Венедикт Ерофеев
Москва — Петушки (4)

33-ти километър — Електроугли

За да започнем неговото изследване, трябва, разбира се, да го предизвикаме: или ан зих (термин на Емануил Кант), тоест да го предизвикаме в самите себе си, — или пък да го предизвикаме в друг човек, но в наш интерес, тоест фюр зих. Термин на Емануил Кант. Най-добре е, естествено, и ан зих, и фюр зих, а именно по, следния начин: два часа подред пийте някакъв концентрат: старка или зверобой, или ловджийска. Пийте с водни чаши, по една водна чаша през половин час, като по възможност избягвайте мезетата. Ако на някого му е трудно, може да си позволи минимално замезване, но с нещо съвсем непретенциозно: не много пресен хляб, хамсия с пикантни подправки, просто солена хамсия, хамсия с доматен сос.

А после — направете едночасово прекъсване. Нищо не яжте, нищо не пийте; отпуснете мускулатурата си и не се напрягайте.

И сам ще се убедите: към края на този час то ще започне. Когато изхълцате за пръв път, ви учудва внезапността на неговото начало; после ви учудва неотвратимостта на втория път, на третия път ет цетера. Но ако не сте глупак, час по-скоро престанете да се учудвате и се заловете за работа: записвайте на хартия в какви интервали ви спохожда вашето хълцане — в секунди, разбира се:

— осем — тринайсет — седем — три — осемнайсет.

Опитайте се, естествено, да откриете тук каквато и да е периодичност, макар и най-приблизителна, опитайте се, ако все пак не сте глупак, опитайте се да изведете някоя формула, за да предскажете поне криво-ляво продължителността на следващия интервал. Моля. Животът все едно ще обърне с краката нагоре всички ваши телешки предположения:

— седемнайсет — три — четири — седемнайсет — една — двайсет — три — четири — седем — седем — седем — осемнайсет.

Казват, че вождовете на световния пролетариат, Карл Маркс и Фридрих Енгелс, грижливо били изучили схемата на обществените формации и въз основа на това можали да предвидят доста неща. Но тук те биха били безсилни да предвидят поне нещичко. Вие сте навлезли по лично ваш каприз в сферата на фаталното — примирете се и имайте търпение. Животът ще посрами и елементарната ви, и висшата ви математика:

— тринайсет — петнайсет — четири — дванайсет — четири — пет — двайсет и осем.

Не липсва ли по същия начин в смяната на възходи и сгромолясвания, на възторзи и беди на всеки отделен човек и най-малкият намек за подреденост? Не се ли редуват пак така безредно в живота на човечеството неговите катастрофи? Законът е над всички ни. Хълцането е над всеки закон. И както ни е поразило преди малко — нито ще предскажете, нито ще предотвратите:

— двайсет и две — четиринайсет — край. И тишина.

И в тази тишина вашето сърце ви казва: то е неизследваемо, а ние сме безпомощни. Напълно сме лишени от каквато и да било свобода на волята, завладени сме от произвол, който няма име и спасение от който също няма.

Ние сме разтреперани твари, а т о е всесилно. Т о, тоест Божията Десница, която е вдигната над всички нас и пред която не искат да сведат глави само кретените и ментарджиите. Т о й не може да бъде проумян, а следователно, Т о й съществува.

И така, бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ви Отец.

 

Електроугли — 43-ти километър

Да. Повече пийте, по-малко замезвайте. Това е най-добрият цяр срещу самомнението и повърхностния атеизъм. Погледнете хълцащия безбожник: той е разсредоточен и тъмнолик, той се измъчва и е безобразен. Обърнете му гръб, плюйте и погледнете мен, когато започна да хълцам: вярващ в предопределението и изобщо непомислящ за каквото и да било противоборство, аз вярвам в това, че Той е всеблаг, затова и аз самият съм благ и грейнал.

Той е всеблаг. Той ме води от страданията — към светлината. От Москва — към Петушки. През мъките на Курската гара, през пречистването в Кучино, през бляновете в Купавна — към светлината и Петушки. Дурх лайден — лихт!

Закрачих по площадката, обзет от още по-страшно вълнение. И пушех ли, пушех. И изведнъж — ярка мисъл като мълния порази мозъка ми:

— Какво ли още да изпия, за да не угася и т о я порив? Какво да изпия во Име Твое?…

Ужас! Нямам нищо, което да е достойно за Теб. Кубанската е такъв боклук! А руската — смешно е пред Теб да отварям дума за руската. И розовото с повишен градус по рубла и трийсет и седем! Боже!

Не, ако днес се добера до Петушки — невредим, — ще създам коктейл, който бих могъл, без да се срамувам, да пия в присъствието на Бога и на хора, в присъствието на хора и в името на Бога. Ще го нарека „Йордански струи“ или „Витлеемска звезда“. Ако в Петушки забравя за това — подсетете ме, ако обичате.

Не се смейте. Аз имам богат опит в създаването на коктейли. По цялата земя от Москва до Петушки до ден днешен пият тези коктейли, без да знаят името на автора им, пият „Ханаански балсам“, пият „Сълзата на комсомолката“ и добре правят, че ги пият. Не можем да чакаме милости от природата. А за да ги вземем от нея, трябва, естествено, да знаем точните им рецепти: ако искате, ще ви дам тези рецепти. Слушайте.

Да пиеш просто водка — дори и направо от шишето — в това няма нищо друго, освен измъчване на духа и суета. Да смесиш водка с одеколон — в това има известен каприз, но няма никакъв патос. А, виж, да изпиеш една водна чаша „Ханаански балсам“ — в това има и каприз, и идея, и патос, а на всичко отгоре и метафизичен намек.

