Теодор Драйзер
Стоик (33)

ГЛАВА ХХХШ

Понесен от вихъра на деловите си работи, Каупъруд имаше малко време, за да се вижда с любимата си. Междувременно Ейлийн замина за Париж, а Беренис бе заета с дома си в Прайърс Коув, за който трябваше да се купят и уредят много неща. Тя се забавляваше с какви ли не подбрани с вкус дреболии, но така ставаше още по-интересна в очите му. Толкова е жива, казваше си често той. Желае разни неща и силно им се радва, като увлича и мен. Изглежда, всичко я интересува и нищо чудно, че привлича хората към себе си.

Още при първото си посещение в Прайърс Коув той установи, че къщата е вече готова за обитаване. Бяха наети готвачка, слугини, икономка, иконом, без да се смятат хората, оставени от лорд Стейн. Самата Беренис се наслаждаваше с пълна сила на селския живот, макар той да не знаеше дали е искрено или позира. Любовта й към природата често му се струваше съвсем истинска, дори нещо повече — и най-обикновена птица, дърво, цвете или пеперуда я докарваха до възторг. Самата Мария Антоанета не би могла да изиграе тази роля по-добре. Когато Каупъруд пристигна, Беренис бе в полето с овчаря, който бе събрал стадото, за да го види тя. Щом чу файтона му по главната алея, тя взе в прегръдките си най-малкото и къдраво агънце. Представляваше много идилична картина, която му достави удоволствие, но не можа да го подведе. Играе, при това за мен, помисли си Каупъруд.

— Овчарката с овцете! — възкликна той, като се приближи и погали по главата агнето в ръцете й. — Прелестни създания! Появяват се и изчезват като пролетни цветя.

Оцени с поглед артистичността на роклята й, но не каза нищо. Много ясно разбираше, че на нея и най-странният костюм ще й стои добре. Тя се правеше, че не съзнава как играе различни роли, които й идваха естествено, имаше право да заема тези пози и дори бе задължена да го прави, сякаш те бяха част от физическите й данни.

— Да беше дошъл малко по-рано — каза Беренис, — щеше да се запознаеш с нашия съсед Артър Тавистък. Все ми помага за къщата. Трябваше да замине за Лондон, но утре пак ще дойде да свърши едно-друго.

— Гледай ти! Каква практична стопанка! Да кара гостите си да работят! Да не би тук работата да е главното забавление? А аз какво трябва да правя?

— Ще изпълняваш дребни поръчки. И без това доста ми се събраха.

— Та аз така започнах кариерата си.

— Гледай да не я завършиш така. — Тя го хвана под ръка. — Хайде, скъпи. Добсън, вземи агнето — викна тя на овчаря, който се приближи и изпълни нареждането.

Те минаха по равната зелена морава и се качиха на яхтата. Там, на верандата под навеса, бе сложена маса. Вътре, до един от отворените прозорци, мисис Картър четеше. Каупъруд я поздрави сърдечно. Беренис го поведе към масата.

— Сядай сега тук и се наслаждавай на природата — нареди му тя. — Просто се отпусни и забрави за Лондон. — После му сервира любимата му напитка — настойка с мента. — Сега да ти кажа какво съм намислила да правим, ако имаш време. Имаш ли?

— Колкото искаш, мила — отвърна Каупъруд. — Уредих да сме свободни. Ейлийн замина за Париж — добави той поверително — и доколкото разбрах от нея, ще остане поне десетина дена. Кажи сега какво си намислила.

— Ще обиколим някои от английските катедрали — майка, дъщеря и настойник! — отговори тя веднага. — Винаги съм искала да видя Кентърбъри, Йорк и Уелс. Нали ще можем, след като няма да пътуваме до Европа?

— Идеално според мен. Не познавам добре Англия и ще ми бъде много приятно. Ще сме сами. — Той взе ръката й в своята, а тя докосна с устни косата му.

— Да не мислиш, че съм пропуснала тоя шум, дето го вдигнаха за тебе във вестниците? — каза Беренис. — Тук вече се разчу, че великият Каупъруд ми е настойник. Агентът ми по доставката на мебели искаше да знае дали този американски милионер, за когото писаха в „Кроникъл“, и моят настойник са едно и също лице. Трябваше да му го призная. А пък на Артър Тавистък му се струва съвсем естествено да имам толкова важен настойник.

Каупъруд се засмя.

— Сигурно си се поинтересувала какво мисли по въпроса и прислугата?

