Здравко Сребров
Малка повест за птичето, семката и младата круша (4)

Четвърта горска приказка

Когато бялото облаче от Марагидик обеща мир на земята, от коренчетата на младата круша потекоха земни сокове. Те отиваха през стъблото, през клонките, по вейките към младите листенца, към зелените обички. Идваха от влажната земя край горичката, от стопилия се сняг, от дъждовните ручеи, от черния чернозем. Това беше храната на младата круша, на пресните й листенца и на мъничките й рожби.

Мина денят, мина нощта. Минаха два дни — неделя. И младата круша забеляза, че рожбите й порастват все по-големи, все по-хубави.

— Да ми растат, да ми пораснат! — радваше се тя. — Още по-големи, още по-хубави, като птиченца. Като кадънки-белошийки, като синигерчета-жълтошийки. Още, още по-големи, като, като… кратунки!

И добрият стар вятър, бащата на стоте млади ветрове, докарваше и разпъждаше облаците. Валяха дъждове, печеше слънце — от единия край на планината до другия, над Зелената планина и над Синята планина. И над габъровата горица, покрай която растеше младата круша. Крушките едрееха с всеки ден, с всяка нощ. Лек руменец полази по бузите им…

Но тогава (кой знае откъде — от невиделица) пак дойде лошото.

Наедряха крушките, както младата майка ги искаше: като птичета, като кадънки-белошийки, като синигерчета-жълтошийки. И още по-едри — като… кратунки. Една, две, три — повече: хиляда жълти крушки с руменец по бузичките.

Сгърби се младата майка. Огънаха се клоните й от рожба. Тревожно затупка сърцето й, но не смееше да се оплаче. И тогава дойде лошото.

Една сутрин на ранина, когато добрият стар вятър се спусна от планината със стоте млади ветрове — тръгнали да веселят света, — нещо изпращя. Приболя я младата майка, сякаш някой с брадва я тупна. И един големичък клон, натежал от наедрели крушки, увисна чак до оросената трева. Прасна, строши се… Само на една жилчица остана — да се крепи на нея.

Счупеният клон лежеше с вейките си на земята до габъровата гора. Един стар заек с побелели вежди, заврян в тръните, уплашено подскочи, побягна като попарен с навирена сива опашчица. Спусна се към долната земя да разкаже на дивите зверове, че светът ще се свършва.

— Отидох, майчице, затриха се рожбите ми! — изпъшка изплашено младата круша. — Кръстът ми се пречупи, преви се снагата ми, без ръце останах… Сега вече светът се свършва! Нищо няма да остане от мен и от дечицата ми. Къде да ида, кого да моля за помощ?

А добрият стар вятър не искаше сякаш да чуе плача на младата круша. Весело се спущаше от високите върхове до дълбоките долове. Залюляваше гората. Пъпреше в папратите, в смриката, в малиновите храсти. Газеше из ливадите, слизаше до стопанствата, до селата с новите обори, с новите къщи. Разнасяше мирис на здравец, на бял равнец, на комунига, на зрели малини…

Стигна чак до лъките, покрай реката.

Тук децата от летния лагер играеха на прескочикобила. Пускаха параходчета във водата, правеха палати, заводи от пясък и глина.

Достигна горският мирис до нослетата на децата. Разтичаха се те. Захвърлиха параходчетата. Изоставиха палатите, заводите. Докато ги видиш, домъкнаха торбички, кошнички. И като юнашка чета полетяха към гората.

От гората идеше най-сладкият мирис — на зрели горски малини.

И тогава стана третото чудо.

Тия, които бяха дотичали първи до края на габъровата горичка, видяха огънатата от плод млада круша. Клоните й със зрели крушки докосваха тревицата.

— Е-хей!… Хе-ооп! — развикаха се децата по селски и по градски… — Насам-насааам!… Цяла круша — със зрели круши… Вижте как се гуши. С жълти круши като менгуши.