Кой компонент на „Ханаански балсам“ ценим най-много? То се знае, че спирта за горене. Но нали спиртът за горене, бидейки само обект на вдъхновението, сам по себе си напълно е лишен от това вдъхновение. Кое в такъв случай ценим най-вече в спирта за горене? Естествено: голото вкусово усещане. А още повече пък, вонята, която той излъчва. А за да се нюансира тази воня, е нужна поне частица благоухание. По тази причина в спирта за горене се добавят в пропорция 1:2:1 луксозна бира, най-добре останкинска или сенатор, и пречистена политура.

Излишно е да ви напомням как се пречиства политурата, това и децата го знаят. Защото никой в Русия не знае от какво е умрял Пушкии, а как се пречиства политура — всеки знае.

Накъсо казано, записвайте си рецептата на „Ханаански балсам“. Веднъж живеем и е редно да живеем така, че да не допущаме грешки в рецептите:

Спирт за горене — 100 г

Луксозна бира — 200 г

Политура пречистена — 100 г

И тъй, имате пред себе си „Ханаански балсам“ (простолюдието го е нарекло „сребърна лисица“) — течността наистина има черно-кафяв цвят, притежава умерен градус и траен аромат. Това вече е дори, не аромат, а химн. Химн на демократичната младеж. Точно така, защото в изпилия този коктейл назряват вулгарност и тъмни сили. Колко пъти съм наблюдавал това!…

А за да се преотврати поне донякъде назряването на тези тъмни сили, има два начина. Първо, да не се пие „Ханаански балсам“, а второ, да се пие вместо него коктейлът „Духът на Женева“.

В него няма нито капка благородство, но има букет. Ще ме запитате: в какво се състои загадката на тези букет? Ще ви отговоря: не знаем в какво се състои загадката на този букет. Тогава вие ще се позамислите и ще ме попитате: а в какво се състои разгадката? А разгадката се състои в това, че одеколонът „Люляк бял“, съставка на „Духът на Женева“, с нищо не бива да се заменя: нито с „Жасмин“, нито с „Шипър“, нито с „Момина сълза“. „В света на компонентите няма еквиваленти“, както са казвали старите алхимици, а те са знаели какво говорят. Тоест, „Момина сълза сребриста“ — това не ви е „Люляк бял“, дори в нравствен аспект, а да не говорим за букетите.

„Момината сълза“, например, възбужда ума, тревожи съвестта и укрепва правосъзнанието. А „Люляк бял“ тъкмо наопаки, успокоява съвестта и примирява човека с язвите на живота…

Веднъж ми се случи следното: изпих цяло стъкло „Сребриста момина сълза“, седя и плача. Защо плача ли? Защото се сетих за мама, сетих се за нея и не мога да забравя майчицата си. „Майчице“ — казвам. И плача. А после пак: „Майчице“ — казвам и пак плача. Някой друг, по-глупав от мен, имаше да седи така и да плаче. А аз? Взех едно стъкло „Люляк“ — и го изпих. И какво мислите? Сълзите ми пресъхнаха, налегна ме идиотски смях, а майка си дотам я забравих, че чак малкото и бащиното й име не можех да си спомня.

И колко са ми смешни онези, които, приготвяйки „Духът на Женева“ към препарата срещу потене на крака добавят „Момина сълза сребриста“!

Чуйте точната рецепта:

Люляк бял — 50 г

Препарат срещу потене на крака — 50 г

Бира жкгулговска — 200 г

Лак спиртен — 150 г

Но ако човек не иска да тъпче безцелно мирозданието, нека прати по дяволите „Ханаански балсам“ и „Духът на Женева“. А по-добре нека седне на масата и си приготви „Сълзата на комсомолката“. Ароматен и странен е този коктейл. Защо е ароматен, ще разберете след малко. Първо да ви обясня кое му е странното.

Пиещият просто водка запазва и здрав ум, и твърда памет или, наопаки, едновременно загубва н едното, и другото. А в случая със „Сълзата на комсомолката“ може направо да те досмешее: изпиеш сто грама от нея, от тая сълза, — паметта ти е твърда, а здравият ум изфирясва. Изпиеш още сто грама — и сам се чудиш на себе си: откъде толкова здрав ум? И къде се е дянала всичката твърда памет?

Дори самата рецепта на „Сълзата“ е благовонна. А от готовия коктейл, от неговата ароматност човек за известно време може да остане без чувства и съзнание. Аз, да речем, съм оставал.

Лавандулов спирт — 15 г

Одеколон „Младост“ — 15 г

Розова вода — 30 г

Лак за нокти — 2 г

Елексир за жабуркане на зъби — 150 г

Лимонада — 150 г

Приготвената по този начин смес трябва да се разбърква двайсет минути с клонка от орлови нокти. Някои, вярно, твърдят, че в случай на необходимост било все едно с какво — но мен не можете ме накара да разбърквам „Сълзата на комсомолката“ с чемширена клонка, аз ще си я разбърквам с орлови нокти. Направо мога да се пукна през гърба от смях, когато някой в мое присъствие разбърква „Сълзата“ не с орлови нокти, а с чемшир…

Но стига съм ви говорил за „Сълзата“. Сега ви предлагам последното и най-хубавото. „Шедьовърът не се нуждае от похвали“, както е казал поетът. Накъсо казано, предлагам ви коктейла „Кучешки търбух“, напитка, която засенчва всичко. Това е вече не напитка — това е музика на сферите. Кое е най-прекрасното на света? Борбата за освобождаване на човечеството. А още по-прекрасно е следното (записвайте си):

