Артър Кларк
3001: Последната одисея (10)

9. Небесният свят

— Снощи в спалнята ми имаше мишки — полу на шега се оплака Пул. — Можеш ли да ми намериш котка?

Д-р Уолис изглеждаше озадачена, после се разсмя.

— Трябва да си чул почистващите микроти — ще наредя да проверят програмирането им, за да не те безпокоят. Гледай да не настъпиш някой, ако го хванеш на работа — в противен случай ще повика за помощ и всичките му приятели ще се стекат да събират парчетиите.

Толкова много за учене — толкова малко време! Не, това не беше вярно, напомни си Пул. Спокойно можеше да му остава още цял век благодарение на медицинската наука през тази епоха. Тази мисъл вече започваше да го изпълва по-скоро с тревога, отколкото с удоволствие.

Сега поне с лекота можеше да следи повечето разговори и се бе научил да произнася думите така, че Индра да не е единствената, която е способна да го разбира. Радваше се, че английският е станал световен език, макар все още да се използваха френски, руски и китайски.

— Имам още един проблем, Индра, и предполагам, че ти си единственият човек, който може да ми помогне. Защо когато казвам „Бог“, хората изглеждат смутени?

Индра изобщо не изглеждаше смутена — всъщност тя се засмя.

— Това е много сложен въпрос. Иска ми се старият ми приятел доктор Хан да беше тук, за да ти го обясни — но той е на Ганимед и се грижи за всеки останал истински вярващ, когото успее да открие там. Когато всички стари религии загубиха вярата на хората — някой път ще ти разкажа за папа Пий XX, един от най-великите мъже в историята! — ние все още се нуждаехме от дума за Първопричината или за Твореца на вселената, ако такъв изобщо съществува… Имаше много предложения — Део, Тео, Юпитер, Брама. Всички бяха изпитани и някои от тях все още се използват — особено любимото на Айнщайн, „Стареца“. Но днес, изглежда, е на мода Деус.

— Ще се помъча да го запомня, но все пак ми се струва тъпо.

— Ще свикнеш. Ще те науча на няколко сравнително приемливи ругатни, с които да изразяваш чувствата си…

— Казваш, че всички стари религии били дискредитирани. В какво тогава вярват хората днес?

— В колкото могат по-малко. Всички сме или деисти, или теисти.

— Нищо не разбирам. Дай ми определенията, моля те.

— По твое време са били малко по-различни, но ще ти кажа най-новата версия. Теистите вярват, че съществува не повече от един Бог, а деистите, че съществува не по-малко от един Бог.

— Страхувам се, че разликата ми се губи.

— Ще се удивиш колко яростни спорове се водят. Преди пет века някой използвал онова, което е известно като сюрреална математика, за да докаже, че между теисти и деисти съществуват безкраен брой степени. Разбира се, както повечето, които се занимават с безкрайността, той превъртял. Между другото, най-известните деисти са американци — Вашингтон, Франклин, Джеферсън.

— Те са живели малко преди моето време — макар че ще се изненадаш колко много хора не го съзнават.

— А сега имам добра новина. Джо — професор Андерсън — най-после даде своето разрешение. Вече си в достатъчно добра форма, за да се преместиш в постоянна квартира.

— Това наистина е добра новина. Всички тук се отнасяха добре към мен, но ще се радвам да имам свое собствено жилище.

— Ще ти трябват нови дрехи и някой, който да ти показва как да ги носиш. И да ти помага със стотиците дребни ежедневни неща, които могат да ти губят толкова много време. Затова си позволихме волността да ти намерим личен помощник. Влез, Данил…

Данил беше дребен, светлокестеняв мъж на около трийсет и пет години, който изненада Пул, като не размени с него обичайния поздрав с допир на длани за автоматичен обмен на информация. Всъщност оказа се, че Данил няма идентификация: винаги, когато се налагаше, той вадеше малък пластмасов правоъгълник, очевидно изпълняващ същата функция като електронните карти от двайсет и първи век.

— Данил ще бъде твой водач и… как беше думата? Никога не мога да я запомня — звучи почти като „триножник“. Специално е обучен за тази работа. Сигурна съм, че ще ти е от полза.

Въпреки че оцени жеста, това го накара да се почувства малко неудобно. Прислужник, леле! Не можеше да си спомни някога да е виждал такъв — по негово време те вече бяха изчезващ вид. Пул започваше да се чувства като герой от английски роман от началото на двайсети век.

