Теодор Драйзер
Стоик (53)

ГЛАВА LIII

И докато в Париж ставаха тези събития, Беренис за голяма своя изненада започна да получава в Прайърс Коув всякакви покани за обеди, вечери и балове, на някои от които отиваше. Там се запознаваше с много хора, които горещо я одобряваха. Всичко това далеч надхвърли очакванията й. И макар да смяташе, че дължи част от този успех на Каупъруд, същевременно много добре знаеше — Стейн е толкова влюбен в нея, че се старае да я въведе в кръга на своите високопоставени познати.

Тъй като Ейлийн бе в Париж, Каупъруд реши, че може да си позволи да приеме поканата на Стейн да заминат с Беренис на пътешествие с яхтата му „Айола“. Освен те двамата бяха поканени лейди Клифърд от Чадли, чийто мъж бе от един от най-старите аристократични родове в Англия, херцогиня Марлбъро, близка приятелка на Стейн и любимка на кралицата и сър Уиндам Уитли, дипломат с големи връзки в двора.

Когато яхтата хвърли котва в Каус, Стейн ги уведоми, че кралицата, която в момента пребивавала там, ги кани всичките на чаша чай. Това съобщение развълнува всички, а най-вече Беренис, за която бе много важно какво ще пишат после вестниците. Кралицата се държа изключително любезно и тази неофициална среща очевидно й достави голямо удоволствие. Тя особено се заинтересува от Беренис и й зададе доста въпроси. Ако й беше отговорила искрено, Беренис щеше да се окаже в немилост. Но тя не го стори, в резултат на което кралицата изрази желание да се видят отново в Лондон и надеждата, че Беренис ще е свободна да дойде на следващия прием в двора. Любезността на кралицата порази Беренис и укрепи вярата й в собствените й сили — колко далеч можеше да отиде, стига само да пожелаеше.

След приема любовта на Стейн още повече се разпали. Каупъруд от своя страна започна сериозно да се страхува от него.

Но когато се върна в апартамента си в Лондон, го чакаше още по-голяма тревога — писмо от Ейлийн, пуснато, преди тя да отплава за Ню Йорк. в което пишеше:

 

„Най-сетне узнах истината. Поставил си ме в много унизително положение. Какъв срам, наел си този лакей Толифър, за да се отървеш от мен и спокойно да се отдадеш на разврат. Това ли ми е отплатата за дългогодишната вярност! Но бъди спокоен — вече си свободен, ходи където щеш с твоите проститутки. Защото днес аз заминавам за Ню Йорк и най-сетне ще се отърва от твоите измени и безпътството ти. Не смей да ми се мяркаш пред очите, защото иначе ще ви дам под съд, теб и твоите любовници, и ще ви разоблича във вестниците в Ню Йорк и в Лондон.

Ейлийн“

 

Това свирепо обвинение накара Каупъруд доста да се замисли за евентуалните последици. Стори му се най-разумно да се върне веднага в Ню Йорк и да се опита с всички сили да предотврати публичния скандал. Защото трябваше да внимава много и за Беренис. Ако Ейлийн изпълнеше заканата си, щеше да провали бъдещето на Беренис. А това той в никакъв случай не можеше да допусне.

Първата му работа беше веднага да отиде при Беренис, която го посрещна весела, пълна с честолюбиви планове и надежди. Но щом той й каза за писмото на Ейлийн и за заплахите й, усмивката изчезна от лицето й, защото тя веднага схвана, че опасността е сериозна. Интересно какво е накарало Толифър да си признае, зачуди се Беренис.

— Та той имаше интерес да мълчи — каза тя неспокойно.

— Не само него, и лейди Ейлийн не мога да разбера, скъпа — отвърна Каупъруд иронично. — Тя не е човек, който ще обмисли всичко от начало до край. Не, тя изпада в ярост и говори какво ли не, като вреди и на себе си, и на всички останали. Така се разгневява, че може да накара човека всичко да си признае, пък дори то да е гибелно и за двамата. Сега остава само едно — да замина за Ню Йорк с най-бързия кораб и дори, ако успея, да пристигна преди нея. Междувременно вече телеграфирах на Толифър веднага да се връща в Лондон. Ще продължа да му плащам, за да мълчи. А ти какво ще кажеш, Беви?

— Прав си, Франк — заяви тя. — Смятам, че трябва веднага да се върнеш в Ню Йорк и да се опиташ да я усмириш. След като поговориш с нея, сигурно ще разбере колко излишен е този скандал. Защото е знаела и преди за мен, че и за други — тук Беренис му се усмихна иронично. — Напомни й го. В края на краищата не си й сторил нищо лошо. Нито пък Толифър, ако е въпросът. Та ти си й осигурил най-добрия гид, за да се развлича в Париж. А междувременно — това също й го кажи — тук си затънал до гуша в работа. Струва ми се, че това доста ще я поуспокои — покажи й вестниците, в които пише за твоята дейност,, за твоите успехи.