Бира жигульовска — 100 г

Шампоан „Садко“ — 30 г

Разтвор за премахване на пърхут — 70 г

Спирачна течност — 35 г

Синтетично лепило БФ — 12 г

Флайтокс — 20 г

Всичко това отлежава една седмица, смесено с тютюн за пури — и се сервира…

Между другото, получавал съм писма, в които нямащи си друга работа читатели ми препоръчват още нещо: получената по този начин смес на всичко отгоре да се прецедяла през гевгир. Тоест — да я прецедиш през гевгир и да си лягаш да спиш. Това вече е дявол знае какво и всички тези допълнения и поправки се дължат на немощ на въображението, на недостиг на полет на мисълта, само на това се дължат тия нелепи поправки…

И тъй, „Кучешки търбух“ е сервиран. Пийте го от изгрева на първата звезда на големи глътки. Само след две чаши от този коктейл човек става толкова одухотворен, че можеш да го наближиш и цял половин час да му плюеш в мутрата от разстояние половин метър, и той нищо няма да ти каже.

 

43-ти километър — Храпуново

Сколасахте ли да си запишете барем нещо? Е, засега и това ви стига. А в Петушки — в Петушки обещавам да споделя с вас тайната на „Йорданските струи“, ако се добера дотам жив; ако Бог се смили над мен.

А сега нека помислим заедно: какво ли да пия оттук нататък? Каква комбинация мога да създам от боклуците, които са останали в куфарчето ми? „Целувката на леля Клава“? Като нищо. От куфарчето ми никакви други „Целувки“ не могат да се изцедят освен „Първата целувка“ и „Целувката на леля Клава“. Да ви обясня ли какво значи „Целувка“? „Целувка“ значи: смесено в пропорция едно към едно каквото и да е червено вино с каквато и да е водка. Да речем: сухо натурално вино плюс перцовка или кубанская — това е „Първата целувка“. Сместа от домашна безакцизна водка и ерзац-портвайн е „Целувка, дадена насила“, или по-просто „Целувка без любов“. Те тия „Целувки“ чет нямат! За да не ви се повдига кой знае колко от всичките тия целувки, трябва да сте свикнали с тях още от деца.

В куфарчето ми има кубанская. Но няма сухо натурално вино. Значи, и „Първата целувка“ е изключена за мен, мога само да мечтая за нея. Но в куфарчето ми има четвъртинка и половина руская водка и розово с повишен градус от рубла и трийсет и седем. А тяхната именно съвкупност ще ни даде „Целувката на леля Клава“. Съгласен съм с вас: той е невзрачен по вкусовите си качества, може да предизвика единствено гадене, по-уместно е да поливаш фикуси с него, отколкото да го пиеш направо от шишето, — съгласен съм, ама какво да правя, като нямам сухо вино, като нямам дори фикус? Налага се да пия „Целувката на леля Клава“…

Влязох във вагона, за да омешам моите боклуци в „Целувка“. О, колко отдавна не съм бил тук! Откакто излязох на Николское…

Както и предния път, ме гледаше с десетки очи, големи, готови на всичко, изскачащи от орбитите — ме гледаше в очите моята родина, изскачаща от орбитите, готова на всичко и голяма. Тогава, след сто и петдесетте грама руская водка тези очи ми харесваха. Сега, след петстотинте кубанская, бях влюбен в тези очн, влюбен като безумец. Позалитнах, когато влизах във вагона, но стигнах до моята седалка съвсем независимо и за всеки случай леко усмихнат…

Стигнах — и се вцепених. Къде е моята четвъртинка руская водка? Къде е същата оная четвъртинка, която край Серп и Молот едва бях преполовил? Още от Серп и Молот тя си стоеше до куфарчето, в нея бяха останали близо сто грама — къде е тя сега?

Огледах всички — нито един дори не премигна. Не, аз положително съм влюбен и безумен. Кога са отлитнали ангелите? Нали уж ми вардеха куфарчето, докато ме нямаше, кога ли са си отлетели? Дали в района на Кучино? Тъй. Значи, откраднали са ми я между Кучино и 43-ти километър. Докато съм споделял с вас възторга на моето чувство, докато съм ви посвещавал в тайните на битието, — баш в това време мен са ме лишили от „Целувката на леля Клава“…

Нали си падам малко прост, през цялото това време нито веднъж не надникнах във вагона — същинска комедия… Но сега слабо ме утешават думите на драматурга Островски, че и най-мъдрият си е малко прост. И — финита ла комедиа. Не всяка простота е свята. И не всяка комедия — божествена… Стига съм ловил риба в мътна вода — време е да ловя човеци!…

Но как да ловя и кого да ловя?

Един дявол знае в кой жанр ще пристигна в Петушки. Още от Москва бяха се заредили все философски есета и мемоари, все стихотворения в проза като у Иван Тургенев… Сега започва криминална повест… Надникнах в куфарчето: всичко ли си е на мястото? Вътре всичко си беше на мястото. Но къде са тия сто грама? И кого да ловя?…

Погледнах надясно: там продължават да си седят ония двамата, тъпият като галош и умният колкото си иска. Тъпият с ватенката отдавна се е насвяткал и спи. А умният с балтона от флаконе седи точно срещу тъпия и го буди. И някак джелатски го буди: хваща го за копчето и го издърпва, докъдето може, сякаш опъва тетива, — а после го пуща: и тъпият като галош с ватенката литва към предишното си място, забивайки се в облегалката на седалката като тъпата стрела на Амура в сърце…

„Транс-цен-ден-тално…“ — рекох си аз. И от колко ли време го работи така?… Не, тия двамата не може да са ми откраднали водката. Единият от тях, вярно, е с ватенка, а другият не спи, — значи, и двамата по принцип може да са я откраднали. Ама нали пък единият спи, а другият е с балтон от флаконе, — значи, нито единият, нито другият не може да са я откраднали…

Погледнах назад — не, там също нямаше нищо такова, което би могло да ми подскаже някаква мисъл: двама наистина ми подсказват мисъл, само че тя не ми върши работа. Много странни хора са тия двамата: той и тя. Седят от двете страни на вагона, до срещуположни прозорци и явно не се познават. Но независимо от всичко учудващо си приличат: той е с жилетка и тя е с жилетка; той с кафяво таке и с мустаци и тя — с мустаци и кафяво таке…

Разтърках очи и още веднъж погледнах назад… Приликата е смайваща и тия двамата час по час се разглеждат взаимно с интерес и яд… Ясно е, че те не може да са я откраднали.

