Метаданни
Данни
- Серия
- Трилогия на желанието (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Stoic, 1947 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мадлена Евгениева, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2008)
- Сканиране и разпознаване
- NomaD(2008)
Издание:
Издателство на БКП, 1990
История
- —Добавяне
ГЛАВА XXXVIII
Толифър нахлу още преди да се е върнал Каупъруд. Подаде цилиндъра и бастуна си на Уилямс и почука бързо на вратата на спалнята на Ейлийн.
— Здравейте! — обади се тя отвътре, — Мистър Каупъруд пристигна. Сега идвам.
— Отлично! И другите ей сега ще се явят.
Докато говореше, чу зад себе си шум, обърна се и видя Каупъруд да влиза в хола от другата врата. Двамата си размениха заговорнически погледи. Толифър, който много добре знаеше как трябва да се държи, бързо и любезно пристъпи напред. Но Каупъруд го изпревари, като каза:
— Значи пак се срещнахме. Как ви харесва Париж?
— О, много — отвърна Толифър. — Този сезон е особено весел. Видях кого ли не. А и времето е чудесно. Нали знаете какъв е Париж през пролетта? За мен тя е най-приятното и забавно годишно време.
— Разбрах, че тази вечер ще сме гости на жена ми.
— Да, с още няколко души. Боя се, че аз съм подранил.
— Тогава да пийнем по нещо!
И те започнаха светски разговор за Лондон и Париж, като се опитваха да не мислят за истинската връзка помежду си и дори успяваха. Ейлийн влезе и поздрави Толифър. След малко пристигна Ибрахим, който не обърна никакво внимание на Каупъруд, сякаш той е овчар от пасбищата му, и започна да ухажва Ейлийн.
Каупъруд беше първоначално удивен, а сетне му стана забавно. Как святкаха очите на този арабин! „Интересно — каза си той. — Толифър доста се е потрудил. А пък този бедуин в бяло желае жена ми. Каква весела вечер ни чака!“
В стаята влезе Маригоулд Брейнърд. Тя му хареса, а очевидно и той на нея. Но това взаимно влечение скоро бе прекъснато от хладната и екзотична мадам Резщат, която пристигна обвита в кремав шал с дълги копринени ресни, които се спускаха по рамото й чак до пода. Каупъруд погледна с възхищение маслинено-смуглото й лице, обрамчено така красиво от опънатите черни коси и тежките обици от чер кехлибар, които се спускаха чак до раменете й.
Както винаги с жените, той направи силно впечатление на мадам Резщат, която от пръв поглед разбра мъката на Ейлийн. Този мъж не беше само за една жена. Той бе като чаша, от която да пийнеш една глътка и да й се насладиш. Мадам Резщат реши да обясни тази истина на Ейлийн.
Но Толифър непрекъснато настояваше, че е време Да тръгнат, и те му се подчиниха. Поеха към „Орсиня“.
Въведоха ги в отделна трапезария с големи отворени стъклени врати с изглед към „Нотр Дам“ и зеления площад отпред. Но вътре имаше само една обикновена дървена маса без покривка. Всички се учудиха, а Толифър, който влезе последен, възкликна:
— Какво, по дяволите, значи това? Нищо не разбирам. Та те много добре знаеха, че ще дойдем. Какво им става? Ще отида да видя — и той се обърна бързо и излезе.
— И аз нищо не разбирам — каза Ейлийн, — Мислех, че всичко е уредено. — Тя се намръщи и нацупи устни, от което стана още по-привлекателна.
— Сигурно са ни въвели в друга зала — поде Каупъруд.
— Нас не очакват, а? — попита шейхът Маригоулд, когато вратата на съседната сервизна стая изведнъж се отвори и при тях нахлу един изключително загрижен арлекин. Той беше същински Панталоне, висок и мършав, с клоунски костюм със звезди и луна, с яка от рюшове и гривни на китките и врата, с голяма островърха шапка като рог на изобилието, изпод която стърчаха кичури коса; с намазани в жълто уши, очите му бяха гримирани със зелено, а страните — с вишневочервено; с огромни бели ръкавици на ръцете и дълги, остри обувки, чиито върхове се люлееха. Оглеждайки се като безумец, докаран до отчаяние, той възкликна:
— О, боже господи! По дяволите! Ах, дами и господа! Това е… просто нямам думи… ама… без покривка! Без сребърни прибори! Без столове! Пардон! Пардон! Ще се заема с тази работа! Пардон, дами и господа, станала е грешка. Нещо трябва да се направи! А! — и той плесна с дългите си ръце и зяпна вратата, сякаш очакваше пълчища слуги веднага да откликнат на неговия зов, но уви. Тогава плесна още веднъж и почака, заслушан към вратата. И като не чу оттам нито звук, се обърна към публиката си, която най-сетне бе разбрала, че това е номер, и се бе оттеглила край стените, за да му освободи място за действие.
