Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия на желанието (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stoic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 11гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe(2008)
Сканиране и разпознаване
NomaD(2008)

Издание:

Издателство на БКП, 1990

История

  1. —Добавяне

ГЛАВА XX

Резултатите, постигнати от Джаркинс и Клурфейн при посещението им при Джонсън, станаха ясни в разговора, състоял се същия следобед между Джонсън и лорд Стейн в кантората на Стейн на партера на сградата на Стори Стрийт.

В тази връзка трябва да се спомене, че лорд Стейн ценеше Джонсън най-вече заради честното му отношение към бизнеса и изключително практичните му идеи. В очите на Стейн Джонсън бе олицетворение на дълбоката религиозност и нравствената прямота, които не му позволяваха да престъпва някои граници в своите хитри, но съвършено законни машинации, колкото и големи да бяха изкушенията. Блюстител на закона, той все намираше в него някаква вратичка, през която да се провре, да извлече полза за себе си и да докара неприятности на враговете си. Стейн го харесваше и заради странностите му и често се смееше на очевидно искрения му интерес към Международната лига в Еруърт с условностите на неделните й училища и на абсолютно безкомпромисната му трезвеност. За пари не беше дребнав. Раздаваше щедро на църкви, неделни училища, болници, както и на Дома за слепи в Съдърк, където беше един от директорите и безплатен юрисконсулт.

Работеше и за Стейн главно поради симпатията си към него, срещу много малко заплащане. Уреждаше вноските му, застраховките и всякакви други юридически въпроси. Освен това двамата си говореха за политика и международни проблеми и както бе забелязал Стейн, Джонсън винаги трезво оценяваше събитията. Но към изкуство, архитектура, поезия, белетристика, жени и всякакви други земни блага, които не носят изгода, той нямаше отношение. Преди години, когато бяха още млади, Джонсън призна на Стейн, че от такива неща не му разбира главата. „Така съм възпитан, че не ми бе разрешено да се интересувам от тях — му каза той. — Разбира се, сега съм доволен, че синовете ми са в Итън, а дъщеря ми — в Бедфорд. Лично аз не бих имал нищо против, ако проявят интерес към тези неща. Но аз самият съм си адвокат и се чувствам добре на мястото си.“

Младият Стейн се бе усмихнал, защото му бе харесал твърдият реализъм на тези слова. Същевременно смяташе, че е в реда на нещата двамата да се движат в различни обществени кръгове, и само от време на време, при това почти винаги по работа канеше Джонсън в семейното си имение в Трегасол или в хубавата си стара къща на Баркли Скуеър.

Този ден Джонсън го свари да се изтяга в удобното високо кресло в стил „Чипъндейл“ е извити подпори за ръцете. Бе опрял ходилата на дългите си крака на тежкото махагоново бюро. Носеше безукорно скроен костюм от туид с пясъчен цвят, риза в светлокафяво и тъмнооранжева връзка и от време на време нехайно тръскаше пепелта от цигарата, която пушеше. Преглеждаше отчета на акционерното дружество „Южноафрикански диамантени мини «Де Биърс»“, с което го свързваха лични интереси. Навремето бе купил десет акции, които му носеха по около двеста лири годишно. Стейн имаше дълго изпито лице с голям и леко гърбав нос, с остър поглед в тъмните очи, ниско чело, голяма уста, която се усмихваше сърдечно, и малко дръзка брадичка.

— Ето ви и вас — викна той на Джонсън, който влезе, след като почука. — Какво ново, господин благочестиви методисте? Четох речта ви тази сутрин, в Стикни ли беше, къде?

— А, да — отвърна Джонсън доста доволен, че Стейн е научил за нея, като същевременно закопчаваше неспокойно черното си вълнено работно сако. — Има спор между свещениците в различните черкви в този район и аз се явих като арбитър. Помолиха ме да държа реч след това и аз се възползвах от случая, за да им почета малко нравоучение.

Като си припомни това, той се изправи гордо г властно. Стейн го забеляза.

— Вие не сте за тук, Джонсън — продължи той шеговито. — За вас или парламентът, или съдът. Мене ако питате, първо станете депутат, а сетне — съдия. Твърде много сте ни нужен тук, за да ви оставим да сте съдия.