А напред? Погледнах напред.

А отпред същото — странни са само двама, един дядо и внучето му. Внучето е с две глави по-дълго от дядо си и слабоумно по рождение. Дядото е с две глави по-къс, но също слабоумен. Двамата ме гледат право в очите и се облизват…

„Подозрително“ — помислих си аз. Защо ли се облизват? И другите ме гледат в очите, но никой не се облизва! Много подозрително… Започнах да ги гледам също толкова вторачено, колкото те мен.

Не, внучето е пълен кретен. Чак и шията му не е като на всички хора, шията му не се слива с торса, а някак изниква от него, устремявайки се към тила заедно с ключиците. И дишането му е някак идиотско: първо издишва, а после вдишва, докато всички постъпват наопаки: първо вдишват и чак тогава издишват. И ме зяпа, зяпа ме със зейнали очи и примижала уста…

А дядото — той ме гледа още по-напрегнато, гледа като в дуло на топ. И с едни такива сини, такива набъбнали очи, че и от двете му очи като от двама удавника влагата се стича право по ботушите му. И целият той прилича на осъден на смърт и по плешивата му глава е мъртвило. И цялата му физиономия е на сипаничави дупки като разстреляна от упор. А насред разстреляната легитимация подутият му и поморавял нос виси и се клатушка като стар обесник…

„Мммммного подозрително“ — още веднъж си помислих аз. Надигнах се от седалката и ги повиках с пръст да дойдат.

И двамата незабавно скочиха и се втурнаха към мен, без да престават да се облизват. „Това също е подозрително — рекох си аз, — скочиха дори като че ли малко преди да ги повикам с пръст…“

Поканих ги да седнат срещу мен.

Двамата седнаха и се вторачиха в куфарчето ми. Внучето седна някак странно: изпъчило ляво ребро и сякаш предлагайки единия си крак на мен, а другия — на дядо си.

— Как се казваш, дядка, и закъде пътуваш?…

 

Храпуново — Есино

— Митрич се казвам. А това е внучето ми, то също е Митрич. Тръгнали сме за Орехово, за парка. Да се повозим на въртележката.

А внучето добави:

— И-и-и-и-и…

Необичаен беше този звук и страшно ме е яд, че не мога да го възпроизведа както трябва. То не говореше, а врякаше. И говореше не с устата си, защото устата му винаги е примижала и започва, някъде от изотзад. А говореше с лявата си ноздра и то с такова усилие, сякаш повдигаше лявата си ноздра с дясната: „И-и-и-и, колко бързо пътуваме за Петушки, за прочутите Петушки…“, „И-и-и-, колко е пиян дядо, много си ми е добричък той…“

— Тъ-ъ-ъй. Значи, казваш, на въртележката?…

— На въртележката.

— А сигурен ли си, че на въртележката?…

— На въртележката — още веднъж потвърди Митрич, все с тоя глас на осъден на смърт, и влагата от очите му течеше ли, течеше…

— А я ми кажи, Митрич, какво си правил тук, докато аз на площадката се бях потопил в моите мисли? В моите мисли за моето чувство? Към любимата ми жена? А? Кажи…

Митрич, без да се помръдне, някак целият се разтърча.

— Ази ли?… Нищо. Просто ми се дояде компот. Компот с бял хляб…

— Компот с бял хляб ли?

— Компот. С бял хляб.

— Прекрасно. Значи, тъй: аз стоя на площадката и целият съм потопен в мисли за чувството си. А вие междувременно търсите на моята седалка: дали там няма компот и бял хляб… И тъй като не сте намерили компот…

Дядото пръв не устиска и се разплака целият. А подир него и внучето: горната му устна съвсем се изгуби някъде, а долната провисна до пъпа му като коса на пианист… И двамата плачеха.

— Разбирам ви, да. Аз всичко мога да разбера, ако поискам да простя… Душата ми е като търбуха на троянския кон, сума нещо може да побере. Всичко мога да простя, ако поискам да разбера. А аз — разбирам: на вас просто ви се е дощял компот с бял хляб. Но на седалката ми не сте намерили нито едното, нито другото. И просто сте се видели принудени да изпиете барем онова, което сте намерили, вместо онова, което ви се е искало…

Смазах ги с уликите си, те затулиха лица, и двамата, и се заклатиха от разкаяние на седалката в такт с моите обвинения.

— Приличате ми на едно старче от Петушки. И то пиеше на аванта, пиеше само откраднато: задигне, да речем, от аптеката шише одеколон, затвори се в клозета на гарата и там си го изпива тихо и мирно. Наричаше това „да пиеш на брудершафт“, беше съвсем сигурно, че тъкмо това значи „да пиеш на брудершафт“, и си умря с тази своя заблуда… Та какво излиза? Значи, и вие сте решили на брудершафт?…

Те продължаваха да се клатят и да плачат, а внучето — то чак запримигва от мъка с всичките си подмишници…

— Но — стига сълзи. Аз, ако поискам да разбера, всичко ще преглътна. То моето не е глава, а публичен дом. Ако речете — мога още да ви почерпя. Вече сте изпили по петдесет грама, мога още по петдесет да ви налея…

В този миг някой се приближи изотзад и каза:

— И аз искам да си пийна с вас.