Каупъруд съзнаваше колко мъдър е съветът й. Сега вече го измъчваше само едно, заяви той — че не Стейн, а той трябва да се раздели с нея.

— Не се бой, мили — успокои го Беренис. — Твърде си голям, за да те съсипе една такава история. Сигурна съм, че ще се върнеш победител както винаги. И знай, непрекъснато ще бъда духом с теб — и тя обви ръцете си около шията му и го погледна усмихната в очите.

— Ако е така, знам, че всичко ще се оправи — каза й той уверено.

 

ГЛАВА LIV

 

Преди да отплува за Ню Йорк, Каупъруд говори с Толифър, който му обясни, че не е виновен за случилото се, и го увери, че и занапред ще мълчи и ако изобщо си отвори устата, то ще е, за да каже това, което Каупъруд иска от него.

Пет дни по-късно Каупъруд пристигна в Ню Йорк, където бе посрещнат от цяла армия репортери и бе обсипан с въпроси, които стигаха за малък справочник. Защо се връща — за да осигури още капитал за нови линии на лондонското метро или за да разпродаде окончателно онова, което му е останало от трамвайната мрежа в Щатите? Какви картини е купил в Лондон? Вярно ли е, че неотдавна е купил „Светлини над Темза“ на Търнър за седемдесет и осем хиляди долара? И още нещо — вярно ли е, че си е поръчал портрет при един художник за двадесет хиляди долара, а щом го получил, платил тридесет хиляди? И сега вече какво може да каже за деловите похвати на англичаните?

От всичко това Каупъруд разбра, че все още се интересуват от него като от бизнесмен, и то повече отпреди, и че засега не мирише на скандал. Затова той още по-охотно се зае да отговаря на въпросите, като избра дипломатично тези, с които нямаше да си навреди.

Каза, че деловите му неща в Лондон вървят гладко. Дори изпитва законна гордост, защото до януари 1905 година ще може да електрифицира лондонското метро и да го пусне в експлоатация. Ще бъдат положени релси с дължина сто и четиридесет мили, а капиталът на компанията ще възлиза на осемдесет и пет милиона долара. Вярно е също, че в момента строи най-голямата електроцентрала в света, а когато я завърши, Лондон вече ще има най-хубавото метро на света. Що се отнася до деловите качества на англичаните, според него те проявяват повече интерес от американците към крупни начинания като неговото, в смисъл че схващат огромното значение на една толкова мащабна строителна програма и ако дават разрешителни, то те не са за ограничен срок, а за вечни времена, и тогава хора със замах могат да създават големи и трайни неща.

Колкото за картините, вярно е, че е купил няколко, откак се е върнал последния път в Лондон. Сега ги носи със себе си — една на Вато, една на Джошуа Рейнолдс .(„Портрет на лейди О’Брайън“) и една на Франс Хале Да, платил е на въпросния художник тридесет хиляди за своя портрет, макар че е дължал само двадесет хиляди. Но художникът му върнал десетте хиляди с молба да ги използва за благотворителни цели, което накара репортерите да ахнат от възторг.

Вестниците така разтръбиха хубавите новини за Каупъруд, че Ейлийн, която бе пристигнала само два дни преди него, за кой ли път се възхити от мъжа си. Въпреки големия си гняв сега тя се замисли дали наистина да постъпи така, както се бе заканила. В такъв случай какво щеше да стане с картините,, които той купува? Ейлийн си спомни как неотдавна Каупъруд й бе говорил за възможността да направи пристройка към нюйоркския им палат, за да има къде да сложи новите произведения на изкуството. Ако тя го разобличеше публично и го заплашеше с развод, той сигурно щеше да промени плановете си в полза на друга жена. Ейлийн бе поставена пред същата дилема преди няколко години, когато пак бе загубила.

Разтревожен не на шега от заканите на жена си, Каупъруд сметна за по-благоразумно да отседне в хотел „Уолдорф—Астория“, а не в дома си на Пето Авеню. Оттам неведнъж се опита да се свърже по телефона с Ейлийн, но безуспешно. Тя бе твърдо решена да не му позволи да идва да й се оправдава за това свое непростимо според нея престъпление, дори стигна дотам, че се свърза с един нюйоркски адвокат. Но докато четеше вестниците, които продължаваха да отразяват делата му, гневът й постепенно започна да утихна. Ейлийн естествено се гордееше с успехите му, но същевременно го ревнуваше, защото усещаше, че някъде се е спотаила една от любовниците му, несъмнено Беренис, с която той истински споделя най-бляскавия период от живота си. А самата Ейлийн така обичаше да блести и да бъде обект на всеобщото внимание. Понякога съвсем, по детски реагираше на някое сензационно съобщение за Каупъруд, било то хвалебствено критично, или безпристрастно. Снимката във вестниците на огромната електростанция, която Каупъруд строеше в Лондон, така я възхити, че бе готова да забрави несретите си. И макар че самата тя заплашваше да ю разобличи в пресата, доста се разгневи от една яростна нападка срещу него в някакъв вестник.