Стейн се усмихна сърдечно и искрено на Джонсън, който бе много поласкан от тези думи и на свой ред се засмя.

— Както знаете, отдавна си мисля за парламента. Ако съм там, мога да бъда много полезен за нашите общи дела. Райдър и Булок само за това говорят. Всъщност Райдър иска през септември да се кандидатирам за частичните избори в неговия окръг, Смята, че ще спечеля, като дръпна няколко речи.

— И защо не? Че кой друг? А и Райдър е много влиятелен там. Съветвам ви да го направите. И ако аз или пък моите приятели можем да ви помогнем с нещо, само ми се обадете. С радост ще го сторя.

— Много мило от ваша страна. Много съм ви признателен — отвърна Джонсън. — Освен това — тук тонът му стана поверителен — тази сутрин в моята кантора стана нещо, което също не е без значение.

Той млъкна, извади си кърпичката и си издуха носа, докато Стейн го наблюдаваше с интерес.

— Е, каква е тази ваша тайна?

— Дойдоха двамина — Уилард Джаркинс, американец, и Уилъм Клурфейн, датчанин. Те са борсови посредници, Клурфейн в Лондон, а Джаркинс — в Ню Йорк. Казаха ми нещо доста интересно. Нали знаете, че продадохме за тридесет хиляди лири разрешителното на Грийвс и Хеншоу?

Стейн, заинтригуван и леко развеселен от потайността на Джонсън, си свали краката от бюрото, остави отчета, който преглеждаше, и като погледна строго Джонсън, възкликна:

— Тази проклета Електротранспортна компания! И какво?

— Оказа се — продължи Джонсън, — че неотдавна те са отишли в Ню Йорк и са се обърнали към мултимилионера Каупъруд. Предложили са му само петдесет процента срещу това той да осигури парите за строежа на линията — Джонсън хихикаше. — После, разбира се, той трябвало да им плати сто хиляди лири за работата им като инженери. — При тези думи и двамата не можаха да сдържат смеха си. — Той естествено — продължи Джонсън — им отказал. Но както личи, иска да получи или контролния пакет акции, или нищо. Изглежда, или поне така твърдят онези хора, се интересува от някаква комбинация на тези линии, за каквато ние с вас сме си мислили през последните десетина години. Както знаете, от Чикаго го гонят.

— Да, знам — каза Стейн.

— Освен това току-що прочетох една статия за него, оставена ми от тези господа. Ето я — и той извади от джоба си страница от нюйоркския „Сън“, в средата на която имаше голям, доста сполучлив портрет на Каупъруд.

Стейн разгърна страницата и погледна портрета, след което вдигна очи към Джонсън.

— Не изглежда зле, а! Има живот в него!

После се занима с таблиците и схемите за предприятията на Каупъруд.

— Двеста и петдесет мили… само за двадесет години.

Сетне прочете описанието на къщата му в Ню Йорк и добави:

— Че и познавач на изкуството!

— Ето тук пише за причините за провала му в Чикаго, главно политически и социални, доколкото разбирам — прекъсна го Джонсън, сетне изчака Стейн да прочете този абзац.

— Голяма схватка, няма що! — заяви Стейн, след като го прочете. — Капиталовложенията му се изчисляват на около двадесет милиона.

— И нита цент по-малко, както твърдят онези двама посредници. Но най-важното сведение, което ми дадоха, е, че той ще пристигне тук след седмица-две. Те искат аз да се срещна с него, за да обсъдя не само линията Чаринг Крос, която те, изглежда, са усетили, че трябва да си вземем обратно, но и една по-обща система, както ние сме си говорили.

— Но кои са те, тези Джаркинс и Клурфейн? — попита Стейн. — Приятели на Каупъруд ли?

— Ни най-малко — обясни Джонсън бързо. — Дори напротив, те признават, че са банкови посредници, които гонят комисиона, все едно дали от Грийвс и Хеншоу, или от Каупъруд, или от нас, или пък от всички заедно. Те не са негови представители.

Стейн иронично вдигна рамене.