— А докато Данил организира пренасянето ти, ние с теб ще идем на малко пътуване нагоре… до лунния етаж.

— Прекрасно. На какво разстояние се намира?

— А, на дванайсетина хиляди километра.

— Дванайсет хиляди! Това ще ни отнеме часове!

Индра изглеждаше изненадана от забележката му, после се усмихна.

— Не чак толкова много, колкото си мислиш. Не — все още нямаме телепортатори като в „Стар Трек“ — макар че, струва ми се, продължават да работят по въпроса! Така че имаш избор — въпреки че съм сигурна какво ще предпочетеш. Можем да се качим с външен асансьор и да се наслаждаваме на гледката, или да вземем вътрешен и да похапнем, докато гледаме някакво леко представление.

— Не мога да си представя, че някой би поискал да остане вътре.

— Ще се изненадаш. За някои хора е прекалено шеметно — особено за посетители от по-долните етажи. Дори планинари, които твърдят, че са свикнали с височини, могат да позеленеят, когато се издигнат на хиляди километри, вместо метри.

— Ще рискувам — усмихнато отвърна Пул. — Бил съм и по-високо.

Когато минаха през двойния шлюз във външната стена на Кулата (представяше ли си, или наистина изпита странно чувство за дезориентация?), двамата се озоваха в нещо, което изглеждаше като зала на много малък театър. Вътре имаше пет реда от по десет седалки, насочени към един от огромните панорамни прозорци, които все още смущаваха Пул, тъй като не можеше да забрави стотиците тонове въздушно налягане, опитващи се да ги пръснат на парченца в космоса.

Дванайсетината други пътници, които навярно никога не се бяха замисляли по този въпрос, изглеждаха напълно спокойни. Щом го познаха, всички му се усмихнаха, любезно кимнаха, после се извърнаха, за да се насладят на гледката.

— Добре дошли в „Небесната зала“ — приветства ги неизбежният автоглас. — Изкачването започва след пет минути. На долния етаж ще намерите освежителни напитки и тоалетни.

„Колко точно ще продължи това пътуване? — зачуди се Пул. — Натам и обратно ще изминем повече от двайсет хиляди километра. В предишния си живот на Земята никога не съм преживявал подобно нещо.“

Докато чакаха изкачването да започне, той се наслаждаваше на шеметната панорама, разкриваща се две хиляди километра надолу. В северното полукълбо бе зима, но климатът наистина драстично се беше променил, защото на юг от арктическия кръг почти нямаше сняг.

Над Европа имаше съвсем малко облаци и се виждаха толкова много подробности, че замъгляваха погледа. Пул един по един разпозна големите градове, чиито имена отекваха към далечни векове — те бяха започнали да изчезват още по негово време, когато комуникационната революция промени лицето на света, а сега бяха останали още по-малко. Освен това видя водни басейни на най-невероятни места — северносахарското езеро Саладин представляваше едва ли не малко море.

Пул бе дотолкова погълнат от гледката, че изобщо забрави за времето. Внезапно осъзна, че са изтекли много повече от пет минути — и все пак асансьорът сякаш продължаваше да стои неподвижен. Дали нещо не се беше повредило, или просто очакваха закъснели пътници?

И после разбра нещо толкова необикновено, че отначало не повярва на собствените си очи. Панорамата се бе разширила, сякаш вече се бяха издигнали със стотици километри! Пред погледа му в рамката на прозореца бавно продължаваха да се появяват нови детайли от планетата долу.

Тогава му хрумна очевидното обяснение и той се засмя.

— Спокойно можеше да ме измамиш, Индра! Мислех си, че това е самата действителност — а не видеопрожекция!

Тя го погледна с иронична усмивка.

— Я пак си помисли, Франк. Започнахме да се издигаме, преди десетина минути. Вече трябва да се движим с… о, поне с хиляда километра в час. Макар да са ми казвали, че тези асансьори могат да достигат максимално ускорение от сто g, при това малко разстояние ние няма да вдигнем повече от десет.

— Това не е възможно! Шест g е максимумът, на който ме подлагаха в центрофугата и хич не ми беше приятно да тежа половин тон. Сигурен съм, че откакто влязохме тук, изобщо не сме се помръдвали.

Пул леко бе повишил глас и внезапно осъзна, че другите пътници се преструват, че не забелязват нищо.

— Не разбирам как става, Франк, но се нарича „инерционно поле“. И се бележи със символа „С“ — по името на прочут руски учен, Сахаров.

Мозъкът му бавно асимилира информацията и едновременно с това го обзе чувство на благоговейна почуда. Това наистина беше „техника, неразличима от вълшебство“.