Старата зайка с посребрената козина, която дремеше също в трънките, уплашено подскокна. Хукна и тя през глава към долната земя — да съобщава на дивите зверове, че светът се свършва.

А докато младата круша разбере какво става, пъргавите детски ръце обраха клоните й. Напълниха торбички, кошнички, джобчетата, пазвите. Много бяха крушките, сладки бяха! От всички страни се протягаха бели и мургави детски ръчици, изподраскани, изпоцапани със зелен млечок, с малинов сок. Късаха, отхапваха от узрелите плодове. И докато разбереш, отлетяха като птиче ято към ливадата покрай реката. А счупения клон отмъкнаха със себе си.

Олекнаха клоните, изправи се прегърбената млада круша — отново стройна, висока, като млада невеста. Зашумоля със зелените си листенца. А на върха й остана само една жълта крушка.

Да плаче ли, да се радва ли? Обърка се сърцето на младата майка. За първи път виждаше толкова весели детски лица. Такива мургави и руси главици. С очи като звезди. С уста и бузи като малини. Гласовете им по-чисти и по-ясни от гласовете на птичките — и на синьото синигерче, и на кадънката. Не й досвидя на младата круша за крушките й, децата й харесаха. Обикна ги повече от птичките. Въздъхна с олекнало сърце:

— Всичко е хубаво! Светът не беше се свършил!

Тогава от високата гора довтаса черното птиче с жълтеникавата човка и жълти крачета. То кацна на младата круша. Огледа се нагоре, огледа се надолу. Повъртя опашчица като метличка. Видя останалата на клончето зряла крушка и заби човчица в златния плод.

Домъчня й може би на младата майка. Заболя я за последната й рожба. Порони едра сълза. Сълзата капна на гърба на черното птиче. Стече се по крилцата му. То трепна, отръска се (не обичаше сълзите!) и отнесе сладката хапка покрай голямата гора, нагоре в планината.

От човчицата му пак излетя кафява семка. Търкулна се в изровена браздица от оттекло се дъждовно ручейче. Спотаи се сред меки окапали листа, влажна миризлива земя. Скрито-покрито.

Ще поникне ли от нея нова фиданка? Или ще я изпъпри в края на зимата огладнялата катеричка?

Това никой сега не може да каже.

А от гората задуха добрият стар вятър, сподирен от стоте млади ветрове. Зашушнаха, зашумоляха върхари, бурени, билки, заговориха на сто свои езика. Младите ветрове засвириха със сто медени, сребърни свирки…

* * *

Свечеряваше се, птичките се прибраха в гнездата си, двете зайчета се сгушиха в тръните. Заспа най-после и младата круша.

И засънува тя през нощта хубави сънища. Сънуваше своите сто и една пролети, лета, есени.

Виждаше се всяка пролет накичена с кичури бели цветчета — по-едри, по-светли от звездите. Виждаше и рожбите си през лятото, пораснали като кадънки-белошийки, като синигерчета-жълтошийки. Като… кратунки. Виждаше белите и мургави детски ръчици, изподраскани, изпоцапани със зелен млечок, със сок от горски малини. Гласовете им по-ясни, почисти от песните на птичките. Сега те бяха най-хубавите й приятели!…

— Светът вече никога няма да се свърши — прошепна насън младата круша. — Светът е хубав.

— Чур-цюр… чик-дипчик… сюит… Така си е, така си е — обади се от гората синигерчето, което дремеше самичко в гнезденцето си. И неговите рожби — дванадесет на брой — бяха изхвръкнали по белия свят.

А над Зелената планина и над Синята планина изгря пълният месец. И над най-хубавия връх, на Марагидик, близо до месеца кацна пак бялото облаче, като бял гълъб. То обещаваше мир на земята! Месецът го позлати — стана цялото от злато…

И тук вече свършва четвъртата горска приказка, млади читателю. Свършва и малката повест. Написах я за тебе, когато ти спеше в най-сладкия си сън — на разсъмване. Когато зорницата се спущаше с белите си лъчи над планината.