Теодор Драйзер
Стоик (59)

ГЛАВА LX

Макар уж да се наслаждаваше на обяда с Беренис, Каупъруд не спираше да мисли за едно и също. Разсъжденията му се въртяха в кръг, в който се включваха, от една страна, търговските и финансовите му дела, а от друга — хората, мъже и жени, които му бяха помагали за осъществяването на проекта му — строежа на голямата железопътна мрежа. Мъжете му бяха опора в бизнеса, жените го бяха развличали и отморявали. И всички те му бяха подарили едни колоритни тридесет години. И сега, макар да не вярваше особено на лекарската диагноза — може би болестта му нямаше да е фатална, — все пак знаеше, че краят му не е чак толкова далеч. И като се радваше на този прекрасен миг с Беренис тук, край Темза, и на тази мека ливада, която се простираше пред тях, усещаше остро преходната красота на живота и неговата мимолетност. Защото той го бе преживял пълноценно и драматично. Какви паметни години! И едва сега, когато всеки миг можеше да се лиши от всичко, изпълващо дните му, от всичко, което му се струваше неотменна част от него самия, Каупъруд усещаше истинската ценност на живота и неговите радости. Беренис — колко умна, млада и весела бе тя! Ако всичко минеше благополучно, тя щеше да остане с него дълги години. Тъкмо за същото си мислеше и момичето сега, пълно с надежди и желание да му бъде полезно. И за пръв път мисълта за преходността на живота наруши обичайната му невъзмутимост. Той усети особено остро поезията на тези мигове, тяхната мимолетност, която носи със себе си мъка и само мъка.

Но нищо в поведението му не издаваше тези тежки размисли, защото Каупъруд вече бе решил, че трябва да се преструва, да играе. Щеше да продължи да си върши работата както преди до часа, когато се сбъднат предсказанията на лекарите, ако изобщо се сбъднеха. Затова на другата сутрин той пое към кантората си както обикновено и се зае с текущите си задачи със същото спокойствие и точност, с които винаги взимаше решенията и разработваше плановете си. Само че сега знаеше, че трябва да задвижи всички необходими механизми, за да може в случай на внезапна смърт ни едно от желанията му да не остане неизпълнено.

Едно от тях бе да вдигне гробница за себе си и разочарованата от него Ейлийн. За целта извика секретаря си Джеймисън и го помоли да направи списък на най-добрите архитекти в Англия или Европа, които са се прочули със строежи на мавзолеи. Искал тези сведения за свой приятел, при това възможно най-бързо. Като свърши с това, Каупъруд се зае с любимото си занимание — художествената галерия. Искаше да я попълни с такива нови творби, че тя да стане една прочута колекция. За тази цел писа на различни хора, които купуваха п продаваха шедьоври, и успя да си осигури няколко ценни платна: „Нашествие в царството на Купидон“ от Бугро, „Пътеката към селото“ от Коро, „Портрет на жена“ от Франс Хале, „Възкресението на свети Лазар“ от Рембранд. Всичките картини бяха изпратени с кораб за Ню Йорк.

Същевременно трябваше да се занимава с текущите задачи по строежа на метрото — спорове, искове, конфликти, сблъсъци с конкуренти, дребни съдебни дела. Мина време. Каупъруд не само успя да се справи с всички изисквания на новосъздаденото положение, но дори се почувствува доста по-добре и започна да мисли дали не се е уплашил твърде много от онази болка, която го бе накарала да потърси лекарска помощ. Всъщност сега бъдещето му се струваше далеч по-розово, отколкото в деня, когато пристигна в Лондон. Дори Беренис реши, че старата му физическа издръжливост отново е надделяла.

Междувременно лорд Стейн, останал поразен от неизчерпаемата творческа енергия на Каупъруд, която намираше израз в неизброими нови и оригинални идеи, реши, че вече е време да устрои в негова чест прием в Трегасол, прекрасното имение на брега на морето, където можеше да посрещне поне двеста гости. И така, след като списъкът на важните гости бе дълго обмислян и най-сетне съставен, Стейн определи датата и се зае с подготовката на Трегасол с неговите прекрасни паркове и огромна зала за танци, където полилеите се мереха по блясък с Луната.

