Каупъруд и им каза, че могат да постъпят така, както намерят за добре. Щом узна това, доктор Джеймс въздъхна с облекчение и веднага се зае да съобщи за предстоящата церемония на многото почитатели на Каупъруд.