Теодор Драйзер
Стоик (40)

ГЛАВА XL

Ню Йорк. Каупъруд и Ейлийн слизат от кораба „Саксония“. Обичайните интервюта. Вестниците, узнали за намерението му да вземе в свои ръце лондонското метро, сега искаха да научат кои ще бъдат неговите директори, вложители, управители, а също така дали във внезапното трескаво изкупуване на акциите — обикновени и привилегировани, на Районната линия и Метрополитън имат пръст негови хора. Той ловко опроверга тези „слухове“, но щом излезе във вестниците изявлението му, предизвика усмивките на много лондончани, а също така и американци.

В пресата се появиха портрети на Ейлийн, облечена в новите си дрехи. Споменаваше се, че в Европа тя се е движила в кръгове, близки до висшето общество.

Междувременно Брус Толифър отплава с Маригоулд за Норкап. Но никой вестник не го спомена.

В Прайърс Коув Беренис жънеше успех след успех. Тъй като доста ловко скриваше ума си под булото на непринудеността, невинността и благоприличието, всички местни хора бяха убедени, че скоро я чака добър и достоен брак. Защото тя очевидно притежавайте умението да избягва скучните, банални и непорядъчни люде и да се обкръжава само с кай-благонравни мъже и жени. Нещо повече, новите й познати забелязаха, че особено симпатизира на непривлекателните жени — пренебрегнати съпруги или стари моми, които, макар да бяха с добър произход, не се радваха на ничие внимание. Беренис нямаше причини да се бои от по-младите и чаровни жени и добре знаеше, че ако спечели самотните дами, ще си осигури покани в най-важните домове.

Много хубаво беше също, че тя се възхищаваше от потомците на титулуваните и уважавани от всички семейства — главно безобидни юноши с безукорно поведение. Младата обитателка на Прайърс Коув докарваше до умиление със своята душевна вглъбеност младите пастори и техните помощници в цялата околност. Когато се явеше в неделя сутрин в някои от най-близките черквици на англиканската църква, винаги съпроводена от майка си или някоя друга строга възрастна жена, тя потвърждаваше със скромния си вид и най-ласкавите отзиви за нея.

В това време Каупъруд на няколко пъти обиколи във връзка с лондонското си начинание Чикаго, Балтимър, Бостън, Филаделфия, посети светая светих на най-почитаните в Щатите институции — банките и кредитните дружества — и преговаря с такива хора, които можеха да се окажат най-полезни, най-влиятелни и най-податливи. С най-любезно изражение на лицето той им обясняваше колко по-доходно ще бъде неговото метро от всяко друго. И въпреки съвсем неотдавнашните разобличения на машинациите му, всички събеседници го слушаха със страхопочитание и дори е искрено уважение. Вярно, че в Чикаго имаше и хора, които се отнасяха презрително, с омраза към него, но то беше породено от завист. Защото този човек бе непреодолима сила, която неизбежно привличаше с неподправения си блясък вниманието на пресата.

Само за един месец Каупъруд реши основните си проблеми. На много места сключи предварителни договори за купуване на акции от неговото акционерно дружество, което той смяташе да основе в най-скоро време, за да може да вземе в ръцете си всички линии. За всяка акция на старите компании бе готов да дава по три от своето дружество. Оставаха му още само няколко незначителни срещи във връзка е чикагските му капиталовложения и той бе готов да се върне в Англия. Така и щеше да направи, ако не беше една неочаквана среща, довела до обичаен край. Това често му се бе случвало преди, когато вестниците непрекъснато вдигаха шум около него — търсеха го красиви, амбициозни жени, привлечени от богатството, славата и личния му чар. А сега Каупъруд има такава вълнуваща среща в Балтимър, където бе пристигнал по работа.