— Някои от приятелите ми мечтаеха за „космически двигатели“ — енергийни полета, които да изместят ракетите и да позволяват движение без каквото и да е усещане за ускорение. Повечето от нас ги смятахме за луди, но, изглежда, са били прави! Все още ми е трудно да повярвам… и ако не греша, теглото ни започва да намалява.

— Да — приспособява се към лунните стойности. Когато излезем навън, ще почувстваш, че сме на Луната. Но, за Бога, Франк — забрави, че си инженер и просто се наслаждавай на гледката.

Това беше добър съвет, но дори докато наблюдаваше Африка, Европа и голяма част от Азия да се появяват в полезрението му, Пул не можеше да откъсне мислите си от това удивително откритие. И все пак не трябваше да е чак толкова изненадан: знаеше, че от негово време насетне е постигнат огромен напредък в областта на космическите двигатели, но не бе съзнавал, че имат толкова драматично приложение в ежедневния живот — ако този термин можеше да се отнесе за обитаването на небостъргач с височина трийсет и шест хиляди километра.

А епохата на ракетите трябва да беше завършила векове по-рано. Всичките му познания по двигателни системи и горивни камери, йонни тласкачи и ядрени реактори бяха тотално остарели. Естествено, това вече нямаше значение — но той разбираше тъгата, която трябва да бе изпитал капитанът на платноходен кораб, когато платното беше отстъпило мястото си на парата.

Настроението му рязко се промени. Пул не успя да се сдържи и се усмихна, когато автогласът съобщи:

— Пристигане след две минути. Моля, погрижете се да не оставяте каквито и да е лични вещи тук.

Колко често бе чувал същото предупреждение по време на някой полет! Той си погледна часовника и с изненада откри, че са се издигали по-малко от половин час. Това означаваше средна скорост поне двайсет хиляди километра в час. И все пак не бяха усетили никакво движение. Нещо повече — през последните десетина минути трябва да бяха намалявали скоростта си толкова бързо, че според всички закони би трябвало да са се залепили за покрива с глави, сочещи надолу към Земята!

Вратите безшумно се разтвориха и докато излизаше навън, Пул отново усети слабата дезориентация, която беше забелязал на влизане в асансьорната зала. Този път обаче знаеше какво означава това: минаваше през преходната зона, в която инерционното поле се застъпваше с гравитацията — на този етаж, равна на лунната.

Макар че гледката на отдалечаващата се Земя бе величествена дори за астронавт като него, в нея нямаше нищо неочаквано или изненадващо. Но кой би могъл да си представи гигантска зала, очевидно обхващаща цялата широчина на Кулата, така че отсрещната стена се намираше на повече от пет километра разстояние? Навярно на Луната и Марс вече имаше още по-големи затворени пространства, но това определено трябва да беше едно от най-огромните в самия космос.

Стояха на наблюдателната платформа, издигната на петдесет метра на външната стена, и пред тях се разкриваше удивително разнообразна панорама. Очевидно бе направен опит за възпроизвеждане на най-различни географски райони от Земята. Точно под тях имаше няколко стройни дървета, които Пул отначало не успя да разпознае: после разбра, че са дъбове, приспособени към една шеста от нормалната им гравитация. „Как ли биха изглеждали тук палми? — зачуди се той. — Навярно като гигантски тръстики…“

В далечината се виждаше малко езеро, в което се вливаше река, извиваща се из тревиста равнина и после изчезваща в нещо, напомнящо на гигантска смокиня. Какъв бе източникът на водата? Пул беше доловил далечен барабанен звън и когато плъзна поглед по леко заоблената стена, откри миниатюрна Ниагара със съвършена дъга, издигнала се в пръските над нея.

Можеше да остане там с часове и да се възхищава на гледката, без да изчерпа всички чудеса в тази сложна и блестящо замислена симулация на планетата под тях. Докато там се оформяха все нови и враждебни екосистеми, човешката раса навярно изпитваше постоянно нарастваща потребност да си спомня своя произход. Разбира се, дори по негово време във всички градове имаше паркове, които — макар и далечно — напомняха за Природата. Същият замисъл трябва да действаше и тук, само че в много по-грандиозен мащаб. Сентръл парк, Африканската кула!

— Хайде да слезем долу — каза Индра. — Има толкова много за гледане, а не мога да идвам тук толкова често, колкото ми се иска.

