Теодор Драйзер
Стоик (51)

ГЛАВА LI

Преговорите продължаваха и едва ли най-тежкото за Каупъруд по това време бе необходимостта — може би не чак толкова голяма, колкото си мислеше той — да си вземе за помощник по-скоро англичани, отколкото американци. Де Сото Сипънс бе първата жертва. И той бе направо отчаян, защото вече бе свикнал с Лондон и го харесваше. Дори смяташе, че ще се прослави тук, работейки съвместно със своя преуспяващ шеф. И не само това — той умираше от нетърпение да натрие носовете на тези самоуверени и високомерни англичани, които според него не можеха да се мерят по ум и енергия с американците и изобщо нищо не разбираха от железници. За да смекчи удара, Каупъруд все пак повери на Де Сото Сипънс всичките си финансови дела в Чикаго.

Един от методите на Каупъруд за привличане на капитал бе учредяването на контролно акционерно дружество, за да си осигури необходимите средства за закупуване на контролните пакети на компаниите, които искаше да вземе в ръцете си. Именно с тази цел той създаде своята Компания за строеж на метрото и оборудване, като сложи за директор и председател свои подставени лица. Всички вложители в нея щяха да получат учредител ски акции. Джонсън стана юрисконсулт на компанията с годишна заплата от три хиляди лири, като освен това състави и частно споразумение — което обаче бе прегледано най-обстойно и от другите юрисконсулти на Каупъруд, — подписано от Джонсън, Стейн и Каупъруд. То предвиждаше принадлежащите им акции в Районната линия и Метрополитън, както и тези, които могат да купят впоследствие, да фигурират в качеството на единен пакет при официалното решаване на въпросите за реорганизацията и продажбата на двете линии на новата компания, която предстои да се създаде и в която те ще получат по три нови акции срещу всяка своя стара.

Сега Джонсън го чакаше много тежка работа — да намери собствениците на значителни пакети акции от Районната и Метрополитън и както му нареди Каупъруд, да ги изкупи под различни имена, стига те да не надхвърлят половин милион лири стерлинги. Освен това трябваше да пропагандира сред старите директори проекта на Каупъруд и да ги спечели за новото дело. А Стейн трябваше да закупи колкото се може повече акции от двете стари компании и да гласува в подкрепа на Каупъруд по всички въпроси, свързани с новото предприятие. Разбира се, той също щеше да упражни цялото си влияние за осъществяване на проекта.

В резултат на тази дейност Каупъруд бе обсаден от тълпа вложители, готови да дадат своя капитал за новото предприятие. Много американски и английски финансисти най-сетне разбраха с каква изгодна работа се е заел Каупъруд и на свой ред се опитаха да получат разрешително, което вече бе почти невъзможно. Един от най-сериозните му съперници бе самият Станфорд Дрейк, също американски финансист, който се обърна към британския Парламент с молба да получи разрешително за прокарване на нови подземни линии, които щяха за едно доста дълго разстояние да бъдат успоредни на линиите на Каупъруд и да намалят рязко доходите му от този район.

Каупъруд много се разтревожи — трябваше да обезвреди Дрейк, без обаче да предизвиква съпротива срещу двамата едновременно, тъй като англичаните всячески се противопоставяха на нахлуването на американски капитали, били те на Дрейк или негови. Последваха съдебни битки, при които всяка страна се стараеше да изтъкне недостатъците на другата и да омаловажи проекта на противника си.

Каупъруд на свой ред подчерта, че бъдещата линия на Дрейк наистина ще минава частично през доста гъсто населени квартали, където ще бъде рентабилна, но цели десет мили от нея пресичат пусти полета. Изтъкна също, че Дрейк смята да прокара еднорелсови линии, еднопосочни в тунелите, докато неговата мрежа ще бъде изцяло двурелсова. Поддръжниците на Дрейк пък заявиха, че планът на Каупъруд предвижда линия по крайбрежието на Темза, докато техният ще покрие улица Странд и деловите квартали; че железницата на Каупъруд е далеч от търговските райони, докато тяхната ще способства за стимулирането на търговията. Каупъруд обаче настоя, че двете успоредни линии ще се унищожат взаимно, тъй като няма да бъдат рентабилни. Той много добре знаеше — ако Дрейк получи разрешителното и прокара линията си, както и да бъде експлоатирана по-нататък тя, във всички случаи ще вреди на неговите интереси. Това, разбира се, той не заяви на всеослушание. Предпочете да изрази недоумението си защо банкерската къща Дрейк предприема такава авантюра. И за да заглади нещата, добави, че сигурно за тази грешка е отговорен единствено лондонският клон на банката, а не самият мистър Дрейк. Според него мистър Дрейк бил голям финансист, който несъмнено ще се откаже от такова съмнително начинание, ако бъде запознат със същинското положение.