Ейлийн непрекъснато следеше безбройните отзиви и поздравления за него и постепенно гневът й се примеси с известно възхищение. Тъкмо в такова променливо настроение я свари Каупъруд, когато една сутрин влезе невъзмутимо в хола на нейния апартамент. Ейлийн лежеше на шезлонга, а край нея бяха пръснати вестниците, които явно бе чела. Щом го видя, тя веднага скочи и се опита да събуди у себе си така скъпоценния, си гняв.

— Както виждам, следиш новините, скъпа — каза й той, като се усмихна весело и непринудено. — Добри са, нали?

— Ти! — почти изкрещя Ейлийн. — Каква наглост!. Хората не те знаят какъв си! Само аз те знам! Какво лицемерие! Каква жестокост!

— Слушай, Ейлийн — продължи Каупъруд, като се опитваше да говори спокойно. — Поспри малко и си помисли — нима съм ти сторил нещо лошо? Ако прочетеш тези вестници, ще видиш, че откак съм се заел с лондонското} метро,, съм работил по двадесет и четири часа на денонощие. А що се отнася до Толифър, нима може да има по-добър гид в град като Париж? Доколкото си спомням, навремето в Париж ти неведнъж се оплакваше, че не ходим с теб да се развличаме. А аз просто нямах време.. Така че щом се появи. Толифър, който и без това заминаваше за Париж, пък, и ти доста го хареса — си помислих, защо да не отидеш и ти и. да не си осъществиш някогашните желания, без да ангажираш мен. Тъкмо затова и за нищо друго се появи Толифър. И ти много добре го знаеш!

— Лъжи, лъжи, лъжи! — яростно закрещя Ейлийн. — Пак лъжи! Но този път няма да минат. Поне ще разкажа на целия свят що за стока си и как си се отнесъл с мен. Тогава за теб ще излязат съвсем различни статии, да знаеш.

— Чуй ме, Ейлийн — прекъсна я той. — Бъди разумна. Знаеш, че винаги съм задоволявал всичките ти материални нужди. Нещо повече, сега възнамерявам да те направя изпълнителка на завещанието ми. Да вземем например тази къща, с която ти толкова се гордееш. Както знаеш, имам намерение да направя пристройка, от която тя ще стане още по-хубава. Каня се също да купя и съседната къща, за да разширя зимната градина и да направя още една галерия за картините и статуите. Смятах да я поверя на теб. Разчитам на вкуса ти.

Но потаен както винаги, той пропусна да й каже, че още преди да тръгне от Лондон, вече е купил въпросната къща.

— Защо не извикаме Пайн да предложи няколко скици — продължи Каупъруд, — които да обсъдим?

— О, да — отвърна Ейлийн тъжно. — Ще бъде интересно.

Но Каупъруд реши да не губи време.

— Що се отнася до това, че живеем разделено, просто е нелепо, Ейлийн, да го твърдиш. Първо, ние с теб доста отдавна сме заедно и въпреки някои превратности все още не сме се разделили. Аз съм се посветил изцяло на работата си, която ми изсмуква силите и не ми оставя време за личен живот. Пък и не съм вече млад и ако ти останеш до мен, ще гледам рано или късно да приключа с лондонското метро, след което с радост ще се върна в Ню Йорк и ще заживея с теб тук.

— С мен и с още шест други? — попита тя язвително.

— Не, държа на думата си. Сигурно разбираш, че все някога ще трябва да се оттегля от бизнеса. И тогава ще заживеем с теб мирно и спокойно.

Ейлийн тъкмо се канеше да направи още някоя саркастична забележка, когато вдигна поглед към него и видя на лицето му толкова умора и дори потиснатост, каквито никога не бе забелязвала у него. И желанието й да го уязви премина в неочаквана симпатия. Може би наистина бе съсипан и имаше нужда от почивка, защото не беше вече млад, а не спираше да работи. Отдавна не бе мислила за него с такава топлота.

В този момент обаче прислужничката й влезе и й съобщи, че адвокатът й мистър Робъртсън е на телефона. Тя помръдна смутено, но отвърна доста предизвикателно:

— Кажи му, че съм излязла. Каупъруд веднага разбра всичко.

— Говорила ли си вече с някого за нашите проблеми? — попита я той.

— Не, още не съм — отговори тя.

— Отлично! — каза й Каупъруд сърдечно.

След това й обясни, че трябва да замине за Чикаго по работа за няколко дни, и изтръгна от нея обещанието да не предприема нищо, докато той на се върне. А тогава двамата ще се опитат да уредят нещата така, че всички да останат доволни.

И тъй като Ейлийн бе готова засега да изчака, Каупъруд си погледна часовника и заяви, че има време да хване влака и че ще се видят, когато се върне. Ейлийн, вече доста поуспокоена, го изпрати до вратата и се върна да си дочете вестниците.