Случи се в неговия хотел. Първоначално му се стори, че това няма никак да повлияе на чувствата му към Беренис. В полунощ, след като се върна от срещата си с президента на Мериландското кредитно дружество и седна на бюрото да си запише някои неща, на вратата се почука. На въпроса му, кой е, женски глас отвърна, че го търси негова роднина. Той се засмя, защото досега никой не се бе запознавал о него под такъв предлог. Отвори вратата и видя пред себе си момиче, което никак не беше за пренебрегване и веднага предизвика у него силен интерес. Беше млада, стройна, със среден ръст, самоуверена, силна и магнетична. И лицето, и дрехите й бяха красиви.

— Роднина ли? — попита Каупъруд, като се усмихна и я пусна да влезе.

— Да — отвърна тя съвършено спокойно. — Аз съм ви роднина, макар че няма да ми повярвате веднага. Внучка съм на един от чичовците ви. Само че се казвам Меърис. Моминското име на майка ми е Каупъруд.

Той я покани да седне и се настани срещу нея. Тя го разглеждаше от упор със своите огромни сребристосиня очи.

— Откъде сте? — попита Каупъруд.

— От Синсинати — отвърна тя. — Макар че майка ми е родена в Северна Каролина. Баща й е от Пенсилвания, недалеч от града, където вие сте роден, мистър Каупъруд. Дойлстаун.

— Точно така — каза той. — Баща ми наистина имаше брат, който живееше в Дойлстаун. При това, позволете да забележа, очите ви са каупърудски.

— Благодаря — отвърна момичето и продължи да го гледа втренчено. Той също не откъсваше очи от нея, но тя продължи, без да се смущава: — Може да ви се стори странно, че дойдох в този късен час, но аз също живея в този хотел. Балерина съм и трупата ни е на гастроли тук за една седмица.

— Нима е възможно? Ние, квакерите, да навлезем в такива чужди за нас области!

— Да — отвърна тя и се засмя топло, сдържано и същевременно обещаващо. Тази жена имаше богато въображение, силна воля и чувственост. Каупъруд усети, че попада изцяло под властта й. — Току-що се прибрах от театъра — продължи жената. — Но съм чела много за вас и като видях портрета ви в днешните вестници, реших да дойда. Отдавна искам да се запознаем.

— Добре ли танцувате? — заинтересува се Каупъруд.

— По-добре да дойдете и сам да прецените.

— Смятах да се връщам в Ню Йорк утре сутринта, но ако се съгласите да закусите с мен, може и да поостана.

— Да, разбира се — каза жената. — Знаете ли, дълги години съм си представяла как водя този разговор с вас. Веднъж, преди две години, бях останала без работа и ви написах писмо, но го скъсах. Защото ние сме бедните роднини.

— Жалко, че не сте го изпратили. Какво ми пишехте в него?

— О, че майка ми ви е братовчедка и че аз съм талантлива. И ако имам шанс, съм сигурна, че ще стана голяма балерина. Сега се радвам, че не го изпратих, защото ние и без това се срещнахме и вие ще можете да видите как танцувам. Между другото — продължи тя, като не сваляше магнетичните си сини очи от него — нашата трупа е на турне в Ню Йорк през лятото. Надявам се, че ще дойдете да ме видите и там.

— Ако танцувате така пленително, както изглеждате, ще направите сензация.

— Ще видим какво ще ми кажете утре вечер — и тя помръдна, сякаш се канеше да си тръгне, но се спря колебливо.

— Как се казвахте? — попита Каупъруд най-сетне.

— Лорна.

— Лорна Меърис — повтори той. — Това ви е и артистичното име?

— Да, навремето си мислех дали да не го сменя с Каупъруд, за да чуете за мен. Но реших, че такава фамилия става по-скоро за банкер, отколкото за балерина.

Те продължаваха да се гледат.

— На колко години сте, Лорна?

— На двадесет — отвърна тя просто. — По-скоро, ще ги навърша през ноември.

Последва многозначителна тишина. Очите им си казаха всичко. Още няколко секунди и той просто й даде знак с пръст. Тя стана, приближи се към него, почти танцувайки, и се хвърли в обятията му.

— Колко сте хубава! — възкликна Каупъруд, И как само дойдохте при мен… очарователно!