Всички го погледнахме едновременно. Беше черномустакатият с жилетката и кафявото таке.

— И-и-и-и-и — извряка младият Митрич, — какъв чичко, какъв хитър чичко…

Черномустакатият го прекъсна с поглед изпод мустак:

— Хич не съм хитър. Аз не крада като някои. Не крада от непознати хора предмети от първа необходимост. Нося си — ето…

И сложи до мен бутилка столичная.

— Нали няма да ми откажете? — попита ме той. Дръпнах се, за да му сторя място.

— Не, после може и да опитам вашата, но сега засега искам да си пия моето. „Целувката на леля Клава“.

— На леля Клава?

— На леля Клава.

Наляхме си, всеки от неговото. Дядото и внукът ми подадоха съдинки: излезе, че те отдавна са си ги приготвили, много преди да ги повикам. Дядото извади празна четвъртинка, аз веднага си я познах. А внучето — то дори измъкна едно голямо канче, измъкна го някъде между срамните си места и диафрагмата.

Налях им, колкото бях обещал, и те се ухилиха.

— На брудершафт ли, момчета?

— На брудершафт.

Всички пиехме, отметнали глави като пианисти…

„Влакът не спира на гара Есино. Слизането и качването на пътници става на всички гари освен Есино.“

 

Есино — Фрязево

Започна се шумолене и мляскане. Сякаш онзи пианист, който пиеше ли, пиеше, вече е изпил всичко, потънал е в косата си и е засвирил етюда на Ференц Лист „Шумоленето на гората“ до диез минор.

Пръв заговори черномустакатият с жилетката. И, не знам защо, адресираше думите си само до мен:

— Бунин пише, че рижавите хора, ако си пийнат — непременно се зачервяват.

— Е, та какво от туй?

— Тоест как „какво от туй“? А Куприн и Максим Горки — те изобщо не са изтрезнявали!…

— Прекрасно. А по-нататък?

— Тоест как „а по-нататък“? Последните, предсмъртните думи на Антон Чехов кои са били? Спомняте ли си? Той казал: „Их щербе“, тоест „аз умирам“. А после добавил: „Налейте ми шампанско“. И чак подир туй умрял.

— Тъй-тъй?…

— А Фридрих Шилер — той пък не само да умре, ами и да живее не могъл без шампанско. Знаете ли как пишел той? Натопи си краката в леген с ледена вода, налее си шампанско и пише. Докато изпие една чаша, вече е написал цяло действие от трагедия. Изпие пет чаши — вече е написана цяла трагедия в пет действия.

— Тъй-тъй-тъй… Е, и…

Той ме обсипваше с мисли както триумфатор — с жълтици, и аз едвам сколасвах да ги събирам. „Е, и…“

— Ами и Николай Гогол…

— Какво Николай Гогол?

— Той винаги, когато бил на гости у Панаеви, искал да слагат на масата пред него специална розова чаша…

— И пиел от розовата чаша, така ли?

— Да. И пиел от розовата чаша.

— А какво пиел?…

— Дявол го знае!…

Кажете ми какво може да се пие от розова чаша. Разбира се, водка…

И аз, и двамата Митрич го наблюдавахме с интерес. А той, черномустакатият, не преставаше да се смее в предвкусване на нови триумфи…

— Ами Модест бе, Мусоргски! Божичко, ами Модест Мусоргски! Знаете ли ках е писал той безсмъртната си опера „Хованщина“? Като се сетя, иде ми хем да се смея, хем да плача. Модест Мусоргски лежи в канавката пиян като талпа, а покрай него минава Римски-Корсаков, със смокинг и бамбуково бастунче. Спре се Николай Римски-Корсаков, боцне Мусоргски с бастунчето си и му вика: „Ставай! Иди се измий и сядай да дописваш божествената си опера «Хованщина»!“

И ето ги двамата седнали — Николай Римски-Корсаков седи, преметнал крак връз крак, с отложен цилиндър. А отсреща му — Модест Мусоргски, скапан, небръснат, превил се на пейката, поти се и пише ноти. Модест на пейката иска да си пийне нещо за разкарване на махмурлука: хич не му е до нотите! А Николай Римски-Корсаков с отложения цилиндър не му дава капчица…

Но щом се затвори вратата зад гърба на Римски-Корсаков — Модест зарязва безсмъртната си опера „Хованщина“ — и цоп в канавката. А после стане и пак пийне нещо, за да си разкара махмурлука, и пак — цоп!… А между другото социалдемократите…

— Начетен си, дяволе-е-е! — възторжено го прекъсна старият Митрич, а младият от прекомерно внимание настръхна и се вцепени…

— Да, да! Много обичам да чета! На света има толкова много прекрасни книги! — продължаваше човекът с жилетката. — Аз например пия един месец, пия два, а после взема, че прочета някое книжле, и толкова ми харесва това книжле, и толкова преставам да се харесвам аз самият, че съвсем ми докривява и повече не мога да чета, захвърлям книжлето и започвам да пия, пия един месец, пия два, а после…

— Чакай — този път аз го прекъснах, — чакай. Та какво искаше да кажеш за социалдемократите?

