Теодор Драйзер
Стоик (56)

ГЛАВА LVII

Когато се върна в Англия, Каупъруд имаше доста уморен вид, но Беренис бързо успя да го зарази с ентусиазма си за Норвегия, която, кой знае защо, той наистина не бе посещавал.

Скоро Каупъруд поръча на Джеймисън да намери и наеме яхта. Но още преди той да е изпълнил задачата, някой си лорд Тилтън, узнал от Стейн за намерението на Каупъруд, много любезно настоя да му услужи със собствената си яхта „Пеликан“. И така в разгара на лятото Каупъруд и Беренис плавно се носеха край западното крайбрежие на Норвегия, към фиорда Ставангер.

Яхтата бе много красива, капитанът, норвежецът Ерик Хансен, си разбираше от работата. Беше здраво сложен, макар и среден на ръст, с румено лице и гъста коса с пясъчен цвят, която закриваше цялото му чело. Очите му бяха стоманеносини и сякаш хвърляха предизвикателства към морето и бедите, които можеха да дойдат от него. Вървеше така, сякаш се бори с вечна буря дори когато е на сушата. Явно живееше в неразривен ритъм с морето. Цял живот бе прекарал по корабите и истински обичаше тези крайбрежни води, пресечени от лабиринтите на тайнствените планини, които се издигаха на стотици метри над водата и се спускаха на още толкова под нея. Едни разправяха, че те са се формирали от свличане или пропукване на земната кора, други — от застиналата лава на вулканите. Но Ерик знаеше, че са били изсечени от мечовете на древните викинги, които били толкова силни, че сами си прокарвали пътя през всякакви прегради, за да стигнат до чужди земи.

Но като гледаше тези стръмни склонове, Беренис не можеше да си представи как местните хора слизат до брега, до минаващите корабчета и се качват пак горе, до колибите си. И защо ли го правят? Всичко й се струваше така странно. Тя не бе запозната с алпинистките умения, които норвежецът волю-неволю усвоява, като гледа как козите му прескачат от скала на скала.

— Каква необикновена земя — каза Каупъруд. — Така се радващ че ме доведе тук, Беви. Но колкото и да е красива тази страна, все пак климатът й е такъв, сякаш природата е сторила някаква грешка. Има твърде много светлина през лятото и твърде малко — през зимата. Твърде много романтични заливи и фиорди и твърде много урви. И все пак ми се струва страшно интересна.

Беренис вече бе забелязала, че тази страна го привлича. Той непрекъснато звънеше на техния почтителен капитан и го засипваше с въпроси.

— С какво се прехранва населението на тези градчета? Само с риба ли? — питаше Каупъруд Ерик.

— Е, мистър Диксън — под това име пътуваше Каупъруд, — и с много друга неща. Отглеждат кози и продават козе мляко. Имат кокошки, а значи и яйца. И .крави гледат. Дори често броят на кравите определя колко е богат човекът. Също така бият масло. Този народ е упорит и работлив, няма да повярвате каква реколта получават от някакви си пет акра. Вярно, че не разбирам от селско стопанство и не мога да ви кажа кой знае какво, но те живеят по-добре,, отколкото предполагате. И още нещо — продължи той, — повечето местни младежи се обучават на корабоплаване и стават капитани, помощник-капитани или готвачи на стотиците съдове, които пристигат в Норвегия и заминават оттам за всички големи градове и пристанища на света.

Тук Беренис забеляза:

— В тази страна всичко е малко по количество, но го компенсират с качество.

— Права сте, госпожо — съгласи се капитанът. — Тъкмо това исках да ви кажа — и продължи въодушевено: — Всъщност на нас, норвежците, ни стига да общуваме помежду си. Но познаваме и света, и то не само от книгите. Учен народ сме, ценим високо образованието. Почти нямаме неграмотни и ако щете вярвайте, в Норвегия има повече телефони, отколкото в Испания или Полша. Славим се и с такива прочути имена в литературата и музиката като Григ, Хамсун, Ибсен, Бьорнсон.

Каупъруд слушаше тези имена мълчаливо и съзнаваше колко малко е участвала литературата в живота му. Това го накара да поиска от Беренис някоя от книгите, които тя четеше.

А тя, като видя колко е замислен, отсъди, че сигурно сравнява този чуден свят с онази лудница, в която живееха, реши да смени темата и да го поразведри.

— Капитан Хансен, дали ще видим лапландци, когато отидем още по на север?

— О, да, госпожо — отвърна капитанът. — Минем ли на север от Трондхайм, винаги можем да ги срещнем. Вече почти сме там.