Сложил пръст на устните си, той отиде до вратата и се ослуша. Оттам не се чу нищо. Клоунът се наведе и погледна през ключалката, накланяйки глава ту наляво, ту надясно, след което се обърна към гостите с невероятна гримаса, сложи пак пръст на устните си и пак се заби в ключалката. Най-сетне отскочи назад, просна се на земята, стана веднага и се дръпна, защото вратата се отвори рязко и в залата нахлуха пет-шест келнери с покривки, чинии, чаши, сребърни прибори и подноси. Тази чинна и делова процесия веднага се зае да постила масата, като не обръщаше внимание на клоуна, който подскачаше край тях, бърбореше и възклицаваше:
— Така, така! Дойдохте най-сетне! Свини такива! Негодници! Слагайте чиниите! Слагайте чиниите, ви казвам! — тези думи бяха отправени към келнера, който и без това ловко и бързо подреждаше чиниите. А на друг, който слагаше сребърните прибори, клоунът нареди: — Слагай среброто, ти казвам. И без много шум. Свиня!
След което, взе един нож и го сложи пак точно там, където си беше. А на келнера, който подреждаше чашите, закрещя:
— Не, не, не! Тъпак! Кога най-сетне ще се научиш? Ето виж, така! — и той вдигна чашите една по една и ги сложи на същите места. После се дръпна да ги огледа, коленичи, присви очи, след което премести чашка за ликьор на една хилядна от сантиметъра.
Разбира се, по време на цялата тази сценка всички с изключение на Ибрахим, който гледаше учуден, или се усмихваха, или се смееха с глас, особено когато клоунът тръгна по петите на метр-д-отела, като дори го настъпваше понякога, а той се правеше, че не го забелязва. А щом метр-д-отелът излезе, клоунът го последва, като викна на вратата:
— Тъй! Значи заговор! Тъй!
— Хубав спектакъл! — отбеляза Каупъруд, като се обърна към мисис Резщат.
— Това е Грелизан от Трокадеро, най-остроумният клоун в цяла Европа — каза тя.
— Така ли! — възкликна Маригоулд, оценила високо неговото изкуство едва когато узна, че е прочут.
Ейлийн, на която в началото й се плачеше, вече сияеше, зарадвана от успешния номер. След като Каупъруд благоволи да похвали нейната изобретателност, а и тази на Толифър, всичко, което Грелизан правеше, вече й се струваше твърде забавно, макар че в един миг залата са смрази, когато клоунът, понесъл голям сребърен супник с нещо като яркочервена доматена супа, се спъна и падна. Във въздуха се понесоха лъскави оранжеви кюфтета и засипаха гостите, които първо се сепнаха, а после се разсмяха и развикаха.
Клоунът пак хукна към кухнята и донесе с щипка за захар малка пържена филийка. След това продължи да наглежда келнерите, престаравайки се, докато те си гледаха съвестно работата.
За десерт поднесоха „фалшив сладолед“ — във всяка чашка под сладоледа имаше надуто балонче, което гостите пробиваха с вилиците си. Каупъруд намери вътре ключа на Лондон, Ейлийн — един покланящ се и усмихнат мосю Ришар с ножица в ръка, мадам Резщат — малък глобус, на който е пунктир бяха отбелязани всички градове, посетени от нея, Ибрахим получи миниатюрен шейх, яхнал конче, Толифър — малка рулетка със стрелка, която сочеше нула, а Маригоулд — шепа играчки — войник, крал, конте, художник и музикант. Всички много се смяха. След кафето Грелизан се поклони и излезе, сподирен от аплодисменти и възгласите на Каупъруд и мадам Резщат: „Браво! Браво!“
— Възхитително! — възкликна тя. — Ще му напиша благодарствено писъмце.
По-късно, в полунощ, в театър „Гран Гиньол“ те гледаха прочутия Лалут, който имитираше знаменитостите на деня. След представлението Толифър предложи да отидат у Сабинал. Призори се разделиха, напълно единодушни, че са прекарали една чудесна вечер в Париж.