Въпреки тези благи думи адвокатите на Дрейк внесоха в Парламента молба за разрешително, а адвокатите на Каупъруд — насрещна молба за линиите, които той искаше да построи. Парламентът реши да отложи решаването на въпроса до ноември, което по същество означаваше победа на Каупъруд, тъй като той вече бе извършил огромна подготвителна работа. Дори се цитираха думите му, че не обича да се захваща с проект, за който няма силни съперници, и че ще се бори с Дрейк до последна капка кръв, тъй като в любовта и на война всички средства са позволени.

Но необходимостта да започне схватка на живот и смърт с Каупъруд събуди също и интереса на Станфорд Дрейк. Тъй като разполагаше с огромни капитали, той предложи на Каупъруд пет милиона долара за правото да ползва станцията на Пикадили Съркъс, която принадлежеше на Каупъруд и бе съвършено необходима на Дрейк за неговата мрежа. Същевременно бе готов да му даде още два и половина милиона, за да изтегли армията си от адвокати, които се канеха да провалят молбата му за разрешително в парламента. Каупъруд естествено отказа и двете предложения.

Съществуваше и една друга фирма — Обединената лондонска компания, — която смяташе да строи линия от Хайд Парк Корнър до Шепърдс Буш и вече бе завършила предварителните преговори за своя проект. Представителите й се обърнаха към Дрейк е предложението да се обединят и съвместно да поискат от общината разрешение за прокарване на линията. Предложиха му също да се заеме с експлоатацията на новата линия, когато тя бъде завършена, което не се знаеше кога ще стане. Дрейк отказа. Тогава го помолиха да не им пречи да експлоатират линията си. Той отново им отказа. Наложи се да предложат линията си на Каупъруд, макар че За момента още нямаха разрешение за нея. Той ги посъветва да се обърнат към банкерската къща „Спайър и К°“, която имаше клонове не само в Англия и Америка, но и в цяла Европа. Като разгледаха въпроса, „Спайър и К°“ разбраха, че това предложение е изгодно не само за Каупъруд, но в крайна сметка и за тях самите, и решиха да изкупят всички права на компанията, след което веднага пристъпиха към комплектоване на контролния пакет от акциите й. На едно съвещание на Парламентарната комисия по подземните железници по други въпроси адвокатът на банкерската къща помоли да не бъде разглеждана молбата на Обединената лондонска компания за разрешително. А това нанесе сериозен удар на плановете на Дрейк, лишавайки го от възможността да обезпечи след една година цялостна мрежа в Лондон. Дрейк се обърна към парламента с нова молба за разрешително, този път за участъка на Обединената лондонска компания. Но тъй като този пункт не се съдържаше в първоначалната молба и такъв проект не бе внасян за разглеждане пред комисията, адвокатът на Каупъруд протестира и молбата на Дрейк бе отхвърлена. С това бе погребан и целият му план.

Драматичният епилог на тази борба между двамата силни съперници бе отразен с най-големи подробности както в английските, така и в американските вестници. Съветът на лондонското графство, който държеше да има железопътна мрежа, удобна за жителите на всички части на града, възторжено приветства победата на Каупъруд, като го обяви за умен човек с неоценими качества, който заслужава да бъде приет добре навсякъде.

Възползвайки се от тези настроения, Каупъруд побърза да направи широка реклама на своето огромно предприятие, като заяви, че по неговата мрежа ще се превозват около двеста милиона пътници годишно, всички вагони ще бъдат една и съща класа и цената също ще бъде еднаква — пет цента. И тъй като всички линии са свързани една с друга, пътникът ще може да прекоси целия Лондон, без да излиза изпод земята. С други думи, той предлага бърз и редовен транспорт на ниски цени.

Делата му вървяха така добре, че той си позволи да не мисли само за акции и печалби. Затова реши, пак с рекламна цел обаче, да купи „Светлини над Темза“ на Търнър. Картината му струваше седемдесет и осем хиляди долара и той я закачи в кабинета си.