Артър Кларк
3001: Последната одисея (6)

5. Учението

Пул беше едновременно изумен и възхитен, когато в стаята му докараха телевизор и го поставиха до леглото му. Възхитен, защото страдаше от слаб информационен глад — и изумен, защото този модел бе остарял още по негово време.

— Трябваше да обещаем на музея, че ще го върнем — съобщи му старшата сестра. — И предполагам, че знаете как да го използвате.

Докато си играеше с дистанционното управление, Пул усети, че го обзема остър пристъп на носталгия. Малко други предмети можеха да го върнат към детството му и към дните, в които повечето телевизори бяха прекалено глупави, за да разбират команди, изречени на глас.

— Благодаря ви, сестро. Кой е най-добрият новинарски канал?

Въпросът му очевидно я озадачи, после лицето й грейна.

— А, разбирам какво искате да кажете. Но професор Андерсън смята, че още не сте съвсем готов. Затова от Архивите събраха някои неща, които ще ви накарат да се почувствате у дома.

Пул се зачуди за миг какви ли са информационните носители през тази епоха. Все още си спомняше компактдисковете, а неговият ексцентричен стар чичо Джордж беше горд притежател на отбрана колекция дългосвирещи плочи. Но тази технологична надпревара трябваше да е свършила преди векове — по обичайния дарвинистки начин с оцеляването на най-годните.

Трябваше да признае, че изборът наистина е направен добре — от някой (Индра?) запознат с началото на двайсет и първи век. Нямаше нищо смущаващо — нито войни, нито насилие и съвсем малко бизнес и политика, вече загубили каквото и да е значение. Имаше няколко леки комедии, спортни срещи (откъде ли знаеха, че си е падал по тениса?), класическа и попмузика и документални филми за дивата природа.

Освен това онзи, който беше събрал материалите, трябва да притежаваше чувство за хумор, иначе не би включил епизоди от всеки сериал на „Стар Трек“. Като съвсем малък, Пул се бе срещал и с Патрик Стюърт, и с Ленърд Нимой: чудеше се какво ли биха си помислили те, ако можеха да научат съдбата на момчето, срамежливо помолило ги за автограф.

Скоро след като започна да проучва — през повечето време на бързи обороти — тези реликви от миналото, му хрумна потискаща мисъл. Някъде беше чел, че към края на века — на неговия век! — едновременно са излъчвали приблизително петдесет хиляди телевизионни станции. Ако този брой се бе запазил — а можеше и да се е увеличил многократно — до този момент в ефира трябва да бяха излъчени милиони ТВ часове. Дори най-закоравелият циник би признал, че навярно си струва да се видят поне един милиард часа… и че милиони биха задоволили даже най-високите стандарти. Как да открие тези няколко игли в толкова гигантска копа сено?

Тази мисъл беше толкова поразителна — всъщност толкова деморализираща — че след седмица все по-безцелно прехвърляне на каналите Пул помоли да отнесат телевизора. Навярно за щастие, той имаше все по-малко време за себе си.

Не съществуваше опасност да се отегчи, благодарение на постоянната върволица не само сериозни учени, но и любопитни — и вероятно влиятелни — граждани, успели да се промъкнат през дворцовата стража, поставена от старшата сестра и професор Андерсън. Въпреки това се зарадва, когато един ден телевизорът отново се появи — започваше да страда от симптомите на затваряне в себе си — и този път реши да прояви повече избирателност.

Крехката антика бе придружавана от Индра Уолис, която широко се усмихваше.

— Открихме нещо, което непременно трябва да видиш, Франк. Ние смятаме, че ще ти помогне да се приспособиш — във всеки случай сме сигурни, че ще ти достави удоволствие.

Пул винаги бе смятал тази забележка за гаранция за досада и се приготви за най-лошото. Но началото мигновено прикова вниманието му и го върна към някогашния му живот така, както биха могли малко други неща. Той незабавно позна един от най-прочутите гласове на неговото време и си спомни, че е гледал същата тази програма.