От Трондхайм яхтата пое на север към Хамерфест, където слънцето не залязваше. На няколко пъти спираха и слизаха на сушата, веднъж, за да разгледат скалистите възвишения, наречени Грото. Там имаше китобойна станция — десетина къщи от камък, покрити със слама и глина.

Китоловците от Грото често купуваха от минаващите кораби въглища или дърва. И сега неколцина се приближиха към яхтата. И макар че нямаха излишни въглища, Каупъруд нареди на капитана да им даде няколко тона, защото му се стори, че животът далеч не е щедър към тези хора.

Капитан Хансен слезе на брега след закуска, а щом се върна, съобщи на Каупъруд, че от далечния север са пристигнали група лапландци и са си построили лагер на около половин миля от Грото. Били повече от стотина, водели и кучетата и децата си, а също така и стадо от хиляда и петстотин елени. Като чу за тях, Беренис изрази желание да ги види. Тогава капитан Хансен спусна лодка и заедно с помощник-капитана ги закара до лагера.

Те слязоха на сушата и видяха стадото, което бе пръснато между многото палатки. Капитанът, който знаеше няколко лапландски думи, поговори с хората, които ги посрещнаха дружелюбно, като се здрависаха и ги поканиха в палатките си. В една от тях над огъня висеше голям котел. Помощник-капитанът помириса храната и обяви, че е кучешко задушено, но се оказа, че лапландците готвят хубава, тлъста, сочна мечка, с която ги гостиха.

Друга палатка бе претъпкана с рибари и хора от околните ферми. Тук те провеждаше нещо като годишен панаир, на който лапландците продаваха произведенията си от еленовъдството и купуваха продукти за зимата. Изведнъж една лаиландка си проби с лакти път през тълпата, поздрави капитан Хансен като стар приятел, а той от своя страна осведоми Каупъруд, че тя била една от най-богатите в племето. След това започнаха да пеят и танцуват и всички опитаха да се включат. Каупъруд и компанията му също пийнаха, хапнаха, смяха се много и най-сетне се сбогуваха и се върнаха на „Пеликан“.

Под лъчите на незалязващото слънце яхтата зави и пое на юг. Изведнъж се появиха десетина гренландски (кита и капитанът нареди да вдигнат платната, така че яхтата се провря леко между тях. Пътниците и екипажът с вълнение разглеждаха китовете. Но Каупъруд се заинтересува повече от ловкостта на капитана, отколкото от необичайното зрелище.

— Виждаш ли? — каза той на Беренис. — Всяка професия, всеки занаят, всеки вид труд изисква внимание и умение. Ето капитанът например изцяло владее яхтата си и това само по себе си е постижение.

Тя му се усмихна, но нищо не отговори, а той се замисли отново за този удивителен кът, в който бе попаднал. Колко различен бе северът от целия останал свят, колко чуждо му бе всичко, свързано с промишлеността, с банките, как човек с характер и стремежи като него е излишен тук. Огромният океан даваше риба на местните жители и ги изхранваше, пак в него те намираха работа, за да могат след това да си построят сносни домове и да преживеят спокойно старините си. И все пак му се струваше, че тези хора получават от живота повече, отколкото той — те имаха тази чиста и красива природа, прости удобства и прелестни нрави и обичаи. Нима той можеше да се похвали е нещо подобно? Той или хилядите като него, които така ненаситно трупат пари? А ето вече остарява, най-хубавите му години вече са отминали. Какво ли го чака? Някое ново метро? Нова картинна галерия? Скандали и злостни нападки във вестниците?

Вярно, почина си по време на това пътуване. Но сега с всеки изминал час се връщаше към едно съществуване, което далеч не бе мирно. И ако продължи така, го чакат само нови разпри, адвокати, вестникарски клевети и раздори в къщи. Каупъруд се усмихна иронично на собствените си разсъждения. Няма какво да му мисли толкова. Ще приема нещата такива, каквито са, и ще гледа да се възползва от тях. В края на краищата светът му бе дал много повече, отколкото на другите, и той не трябваше да бъде неблагодарен. Напротив, дори беше благодарен.

Няколко дни по-късно, като се прибираха през Осло, той предложи на Беренис да не рискуват. По-добре тя да слезе от яхтата и да се върне с параход до Ливърпул, а оттам до Прайърс Коув е съвсем близо. Зарадва се, че Беренис така спокойно и делово се съгласи, макар че много добре знаеше как тя мрази всички обстоятелства, които неизбежно ги разделят.