Застанал до главния вход, лорд Стейн поздравяваше пристигащите гости. Като видя как Беренис влиза, хванала под ръка Каупъруд, остана поразен от красотата й — тя бе облечена в проста бяла рокля с шлейф, стегната в гръцки стил на кръста със златен шнур, а червената й коса й стоеше като златен венец. Радостта му преля, когато тя се приближи, погледна го и му се усмихна така, че той можа само да каже:

— Беренис! Колко сте красива! Същинска прелестна мечта!

Каупъруд, който междувременно бе спрял да размени няколко думи с неколцина важни акционери, не чу тези слова.

— Обещавате ли ми втория танц? — попита лорд Стейн, като й задържа ръката за миг. Тя му кимна грациозно.

След Беренис той приветства най-сърдечно Каупъруд, своя почетен гост. Те разговаряха толкова дълго, че Стейн успя да го представи на много висши служители на метрото и техните съпруги.

Скоро обявиха вечерята. Гостите насядаха и поведоха оживени разговори, като отпиваха от редките вина и специалното шампанско, което — Стейн бе напълно уверен в това — щеше да задоволи и най-изтънчения вкус. Смехът и разговорите ставаха все по-шумни, като се примесваха с меките звуци на музиката, която се носеше от съседната стая.

Беренис бе настанена почти начело на масата; от едната й страна бе лорд Стейн, а от другата — лорд Бракън, много привлекателен младеж, който още преди края на третото ястие я умоляваше да му запази третия или четвъртия танц. Но макар това да я интригуваше и ласкаеше, тя не изпускаше от погледа си Каупъруд, който седеше на другия край на масата и оживено разговаряше с изключително привлекателната брюнетка от едната си страна, като не пренебрегваше и поразяващата красавица от другата. Беренис се радваше, че той си почива и се весели, тъй като отдавна не го бе виждала такъв.

Но вечерята продължи твърде дълго, а шампанското се лееше като река и тя се притесни за Каупъруд, защото забеляза, че от шампанското думите и жестовете му стават все по-поривисти. И когато най-сетне лорд Стейн обяви, че всички желаещи могат да минат в залата за танци, и Каупъруд дойде развеселен да я покани, Беренис се разтревожи още повече. И все пак той успяваше да се държи така, сякаш не е прекалил с пиенето. Когато се понесоха заедно под звуците на валса, Беренис му прошепна:

— Щастлив ли си, скъпи?

— Както никога досега — отвърна той. — Нали съм с теб, красавице моя!

— Скъпи! — прошепна Беренис.

— Нима не е чудесно, Беви? Ти, този дом, тези хора! Цял живот се боря за това!

Тя му се усмихна ласкаво, но изведнъж усети как той леко залита, спира и слага ръка на сърцето си с думите:

— Въздух, въздух, искам да изляза навън!

Беренис го хвана здраво за ръката и го изведе през отворената врата на балкона с изглед към морето. Настани го на една пейка, където той се отпусна тежко и безсилно. Тя вече бе ужасно разтревожена и се хвърли към минаващия слуга с поднос в ръка:

— Моля ви се! Помогнете ми! Повикайте някого да го занесем в някоя спалня. Той е много зле.

Уплашеният слуга веднага извика иконома, който разпореди да настанят Каупъруд в свободна спалня на същия етаж, след което уведоми и Стейн. Пристигайки, лордът бе така стреснат от отчаянието на Беренис, че нареди да преместят Каупъруд в собствените му покои на втория етаж и веднага извика своя лекар, доктор Мидълтън. Икономът трябваше да се погрижи слугите да не раздухват случая.

Междувременно Каупъруд се размърда и когато доктор Мидълтън влезе, вече бе в състояние да разсъждава и дори предупреди Стейн, че това трябва да се запази в тайна. Най-добре да кажат, че се е спънал и паднал. Бил сигурен, заяви той, че утре сутринта ще е здрав. Но доктор Мидълтън бе на друго мнение. Даде му успокоително, след което посъветва болния да остане там още някой и друг ден, за да се види дали няма да има някакви усложнения. Защото, както заяви той само пред Стейн, работата е далеч по-сериозна от обикновен припадък.