— Разбира се, мили! Сторих го, макар и да не ми беше приятно. Затуй и искам да заминем на това пътешествие. А сега, ако си си починал, нека ти покажа нещо интересно. — И тя се усмихна на Каупъруд и му даде знак да я последва.

Заведе го в спалнята зад главния хол, дръпна чекмеджето на едно бюро и извади оттам две четки за коса. Върху сребърната им част бе гравиран гербът на граф Стейн. Вътре имаше и едно копче за яка и няколко фиби.

— Ако и на фибите бе изписан герб, щяхме да узнаем за някой любовен роман — каза Беренис дяволито. — Но аз ще запазя тайната на благородния лорд,

В този момент иззад дърветата около къщата се чуха звънци на стадо.

— Ето! — възкликна тя, когато звънът спря. — Щом го чуеш, ще идваш на обед. Това ще ти е вместо иконом, който те кани с поклон.

Пътуването, замислено от Беренис, трябваше да започне на юг от Лондон, първата спирка сигурно щеше да е Рочестър, откъдето да продължат за Кентърбъри. След като засвидетелстват почитта си към тази прекрасна поема в камък, щяха да отседнат в някоя тиха гостилница край река Стаур, а не в шумен хотел или курорт — те не подхождат на простотата и стремежа към красота, с които са поели на път. Там щяха да си вземат стая с камина и да ядат най-обикновена английска храна. Защото Беренис четеше Чосър и книги за английските катедрали и искаше да усети духа на времето, което ги бе родило. От Кентърбъри щяха да заминат за Уинчестър, а оттам — за Солсбъри. Сетне Стоунхендж, Уелс, Гластънбъри, Бат, Оксфорд, Пигърбъро, Йорк, Кембридж и отново у дома. Навсякъде, настоя тя, ще избягват всичко конвенционално, ще търсят най-малките страноприемнички, най-простите селца.

— Добре ще ни дойде — изтъкна Беренис. — Твърде много се глезим. А когато разгледаш тези красиви старини, може да почнеш да строиш по-красиви метра.

— А ти — да си доволна от прости памучни рокли! — каза Каупъруд.

За Каупъруд истинският чар на тяхното пътуване не беше в катедралите, нито в селските колиби и странноприемници. Интересуваха го само променливата живост на Беренис, нравът и интересите й. Не познаваше нито една жена, която, ако има шанс да замине за Париж или Европа в началото на май, ще предпочете катедралите на Англия, Но Беренис не бе като другите — тя намираше вътре в себе си нещата, за които копнееше.

В Рочестър екскурзоводът им разказа за крал Джон, Уилям Руфъс, Симон дьо Монфор и Уот Тайлър — за Каупъруд те бяха просто сенки, мъже или създания, които някога са се радвали на живота, имали са някакви егоистични желания, но вече са преминали в нищото, както ще стане с всички, които са сега на белия свят. Повече го привличаха слънчевият блясък в речната вода и усещането за пролет във въздуха. Дори Беренис остана разочарована от делничната обстановка там.

Но в Кентърбъри настроението им се промени рязко. Това се отрази дори на мисис Картър, която изобщо не се интересуваше от религиозна архитектура.

— Е, тук вече ми харесва! — заяви тя, когато поеха по една криволичеща уличка.

— Искам да разбера по кои пътища са дошли пилигримите — каза Беренис. — Дали не е този? Вижте, ето я катедралата! — и тя посочи към една кула и арка, които се виждаха над ниския покрив на някаква каменна къща.

— Прекрасно! — отбеляза Каупъруд. — И то в какъв следобед! Е, ще обядваме ли, или ще ядем духовна храна в катедралата?

— Първо в катедралата — отвърна Беренис.

— А после — студен обед — вмъкна майка й язвително.

— Майко! — укори я Беренис. — Точно в Кентърбъри!

— Знам ги тези английски гостилници. Там не трябва да оставаш последен, ако не можеш да бъдеш пръв — каза мисис Картър.

— Толкова значи струва религията през 1900 година. Да прислугва на някаква селска гостилничка — отбеляза Каупъруд.

— Нищо не съм казала против религията — настоя мисис Картър. — Черквите са друго нещо. Те нямат нищо общо.

Кентърбъри. Зид от десети век. Виещи се улички, между стените — тишина и величествени, потъмнели от времето кули, кубета и контрафорсите на самата катедрала. Чавки хвърчат насам-нататък и се карат за по-удобните, високи места. Вътре — множество гробове, олтари, плочи с надписи, параклиси. Хенри Четвърти, Томас Бекет, архиепископ Лод, хугенотнте и Едуард Черния принц. Едва можаха да откъснат Беренис от всичко това. Туристи и водачи бавно се придвижваха от паметник на паметник. В подземието, където навремето се приютили хугенотите, където се молели и тъкали дрехите си, Беренис остана дълго, замислена, с пътеводителя в ръка. Същото стори и на мястото, където е бил убит Томас Бекет.