— Какви социалдемократи? Само социалдемократите ли? Всички ценни хора на Русия, всички н у ж н и й хора — всички са пиели като свине. А излишните, загубените, не, не са пиели. Евгений Онегин, когато бил на гости у Ларини, пил само сиропи и хванал стомашно разстройство. А честните съвременници на Онегин „между лафита и кликото“ (отбележете: „между лафита и кликото“!) в това време раждали „бунтовната наука“ и декабризма… А когато те най-сетне събудили Херцен…

— Друг път! Не можете го събуди вашия Херцен! — изръмжа ненадейно някой откъм дясната ми страна. Всички трепнахме и се обърнахме надясно. Ръмжеше Амурът с балтон от флаконе. — Той още в Храпуново трябваше да слезе, тоя Херцен, а се вози ли, вози, проклетникът!…

Всички, които можехме да се засмеем, се засмяхме: „Я го остави на мира, проклетнико, декабристино ш…!“ „Ушите, ушите му разтъркай!“ „Какво значение има — в Храпуново ли ще слезе, или в Петушки?! Може на човека да му се е дощяло да прескочи до Петушки, а ти го избутваш на Храпуново!“ Всички наоколо изведнъж неусетно взеха да стават разногледи, неусетно и радостно взеха да стават разногледи, неусетно и безобразно… И аз — заедно с тях…

Обърнах се към жилетката и черните мустаци:

— Добре де, да речем, събудили те Александър Херцен, но какво общо имат с това демократите и „Хованщина“, и…

— Имат, имат! Тъкмо оттам е започнало най-важното — домашната шльоковица е започнала вместо кликото! Разночинството е започнало, скандалджийството и хованщината!… Всичките тия Успенски, всичките тия Помяловски — те без водна чаша скоросмъртница ред не са можели да напишат! Чел съм, знам! Като луди са пиели! Всички честни хора на Русия! И защо са пиели? От отчаяние са пиели! Пиели са, защото били честни! Защото не били в състояние да облекчат участта на народа! Народът се задъхвал в мизерия и невежество, прочетете Дмитрий Писарев! Той пише буквално следното: „Народът не може да си позволи говеждо месо, а водката е по-евтина от говеждото месо, заради туй пие руският мужик, поради мизерията си пие! Едно книжле не може да си позволи, защото на пазара няма нито Гогол, нито Белински, а има само водка, и акцизна, и каква ли не, и наливна, и за вкъщи! Заради това именно пие той, поради невежеството си пие!“

Кажете ми как да не изпаднеш в отчаяние, как да не пишеш за мужика, как да не го спасяваш, как да не се пропиеш от мъка! Социалдемократът — пише и пие, и пие, както пише. А мужикът — не чете и пие, пие, без да чете. Тогава Успенски става — и се обесва, а Помяловски ляга под пейката в кръчмата — и пуква, а Гаршин — става — и на пияна глава се мята през парапета…

Черномустакатият вече беше скочил и беше си свалил такето, и жестикулираше като луд, — всичко изпито го възбуждаше и го блъскаше в главата, блъскаше го непрестанно… Декабристът с балтона от флаконе — и той заряза своя Херцен, премести се по към нас и вдигна молитвено към оратора мътните си сиви очи…

— Но погледнете какво се получава! Мракът на невежеството непрекъснато се сгъстява и обедняването расте абсолютно! Чели ли сте Маркс? Абсолютно! С други думи, пият все повече и повече! Пропорционално пораства отчаянието на социалдемократа, тук става дума вече не за лафит, не за клико, те пак криво-ляво можали да събудят Херцен! А сега — цяла мислеща Русия от жалост към мужика пие, та се къса! Бий, ако щеш, всички камбани, цял Лондон да гръмне — никой в Русия няма да надигне глава, всички са плувнали в повръщок, на всички им е тежко!…

И тъй — до наши дни! Чак до наши дни! Този кръг, порочният кръг на битието, ме е стиснал за гушата! И ми стига да прочета едка хубава книга — преставам да разбирам кой защо пие: долните слоеве като гледат нагоре ли, или горните, като гледат надолу. И повече не мога, захвърлям книгата. Пия един месец, пия два, а после…

— Стоп! — прекъсна го декабристът. — А не можете ли да не пиете? Да проявите воля — и да не пиете? Тайният съветник Гьоте, да речем, изобщо не пиел.

— Не пиел ли? Изобщо? — черномустакатият чак се понадигна и си сложи такето. — Тая не може да я бъде!

— Може, може. Съумял да прояви воля човекът — и нито грам не пийвал…

— Йохан фон Гьоте ли имате предвид?

— Да. Имам предвид Йохан фон Гьоте, който не пийвал нито грам.

— Странно… Ами ако Фридрих Шилер би му налял?… Чаша шампанско?…

— Все едно не би си позволил. Щял да прояви воля — и да не си позволи. Би казал: не пия нито грам.

Черномустакатият се оклюма и натъжи. Пред очите на публиката рухваше цялата му система, толкова стройна система, изтъкана от пламенни и блестящи тенденциозни преувеличения. „Помогни му, Ерофеев — прошепнах си аз, — помогни на човека. Изтърси някоя алегория или…“