— Атланта, 31 декември 2000-на…

Тук е Си Ен Ен Интернешънъл, пет минути преди зората на Новото хилядолетие, с всички негови неизвестни опасности и обещания…

Но преди да се опитаме да прекрачим в бъдещето, нека хвърлим поглед хиляда години назад и се запитаме: „Възможно ли е някой, живял през 1000-та година след Христа, дори бегло да си представи нашия свят или да го разбере, ако по някакво вълшебство се прехвърли през вековете?“ Почти всички технически средства, които днес приемаме за даденост, са изобретени към самия край на нашето хилядолетие — повечето през последните двеста години. Парната машина, електричеството, телефоните, радиото, телевизията, киното, авиацията, електрониката — и през един-единствен човешки живот, ядрената енергия и космическото пътуване. Какво биха могли да разберат от всичко това дори най-великите умове на миналото? Колко време Архимед или Леонардо биха запазили разума си, ако внезапно се озовяха в нашия свят? Изкусително е да смятаме, че ако се прехвърлим хиляда години напред в бъдещето, ние бихме се справили по-добре. Фундаменталните научни открития вече със сигурност са направени: макар че ще има сериозен напредък в технологията, възможно ли е да съществуват устройства, толкова вълшебни и неразбираеми за нас, колкото биха били джобният калкулатор или видеокамерата за Исак Нютон? Навярно нашата епоха наистина е съвсем различна от предишните. Телекомуникациите, способността за запис на изображения и звуци, някога безвъзвратно загубвани, надпреварата за въздуха и космоса — всичко това е създало цивилизация, далеч надхвърляща и най-дръзките фантазии на миналото. И не по-малко важно е, че Коперник, Нютон, Дарвин и Айнщайн дотолкова са променили начина ни на мислене и възгледите ни за вселената, че дори за най-блестящите от предците си ние може би бихме изглеждали като същества от друг вид. И дали след хиляда години потомците ни ще гледат на нас със същото съжаление, с което ние се отнасяме към нашите невежи, суеверни и покосявани от болести предци? Смятаме, че знаем отговорите на въпросите, които те дори не биха могли да зададат: но какви ли изненади ни готви третото хилядолетие? Е, ето че настъпва…

Огромна камбана започна да отмерва ударите до полунощ. Последната вибрация отекна и стихна…

— Да, така беше. Сбогом, чудесен и ужасен двайсети век…

После образът се пръсна на безброй фрагменти и думата взе друг коментатор. Той говореше с акцент, който вече беше съвсем разбираем за Пул и който мигновено го върна в настоящето.

— Сега, в първите минути на 3001 година можем да отговорим на въпроса от миналото… Хората от 2001-ва, които току-що видяхте, не биха се чувствали в нашето време толкова поразени, колкото някой от 1001-ва в тяхното. Те биха очаквали много от нашите технологични постижения — сателитните градове и колониите на Луната и планетите. Дори може би биха останали разочаровани, защото все още не сме безсмъртни и сме пратили сонди само до най-близките звезди…

Индра внезапно изключи записа.

— По-късно ще видиш останалото, Франк — вече започваш да се уморяваш. Но се надявам, че това ще ти помогне да се приспособиш.

— Благодаря ти, Индра. Ще трябва да се наспя и да смеля всичко това. Но то определено доказва нещо.

— Какво?

— Трябва да съм благодарен, че не съм някой от хиляда и първа година, озовал се в две хиляди и първа. Това би било почти квантов скок: не вярвам някой да е в състояние да се приспособи към него. Аз поне зная за електричеството и няма да умра от страх, ако някой образ започне да ми говори.

„Надявам се — помисли си Пул, — че тази увереност е оправдана. Някой някога беше казал, че всяка достатъчно съвършена техника не може да се различи от вълшебството. Дали в този нов свят и аз ще се сблъскам с вълшебство — и дали ще успея да го приема?“