Каупъруд, който виждаше всичко на едро, едва изтърпя тези дреболии. Какво го интересуваше животът на отдавна отишли си мъже и жени, след като бе така обзет от живото настояще! Затова много скоро се измъкна навън, предпочел разстилащите се пред него градини с много цветя край алеите и с изглед към катедралата. Нейните арки и кули, прозорците й със стъклописи, цялата изкусно направена църковна обител все още имаха чар, но това се дължеше на ръцете и мозъците, на копнежите и мечтите на хора, егоистични като него, които знаеха как да бранят интересите си. И колко много от тях, си мислеше той, както се разхождаше, бяха воювали, за да имат тази черква. И ето ги сега, лежат между стените й достопочтени, осенени от божията благодат, благородни. Но нима има благородни люде? Съществувала ли е на света поне една безспорно благородна душа? Не му се вярваше. Хората убиват, за да оцелеят — всичките, и се въргалят, обзети от похот, за да се размножават. Истинската им история всъщност се състои от войни, суета, тщеславие, жестокости, алчност, пороци и убийства, а само слабите си измислят някакъв бог или спасител, който да им помага. Докато силните използват тази вяра в господа, за да поробват слабите. С помощта на храмове и обители като тази. Той гледаше и размишляваше, поразен от безсмислието на храма, който все пак бе така красив.

Но му стигаше да извърне очи към Беренис, зачела се внимателно в някой кръст или религиозен надпис, за да си възвърне душевното равновесие. В такива мигове той забелязваше у нея нематериална и вътрешно съсредоточена духовна красота, която затъмняваше онзи й езически съвременен характер, придаващ й силата и блясъка на червено цвете върху сива скала. Може би, размишляваше Каупъруд сега, откликът й на тези избледнели спомени и форми, съчетан с удоволствието от разкоша и лукса, наподобяват неговото увлечение по живописта и същевременно усещането за могъщество. Затова той бе изпълнен с уважение към нея, още повече че щом обиколката свърши и те се наканиха да отидат на обяд, тя възкликна:

— След вечеря пак ще дойдем тук. Ще има новолуние.

— Гледай ти — каза Каупъруд развеселен.

Мисис Картър се прозя и заяви, че тя нямало да дойде. Следобед щяла да си остане в стаята.

— Добре, майко — рече Беренис. — Но Франк трябва да дойде, за да си спаси душата!

— Виж ти! Значи съм имал душа! — закачи я Каупъруд. Но по-късно, след простата вечеря в гостилницата, тя го поведе по сумрачната улица. Когато минаваха през черната врата с дърворезба и влизаха в двора на катедралата, луната, само бяло перце в синьо-черния купол на небето, приличаше на украса върху най-високата кула от дългия силует на катедралата. Първоначално, подчинен на прищявката на Беренис, Каупъруд разглеждаше всичко покорно. Но скоро вълнението й обзе и него. О, колко е хубаво да си млад, да те вълнуват така цветовете, формите, тайнството и безсмислието на всичко, сътворено от човека!

Но Беренис не мислеше само за избледнелите спомени и разбитите надежди и страховете, родили всичко наоколо. Тя разсъждаваше и за тайнството и необятността на безгласното време и пространство. О, да можеше да го обхване със своето знание, разбиране! Да размисля искрено, и проникновено за смисъла или оправданието да се живее! Нима животът и ще се сведе само до твърдата, добре разчетена и безкомпромисна решимост да заема някакво обществено положение? Или да се осъществи като личност? Каква полза от това — за нея или за някого другиго? Можеше ли така да се създаде или вдъхнови красотата? Сега… тук… на това място… сред уханието на спомените, под лунната светлина… имаше нещо край нея и в сърцето й, нещо, което шептеше за тишина и спокойствие… самота… осъществяване… желание да създаде нещо безкрайно красиво, та животът й да е смислен и значим.

Но… това са само празни мечти… Луната я е омагьосала. Защо да желае каквото и да било! Тя има всичко, за което копнеят жените.

— Да се прибираме, Франк — каза Беренис накрая, защото усети, че нещо вътре в нея се е скъсало, че чувството й към красотата е изчезнало. — Да се връщаме в хотела.