Теодор Драйзер
Стоик (26)

ГЛАВА XXVI

Щом се върна от имението Беритън, Каупъруд отиде да види Беренис в апартамента й и я свари да се приготвя за огледа на една от къщите, предложени от полковник Хоксбъри, където те двете с майка си да прекарат лятото. Беренис каза, че била на Темза, между Мейдънхед и Марлоу.

— И кой, мислиш, е собственикът? — попита го тя с тайнствен-вид.

— Нямам представа, освен да се опитам да ти прочета мислите.

— Опитай.

— Не мога. Много е трудно. Кой е?

— Не някой друг, а английският лорд, за когото ти писа твоят Сипънс, освен ако няма двама лордове, които да се казват така. Лорд Стейн.

— Сериозно ли? — попита Каупъруд, изненадан от съвпадението. — Разкажи ми всичко. Запозна ли се с него?

— Не. Но полковник Хоксбъри страшно хвали къщата и твърди, че е съвсем близо до Лондон. Освен това „наблизо живеем ний със сестра ми“ — Беренис го изрече важно, имитирайки полковника.

— Щом е така, да идем да я видим — каза накрая Каупъруд, като разглеждаше с възхита изящния костюм на Беренис; дълга пола и жакет по тялото в тъмнозелено, чиято горна част бе обточена със сърмен ширит и стегната със златен колан. На главата й бе килната малка зелена шапчица с едно-едничко червено перо. — Бих искал да се запозная със Стейн — продължи Каупъруд — и сигурно трябва да използвам случая. Но трябва да бъдем много предпазливи, Беви. Разбрах, че е богат и доста влиятелен. Ако го спечелим за проекта и той приеме условията ни… — Каупъруд замълча.

— И аз си мислех за това — каза тя. — Защо не дойдеш с мен на огледа? Днес майка е уморена и ще си остане в къщи.

Беренис се държеше както винаги — леко, насмешливо, закачливо, така, както най-много се харесваше на Каупъруд, защото това й поведение отразяваше присъщите й сила, находчивост и оптимизъм при всички обстоятелства.

— Стига ми удоволствието да придружавам този костюм, да не говорим за другото — каза Каупъруд.

— Естествено — продължи Беренис — аз съм обяснила на всички, че не мога да взимам никакви решения, без да се посъветвам с настойника си. Готов ли си да поемеш задълженията си? — попита тя с най-лукава усмивка.

Той се доближи и я взе в прегръдките си.

— Да си призная, необичайно ми е, но ще се опитам.

— Е, аз във всеки случай се постарах да те облекча — каза Беренис. — Говорих вече с един посредник по недвижими имоти. Ще се срещнем с него в Уиндзър. След което сигурно ще намерим някоя хубава гостилничка, за да пием чай.

— Чудесно. Но първо трябва да поговоря е майка ти.

И Каупъруд отиде в стаята на мисис Картър.

— Е, Хати — поздрави я той. — Как е? Как ви харесва славната стара Англия?

За разлика от Беренис майка й изглеждаше потисната и дори малко измъчена. Събитията се развиваха светкавично, след спокойното и осигурено съществуване, в което тя толкова наивно бе повярвала, сега бе започнал този вихър от приключения, който въпреки разкоша и парадността я плашеше със спотаените в него опасности. Какво сложно нещо е животът! Наистина бе отгледала надарена и самостоятелна дъщеря, но момичето й се оказа вироглаво, като майка си на младини, поради което бе невъзможно да се отгатне съдбата му. И макар че Каупъруд отдавна ги поддържаше и осигуряваше както със съвети, така и с пари, тя се боеше. Учудваше се, че ги е довел в Англия в момент, когато се старае да спечели благоразположението на английските делови среди, като при това е пристигнал с жена си. А Беренис й разправяше, че така трябва, макар и да е малко неудобно.

Но това обяснение не я бе убедило напълно. Тя бе рискувала и бе изгубила и страхът, че същото може да сполети Беренис, я преследваше като призрак. Защото съществуваха Ейлийн и непостоянството на Каупъруд, и този бездушен свят, който не щади никого, не прощава на никого. Сега тя си мислеше за всички тези неща и й личеше по настроението, по очите, дори по отпуснатото тяло. Скришом от Беренис бе започнала пак да пие и само миг преди да влезе Каупъруд, бе обърнала голяма чаша бренди, за да се стегне за срещата с него.

В отговор на поздрава му каза:

— О, аз много обичам Англия. Беви е очарована от всичко тук. Сигурно ще отидете да огледате къщите. Най-важното е да решите колко души ще приемате у дома или по-точно кого няма да приемате, за да не ви виждат заедно.

— Това се отнася до Беви, не до мен. Тя е магнит за всички тези хора. Но вие ми се струвате малко потисната, Хати. Какво има? — Каупъруд я погледна въпросително, но и с известно съчувствие. — Стегнете се. Явно тези първи дни малко ви изнервят. Знам, че не е лесно. Тежко пътуване, изморили сте се. — Той пресече стаята и сложи приятелска ръка на рамото й, но го лъхна на бренди. — Вижте какво, Хати — продължи Каупъруд, — ние с вас се познаваме отдавна. Знаете, че колкото и да съм влюбен в Беви, нито веднъж не съм си позволил да я компрометирам, преди тя да дойде при мен в Чикаго. Така ли е или не?

— Да, Франк, вярно е.

— Знаете, че когато не се надявах да ме обикне, имах едно-единствено желание — да й осигуря място в обществото, добър брак, за да си поеме пътя, преди да се е случило нещо неприятно.

— Да, знам.

— Разбира се, аз нося отговорност за това, което стана в Чикаго, но не цялата отговорност, защото тя дойде при мен в момент, когато имах голяма нужда от нея. Иначе смятам, че бих могъл да й устоя. Във всеки случай сега сме тримата в една лодка, ще плаваме или ще потънем. Вие смятате, че това приключение тук е безнадеждно. Аз обаче — не. Не забравяйте, че Беви е много умно и способно момиче. И ние се намираме в Англия, не в САЩ. Хората тук умеят да ценят ума и красотата така, както изобщо не можем да мечтаем в Америка. Ако успеете да се вземете в ръце и да си изиграете ролята, всичко ще е наред.

И той пак я потупа по рамото, като я погледна в очите да види как е възприела думите му.

— Знаете, че ще направя каквото мога, Франк — каза тя.

— Но едно нещо не трябва да правите. Хати, и то е да се пропивате. Вие си знаете слабостта. А ако Беви разбере, ще падне духом и така ще се провали всичко, което сме замислили.

— О, аз ще направя всичко, Франк, всичко, само да мога да изкупя миналото!

— Така ви искам! — И Каупъруд й се усмихна окуражително и излезе от стаята, за да отиде при Беренис.