— Та вие казвате, че тайният съветник Гьоте не пиел нито грам, така ли? — извърнах се аз към декабриста. — А знаете ли защо не е пиел? — Кое го е карало да не пие? Всички честни умове пиели, а той — не пиел, а? Защо? Ние сега пътуваме за Петушки и, кой знае защо, влакът спира навсякъде, само не и на Есино. Защо пък да не спре и на Есино? Да, ама не спря. Отминахме го транзит. Цялата работа е там, че на Есино няма пътници, те до един се качват или на Храпуново, или на Фрязево. Да. Вървят пеш от Есино чак до Храпуново или чак до Фрязево — и там се качват. Защото влакът все едно ще профучи край Есино, без да спре. Точно така е постъпвал и Йохан фон Гьоте, тоя стар глупак. Да не мислите, че не му се е искало да си пийне? То се знае, че му се е искало. Само че, за да не се натрясква той самият, принуждавал да пият всичките си герои. Вземете например „Фауст“: има ли там човек, който да не пие? Всички пият. Фауст пие и се подмладява, Зибел пие и налита на Фауст, на Мефистофел единствената му работа е да пие и да черпи студенцията, и да й пее „Бълхата“. Ще попитате: за какво му е било това на тайния съветник Гьоте. Веднага ще ви кажа: а защо е накарал той Вертер да си тегли куршума? Защото — има доказателства — той самият е бил на ръба на самоубийствсто, но за да се отърве от изкушението, накарал Вертер да извърши това вместо него. Разбирате ли? Той останал жив, но един вид сложил край на живота си. И бил напълно удовлетворен. Това е дори по-лошо от пряко самоубийство. В това се крие повече пъзльовщина и егоизъм, и творческа низост…

Та по същия начин и пиел, както се гърмял, вашият таен съветник. Мефистофел си пийне — а на дъртака му идва сърце на място. Фауст обърне още една чаша — а той, дъртият пергишин, започва да преплита крака. С мен на кабелната линия работеше чичо Коля — и той същият: не пие, страх го е, че само да си накваси устата, ще го хванат дивите и има да пие цяла седмица, цял месец. А нас кажи-речи насила ни караше. Налива ни, пъшка блажено от наше име, прави си кефа, гадът, кандилка се като фиркан…

Та и вашият прехвален Йохан фон Гьоте е същата стока! Шилер му налива, а той отказва — има си хас! Алкохолик е бил той, пиянде е бил вашият таен съветник, Йохан фон Гьоте! И ръцете му сигурно са треперели!…

— Браво бе-е… — възторжено ме разглеждаха и декабристът, и черномустакатият. Стройната система беше възстановена и заедно с нея се възстанови и веселбата. Декабристът — с широк жест — измъкна от балтона си от флаконе една бутилка перцовка и я сложи в краката на черномустакатия. Черномустакатият извади своята столичная. Всички потривахме ръце — в една чак странна възбуда…

На мен ми наляха най-много. На стария Митрич също му наляха. И на младия подадоха чаша — той радостно я притисна с дясното си бедро към лявата си цицка и от двете му ноздри рукнаха сълзи…

— И тъй, за здравето на тайния съветник Йохан фон Гьоте, нали?

 

Фрязево — 61-и километър

— Да. За здравето на тайния съветник Йохан фон Гьоте.

Щом изпих водката, усетих, че тя ме замайва свръх всякаква мярка и че всички останали — също…

— А… ще ми разрешите ли да ви задам един нищо и никакъв въпрос — каза черномустакатият през мустаците си и през сандвича в мустаците му: той пак говореше само на мен: — Ще ми разрешите ли да запитам защо в очите ви има толкова много тъга?… Може ли да тъгува човек, след като притежава такива познания?! Чак започвам да си мисля, че от заранта нищо не сте пили.

Аз дори се засегнах:

— Тоест как тъй нищо?! И нима това е тъга? Това е просто замъгленост на очите… Просто малко съм попрекалил…

— Не, не, тази замъгленост се дължи на тъга! Вие сте като Гьоте! С целия си вид опровергавате една от моите леми: когато вечерта пием, а на другата заран не пием, какви сме вечерта и какви ставаме на другата заран. Аз, да речем, ако си пийна, ставам дяволски весел, подвижен и палав, не ме свърта на едно място, да. А на другата заран? На другата заран съм не просто не весел, не просто неподвижен, не. Аз съм точно толкова по-мрачен от нормалния себе си, от трезвия себе си, колкото по-весел от нормалното съм бил предната вечер. Ако предната вечер съм бил завладян от Ерос, сутрешното ми отвращение е абсолютно равно по величина на вчерашните ми мечти. Какво искам да кажа ли? Ето, вижте…

И черномустакатият изобрази на една хартийка ей такава фльонга. И обясни: хоризонталната линия е линията на нормалната трезвост, всекидневната линия. Най-горната точка на кривата е моментът на заспиването, най-долната — на събуждането след препиване…

— Виждате ли? Това си е гола огледалност. Много е глупава природата, тя за нищо друго не се грижи толкова старателно, колкото за равновесието! Не знам нравствена ли е тая грижа, но тя е строго геометрична! Погледнете: тая крива ни изобразява не само жизнения тонус, не! Тя изобразява всичко. Вечерта — безстрашие, дори и ако има причина да се страхувате, безстрашие и подценяване на всички ценности. На другата заран — надценяване на всички ценности, надценяване, преминаващо в страх, абсолютно безпричинен.

Ако вечерта, когато сме били пияни, природата ни е дала нещо „в повече“, на другата заран тя ще ни отнеме точно толкова, с математическа точност. Ако сте имали вечерта стремеж към идеала — моля, с махмурлука ще го смени стремеж към антиидеала, а дори и да остане идеалът, ще предизвика антистремеж. Та това е с две думи заветната ми лема…

Тя е всеобща и приложима към всеки. А на вас — всичко не ви е като при хората, всичко ви е като при Гьоте!…

Разсмях се: „Само че защо тя все пак е лема, след като е всеобща?…“

И декабристът също се разсмя: „Щом като е всеобща, отде накъде ще е лема?…“.

