Асен Разцветников
На сватба

Заправила се сватба в село. Мало и голямо отишло. Рекъл и Глупчо да иде. Обул си новите потури, препасал ален пояс и кривнал калпак над ухо. Огледал се на джама, поухилил се и доволен тръгнал.

Като стигнал до портата, гледа — дворът пълен. Моми, момци, булки, баби, дечица. Играят, та се късат.

— Брей, че много свят! — рекъл си Глупчо. — И всички момци все с нови потури, алени пояси и кривнати калпаци. Я да си извадя крайчеца на пошчето над пояса, че току-виж загубил съм се. Как ще се позная после между толкова хора?

Измъкнал той крайчеца на шареното си пошче на пояса и влязъл.

Играл, ихкал, гледа по едно време — срещу него момък, а от пояса му се подава шарено пошче. Попипал се Глупчо: на неговия пояс няма пошче.

— Майчице, загубих се! — пошепнал си той, па отишъл при момъка и го попитал:

— А бе, байо, това пошче да не е било загубено, че да си го намерил?

— Не съм го намерил. Мое си е.

— Ама ти ли го запъхна на пояса си?

— Аз ами, че да не си ти.

— Хубава работа! Щом като е тъй, ти си тогава аз. Ами аз кой съм?

— Кой си ти ли? — учудил се момъкът. — Тебе, байно, май множко са те калесали. Хортуваш като пиян. Какво искаш?

— Казвам, че ти си Глупчо, ами аз тогава кой съм?

Момъкът го шляпнал по бузата.

— Олелее, тичайте бре, хора, пребиха ме! — развикал се Глупчо.

Дотърчали сватбарите, разтървали ги. Струпали се край Глупча и взели да го разпитват:

— Какво има бе, какво е станало?

— Щеше да ме пребие.

— Кой?

— Аз — отговорил Глупчо.

— Ти да не се подиграваш с хората, че ей сегичка ще ти наместим кокалите, ако са се нещо поразглобили! — рекли сватбарите. — Кой си ти, дето си дошъл да ни размиряваш сватбата?

— Колкото знаете вие, толкова и аз. Нали и аз туй питам.

Сватбарите кипнали, па го натупали и изхвърлили из портата. Глупчо си отърсил дънцето на потурите, седнал до плета, поплакал, па си рекъл:

— Лоши сватбари, брей! Другиго биха и толкова ме боли, ами ако бяха били мене? Как щях да изтрая, хич не знам!