— Изглежда — продължи Джонсън, — са чули отнякъде, че е мислил по въпроса за обединяването на линиите, и биха искали аз да събера много вложители; като най-важният ще е Каупъруд, и да му представя идеята за сливаме по такъв начин, че да го заинтересувам. За което естествено ще искат комисиона.

Стейн го погледна развеселен.

— Ама са го измислили!

— Да, отхвърлих това предложение — продължи Джонсън предпазливо. — Но си мисля, че тук може да се крие нещо повече, отколкото личи на пръв поглед. Не е изключено Каупъруд наистина да проявява интерес. Може би си струва ние е вас да помислим. Защо тази Чаринг Крос да продължава да ни виси на врата като воденичен камък. Знам много добре, че е невъзможно американски милионер да дойде тук и да вземе в ръцете си нашата подземна железница. Но е възможно той да се свърже с определена група тук — вие, лорд Етиндж и Хадънфийлд — и да се споразумеете за някаква форма на съвместен контрол.

Той млъкна, за да види как ще реагира Стейн.

— Точно така, Елвърсън, точно така — заяви Стейн. — Ако някои от нашите акционери все още проявяват същия интерес, както преди няколко години, защо да не ги привлечем пак в схватката. Каупъруд в никакъв случай няма да може да се вклини без тях.

Той стана, отиде до прозореца и се загледа навън, докато Джонсън продължи да му обяснява, че Джаркинс и Клурфейн ще му се обадят след няколко дни, за да чуят решението му и че няма да е зле да ги предупредят — ако ще си имат работа с него или е хора, върху които той упражнява влияние, ще трябва да запазят най-дълбока тайна и да оставят всичко на него.

— Правилно! — каза Стейн.

Този план, добави Джонсън, ще трябва да включва не само линията Чаринг Крос, но и Електротранспортната компания като нейна единствена притежателка или поне като неин посредник. После той и Стейн ще сондират Хадънфийлд, Етиндж и останалите и ще видят дали могат да се надяват на предварително споразумение. В края на краищата напълно възможно бе Каупъруд да предпочете тях двамата и останалите акционери пред Джаркинс и Клурфейн или пред Грийвс и Хеншоу, които сами не можеха да направят нищо и не бяха по-опасни от амбулантни търговци.

Стейн напълно се съгласи с него. Разговаряха до мръкване. Падна типичната лондонска мъгла. Стейн си спомни, че го чакат на чай, а Джонсън — че има заседание. И двамата се разделиха в превъзходно настроение.

Едва след три дни, за да подчертае пред Джаркинс и Клурфейн своята значимост, Джонсън ги покани и им заяви, че е обсъдил въпроса с някои от своите приятели и като е разбрал, че са склонни да се запознаят с проектите на Каупъруд, е готов, но само ако мистър Каупъруд го покани, да се срещне и разговаря с него. Ала при условие, че до срещата им Каупъруд не установява никакви други делови контакти. Защото останалите акционери били хора, с които не бива да си играе.

С тези думи се разделиха, а Джаркинс и Клурфейн забързаха към най-близката поща — съобщиха на Каупъруд за важните успехи, които са постигнали, и го призоваха непременно да дойде в Лондон, като го помолиха най-любезно междувременно да преустанови всякакви други контакти, тъй като предстоящата среща, ако се осъществи, ще има всеобемащ характер.

Каупъруд прочете телеграмата и се засмя, като си спомни колко строго бе смъмрил Джаркинс. И все пак им отговори, че в момента е много зает, но възнамерява да отплува на петнадесети април и с удоволствие ще се срещне с тях при пристигането си и ще обсъди предложението им. Същевременно изпрати и шифрована телеграма на Сипънс, в която му съобщи, че пристига в Лондон и че е отхвърлил предложението на Грийвс и Хеншоу, но все пак е добре Сипънс да се погрижи те да узнаят за предстоящото му пътуване, свързано с голям проект за подземната железница, който няма никакво отношение към тяхната Чаринг Крос. Тази информация сигурно щеше да ги вразуми и да ги накара да му направят ново предложение, което той можеше да приеме, преди да са му предложили нещо друго. В такъв случай щеше да държи в ръцете си оръжие, с което да въздейства на новите си партньори.

През това време уреждаше и какви роли да играят Беренис, Ейлийн и Толифър в бъдещите му планове.