— Тъкмо заради туй е лема! Защото не обхваща мадамите! Хората в чист вид обхваща, а мадамите — не ги обхваща! С появата на мадама се нарушава всякаква огледалност. Ако мадамата не беше мадама, лемата нямаше да е лема. Лемата е всеобща, докато няма мадама. Има ли мадама — и лемата вече я няма… Особено ако мадамата е кофти, а лемата — хубава…

Всички заговорихме в един глас. „Ама какво изобщо е лемата? И какво — кофти мадама?“ „Кофти мадами няма, има само калпави леми…“

— Аз, да речем — каза декабристът, — аз имам трийсет мадами, коя от коя по-свястна, нищо че съм без мустаци. А вие, нека допуснем, имате мустаци и една свястна мадама. Все пак аз смятам: за предпочитане е да имаш трийсет най-кофти мадами, отколкото една, пък била тя и най-свястна…

— Защо намесвате мустаците? Става дума за мадамите, а не за мустаците!

— И за мустаците! Ако ги нямаше мустаците — изобщо нямаше да има за какво да си говорим.

— И вие ги приказвате едни!… Все пак аз смятам, че една свястна струва повече от всичките ваши. Как гледате на това?… — черномустакатият пак беше се извърнал към мен. — От научна гледна точка как гледате на това?…

Казах:

— От научна, разбира се, че струва. В Петушки например за трийсет празни бутилки дават пълна бутилка зверобой, и ако донесеш, да речем…

„Как?! Трийсет за една?! Защо толкова много?!“ — глъчката се възобнови.

— Ами другояче кой ще ви ги смени? Трийсет по дванайсет прави 3,60. А зверобоят струва 2,62. Това и децата го знаят. От какво е умрял Пушкин, още не знаят, но това вече го знаят. И все пак никакво ресто. 3,60, разбира се, не е зле, това е по-добре от 2,62, но все пак не си вземаш рестото, защото зад тезгяха стои готина мадама, а готината мадама трябва да се зачете…

— Какво пък й е толкова готино на тая мадама зад тезгяха?

— Ами това й е готиното, че кофти мадама изобщо не би ви приела шишетата. А готината ви взема скапаните бутилки, а срещу тях ви дава хубава. И затова трябва да се зачете… За какво изобщо съществуват на тоя свят мадамите?

Всички многозначително си затраяха. Дали всеки си помисли нещо свое, или всички си помислиха едно и също, не знам.

— Ами тъкмо заради това — за да ги зачитаме. Какво е казвал Максим Горки на остров Капри? „Мерило за всяка цивилизация е отношението към жената.“ Та и аз: влизам в селкоопа в Петушки, нося трийсет празни бутилки. Казвам: „Булче!“ — с един такъв пропит и печален глас го казвам: „Булче! Един зверобой, ако обичате…“ Хем си знам, че давам в повече кажи-речи цяла рубла: 3,60 минус 2,62. А тя ме гледа: да му давам ли на тоя гад ресто, или да не му давам? А аз я гледам: ще ми даде ли тая гадина рестото, или няма да ми го даде? По-точно казано, не, в този миг гледам не нея. Гледам през нея към далечината. И какво изниква пред безсмисления ми поглед? Остров Капри изниква. Растат агави и тамаринди, а под тях стои Максим Горки, изпод белия му панталон се показват космати крака. И ми се заканва с пръст: „Не вземай рестото! Не вземай рестото!“ Намигам му: искам да му намекна, че няма да има какво да плюскам. „Добре де, ще си пийна, ама с какво ще си замезвам?“

А той: „Нищо, Веня, ще изтраеш. А щом ти се плюска — недей пи“. И затуй си отивам без каквото и да било ресто. Ядосвам се, естествено, мисля си: „Мерило!“ „За цивилизацията!“ „Ех, Максиме, Максиме, Горки с Горки, от глупост или на пияна глава си издрънкал тая глупост на твоето Капри? Добре ти е на теб — ти там ще си плюскаш агави, а аз какво да плюскам?…“

Компанията се разсмя. А внучето изврещя:

„И-и-и-и-и, какви агави, какви хубави капри…“

— А кофти мадамата? — каза декабристът. — Не ни ли е нужна понякога и кофти мадама?

— Разбира се! Разбира се, че ни е нужна — отговорих му аз. — На хубавия човек от време на време кофти мадамата му е направо необходима. Аз да речем, преди дванайсет седмици: бях в ковчега, вече четири години лежах в ковчега, та чак бях престанал да смърдя. А на нея й викат: „Виж го — в ковчега е. И го възкреси, ако можеш“. А тя се приближи до ковчега — само да бяхте я видели как се приближи!

— Знаем! — каза декабристът. — Както е казал Некрасов, „с походка и взор на царица“.

— Точно тъй! Приближи се до ковчега ми и рече: „Талиф куми“. Това значи, преведено от древночифутски: „На теб ти казвам — стани й тръгни“. И какво си мислите? Станах — и тръгнах. И вече три месеца ходя, замаян…

— Замайването идва от тъгата — повтори черномустакатият с такето. — А тъгата — от мадамата.

— Замайването идва от това, че си е пийнал — прекъсна го декабристът.

— А бе какво, като си е „пийнал“? И ако си е „пийнал“ — защо? Защото, да допуснем, човекът тъгува и е на път за мадамата си. Бива ли да си на път за мадама и да не пиеш?! Кофти е мадамата, значи! А дори и да е кофти — все едно трябва да си пийнеш. Наопаки — колкото е по-кофти мадамата, толкова по-хубавичко трябва да си пийнеш!…

— Честна дума! — викна декабристът. — Колко е добре, че всички сме толкова издигнати! Даваме го съвсем като при Тургенев: всички седят и водят спор за любовта. Хайде и аз да ви разкажа нещо — за изключителната любов и за това, колко необходими са понякога кофти мадамите!… Хайде като при Тургенев! Нека всеки разкаже по нещо…

„Хайде! Хайде като при Тургенев!“ Дори старият Митрич каза: „Хайде…“