Макар че при тази ниска гравитация вървяха почти без усилие, от време на време се възползваха от малка монорелсова мотриса и веднъж спряха да се освежат в кафене, умело скрито в дънера на секвоя, която трябва да беше висока поне двеста и петдесет метра.

Наоколо имаше съвсем малко хора — техните спътници отдавна бяха изчезнали — и двамата сякаш имаха цялата тази прелест само за себе си. Всичко бе толкова красиво поддържано, навярно от цели армии роботи, че от време на време Пул си спомняше за екскурзията си в Дисниленд като малък. Но тук беше още по-прекрасно: нямаше тълпи и почти нищо не подсказваше за човешката раса и нейните творения.

Възхищаваха се на превъзходна колекция от орхидеи, някои с невероятна големина, когато Пул бе сполетян от един от най-силните шокове в живота му. Докато минаваха покрай типична градинарска барака, вратата се отвори и навън се появи самият градинар.

Франк Пул винаги се беше гордял със самообладанието си и никога не си бе представял, че като здравомислещ възрастен ще е в състояние да издаде уплашен вик. Но като всяко момче от неговото поколение, той беше гледал всички филми от серията „Джурасик парк“ — и можеше да познае раптора, когато погледът му срещнеше неговия.

— Ужасно съжалявам — с очевидна загриженост каза Индра. — Изобщо не ми дойде наум да те предупредя.

Опънатите нерви на Пул постепенно се отпуснаха. Разбира се, в този навярно прекалено подреден свят не можеше да има каквато и да е опасност, но все пак…!

Динозавърът отвърна на погледа му с очевидна липса на всякакъв интерес, после се пъхна обратно в колибата си и отново се появи навън с гребло и градинарски ножици в голяма, увиснала през рамото му торба. С птича походка той бавно се отдалечи от тях, без изобщо да поглежда назад, докато не изчезна зад някакви десетметрови слънчогледи.

— Трябваше да ти обясня — замислено каза Индра. — Когато можем, предпочитаме да използваме биоорганизми, вместо роботи — предполагам, че можеш да го наречеш въглероден шовинизъм. Виж сега, съществуват само няколко животни, които донякъде могат да си служат с ръце, и по едно или друго време ние сме използвали всичките. А ето и загадката, която никой не е успял да реши. Логично е да се мисли, че усъвършенстваните тревопасни като шимпанзетата и горилите ще са подходящи за такъв вид работа. Е, обаче не са — липсва им търпение за нея. Но месоядните, като този наш приятел тук, са изключително подходящи и лесно се подлагат на дресировка. Нещо повече — ето ти поредния парадокс! — след като бяха изменени, те станаха кротки и добродушни. Разбира се, зад тях стоят почти хиляда години генно инженерство, а виж какво е постигнал с вълка първобитният човек, при това само с метода на опита и грешката!

Индра се засмя и продължи:

— Може и да не повярваш, Франк, но те също са отлични детегледачи — хлапетата ги обожават! Има една петстотингодишна шега: „Би ли поверил децата си на динозавър? Какво? И да рискувам да го наранят!“

Пул се присъедини към смеха й, отчасти засрамен от страха си. За да промени темата, той й зададе въпроса, който продължаваше да го човърка:

— Всичко това е чудесно, но защо е целият този труд, когато всички в Кулата могат да стигнат до оригинала също толкова бързо?

Индра замислено го погледна, като претегляше думите си.

— Това не е съвсем вярно. За всеки, който живее над равнището на половин g, е неудобно — даже опасно — да се спуска на Земята, дори в гравитостол.

— Със сигурност не и за мен! Аз съм роден и отрасъл при едно g — и на борда на „Дискавъри“ никога не съм занемарявал упражненията си.

— Ще трябва да поговориш за това с професор Андерсън. Навярно не би трябвало да ти го казвам, но се водят разгорещени спорове за настоящото настройване на биологичния ти часовник. Очевидно той никога не е спирал напълно и предположенията за реалната ти възраст варират от петдесет до седемдесет години. Макар че си в чудесна форма, не можеш да очакваш, че ще възстановиш всичките си сили — и то след хиляда години!

„Сега започвам да разбирам“ — мрачно си каза Пул. Това обясняваше уклончивостта на Андерсън и всички тестове за мускулни реакции, на които го подлагаха.

„Изминах целия път от Юпитер дотук — на две хиляди километра от Земята — но колкото и често да я посещавам във виртуалната реалност, може би никога повече няма да стъпя на повърхността на родната си планета.

Не съм сигурен дали ще успея да понеса това…“