Теодор Драйзер
Стоик (62)

ГЛАВА LXIII

Доктор Джеймс бе доста загрижен за болестта на Каупъруд и от това, че тежката работа руши здравето му. И макар лондонските лекари да предсказваха бърз и фатален изход от болестта на Брайт, той знаеше случаи, когато болните изкарват дълги години. Но състоянието на Каупъруд бе тежко — това разширение на стомаха, тези остри болки, които го нападаха периодично. А като се прибавят и вечните неприятности в работата, опасността ставаше твърде голяма. На всичкото отгоре Каупъруд се безпокоеше много за миналото си — за първата си жена, сина си, Ейлийн и разни други връзки, за които вестниците не пропускаха да пишат.

Какво да направи той, Джеймс, за този човек, който му бе така скъп? Кой лек, а не лекарство щеше да го възстанови, макар и за определено време! Мозъкът! Мозъкът! На него ако можеше да въздейства така, както въздействаше на тялото! Само тогава можеше да го спаси! Изведнъж го осени чудесна идея — ще укрепи силите на Каупъруд дотолкова, че той да се съгласи на пътуване в чужбина. Промяната на обстановката не само щеше да го разведри, но и да предизвика сензация в Англия и Америка. Всички щяха да си кажат: „Но този човек изобщо не е болен! Щом може да пътува и да се забавлява!“ А това сигурно щеше да ободри Каупъруд, да се отрази благоприятно на разстроените му нерви и да го убеди, че е добре или поне има подобрение.

За свое собствено учудване, докато избираше маршрута на пътуването, докторът на няколко пъти се спира на Ривиерата и Моите Карло, големия център за хазарт. Щеше да е много добре пресата да отрази присъствието на Каупъруд тъкмо там, край рулетките, сред величествени херцози и азиатски принцеси! Този ход щеше да укрепи в съзнанието на хората позициите му като финансист. Хиляда към едно, че щеше да ги укрепи!

На другия ден, след като се върна в Прайърс Коув и прегледа основно Каупъруд, докторът направи своето предложение:

— Франк — започна той, — смятам, че след около три седмици ще си достатъчно добре, за да заминеш на някое приятно пътешествие. Затова ти предписвам следното — да се махнеш за известно време оттук, като заминеш в чужбина с мен.

— В чужбина ли? — запита Каупъруд удивен.

— Да, и знаеш ли защо? Защото вестниците веднага ще гръмнат, че си в състояние да пътуваш. Нали това искаш.

— Точно така! — отвърна Каупъруд. — Къде заминаваме?

— Ами… Париж, да речем. А може би Карлсбад, най-отвратителните минерални бани, но пък са изключително полезни за здравето ти.

— Боже господи! А после?

— Е — каза Джеймс, — избирай между Прага, Будапеща, Виена и Ривиерата, както и Монте Карло.

— Какво! — възкликна Каупъруд. — Аз в Монте Карло!

— Да, ти в Монте Карло, колкото и болен да се смяташ. Появата ти в Монте Карло сега непременно ще произведе ефекта, който ти е нужен. Стига само да се явиш в някоя от залите и да загубиш няколко хиляди долара, и целият свят ще разбере. Ще заговорят, че си там и че пет пари не даваш колко ще пръснеш на рулетките.

— Стига! Стига! — извика Каупъруд. — Ако имам сили, ще заминем, но внимавай, ако не излезе така — тогава ще те дам под съд.

— Готово! — отвърна Джеймс.

Докторът се настани в Прайърс Коув и три седмици лекува и наблюдава Каупъруд, докато той не се почувствува по-добре. Тогава доктор Джеймс реши, пациентът му е укрепнал достатъчно, за да поемат на път.

Беренис бе много щастлива от подобрението на Каупъруд, но мисълта за пътешествието я тревожеше. Тя знаеше много добре, че слуховете за фаталната му болест ще се отразят зле на проекта му, но го обичаше твърде много и се боеше да не би това пътешествие да се окаже далеч не така полезно, както смятаха доктор Джеймс и Каупъруд. Но той я увери, че сега се чувствува много по-добре и че планът им е идеален.

Заминаха в края на следващата седмица. И лондонската преса веднага побърза да съобщи, че Франк Каупъруд, когото до неотдавна смятаха за тежко болен, сега е толкова добре, че си позволява да предприеме пътешествие из Европа. По-късно имаше и други съобщения — от Париж, Будапеща, Карлсбад, Виена и Монте Карло, приказния Монте Карло. Вестникарите изразиха удивлението си от последната новина: „Несъкрушимият Каупъруд, който неотдавна бе болен, е решил да се развлича и почива в Моите Карло.“

Но когато се върнаха в Лондон, въпросите на репортерите бяха твърде откровени:

— Верен ли е слухът, че сте били тежко болен, мистър Каупъруд?

— Вижте какво, млади човече — отвърна Каупъруд, — преуморих се и имах нужда от почивка. Един мой приятел, лекар, ме придружаваше. Двамата попътувахме из Европа.

Той се разсмя от все сърце, когато кореспондентът на „Уърлд“ го попита вярно ли е, че е завещал безценната си колекция на музея на изкуствата „Метрополитън“.

— Ако някой иска да узнае какво пише в завещанието ми — каза Каупъруд, — ще трябва да почака, докато ме заровят в черната земя. Надявам се тогава милосърдието на тези хора да не отстъпва на любопитството им.

Беренис и доктор Джеймс се засмяха, когато прочетоха тези отговори, седнали на голямата ливада в Прайърс Коув. И макар докторът да не забравяше, че трябва да се върне към своята практика в Ню Йорк, обичта на Каупъруд и Беренис към него го задържаше тук все повече и повече. Защото и двамата му бяха извънредно благодарни за грижите, които върнаха на Каупъруд здравето и силите. И когато все пак дойде време Джеймс да си замине, и тримата се развълнуваха много и не им се искаше да се разделят.

— Какво да ти кажа, Джеф — започна Каупъруд, докато двамата с Беренис изпращаха доктора до мостчето на парахода. — Стига да поискаш нещо, веднага ще го сторя за теб. Но за едно се моля: дано нищо не наруши старото ни приятелство.

— Няма какво да ме възнаграждаваш, Франк — прекъсна го Джеймс, — Да те познавам толкова години — кова ми е наградата. Като се върнеш в Ню Йорк, мини да ме видиш. Доскоро! — и той си взе куфара. — Е, приятели, да тръгвам, параходът не чака.

Джеймс им се усмихна, тримата си стиснаха пак ръцете и той изчезна в тълпата, която се качваше на кораба.