Артър Кларк
Островът на делфините (20)

Глава двайсета

Джони остави на делфините да определят посоката, докато се измъкнат от рифа. Тяхната чудна ехо-система, която изпълваше тъмното море с недоловими за неговото ухо сигнали, им показваше къде точно се намират. Разкриваше им всички прегради и всички по-големи риби на стотина и повече метра. Милиони години преди хората да изобретят радара, делфините (както и прилепите) го бяха почти усъвършенствували. Вярно е, че те използуваха звукови, а не радиовълни, но принципът беше същият.

Имаше вълнение, но не твърде силно. Понякога го заливаше пяна, друг път сърфът забиваше нос в някоя вълна, но повечето време се плъзгаше спокойно по повърхността. В тъмното беше трудно да прецени бързо ли се движат. Когато светна с фенерчето, му се стори, че водата хвърчи с огромна скорост покрай него, ала всъщност знаеше, че плуват с не повече от десет мили в час.

Погледна часовника си. Вече бяха изминали петнайсет минути и когато хвърли поглед назад, от острова нямаше и следа. Очакваше да види някоя светлинка, но те бяха изчезнали. Отдалечен на мили от сушата, той се носеше в нощта с мисия, която само преди година би го ужасила. Но Джони не се страхуваше или поне можеше да владее страховете си, защото знаеше, че е с приятели, които ще го предпазят от беда.

Стана време да определи курса. Това не беше проблем. Дори приблизително да се движеше на запад, пак рано или късно щеше да попадне на дългия с хиляди километри австралийски бряг. Погледна компаса и за своя изненада установи, че няма нужда да променя посоката. Сузи вече беше поела курс на запад.

Какво по-очевидно доказателство за интелекта й? Сигналът ПОМОЩ, подаден от Мик, се бе оказал достатъчен. Нямаше нужда да й сочи единствената посока, откъдето можеше да се търси помощ. Тя вече я знаеше, тъй като неведнъж бе преброждала бреговете на Куинсланд.

Но плуваше ли Сузи с всички сили? Джони се чудеше дали да остави скоростта на нея, или да й обърне внимание върху спешността на мисията… Най-сетне реши, че няма да сгреши, ако натисне копчето БЪРЗО.

Усети как дъската подскочи, но не почувствува забележимо увеличение на скоростта. Намекът трябваше да е достатъчен. Беше ясно, че Сузи разбира какво прави, и развива най-подходящата и икономична скорост. Ако плуваше по-бързо, само щеше да се измори.

Нощта беше много тъмна, луната все още не беше изгряла, а ниските облаци, останали след бурята, скриваха почти всички звезди. Морето дори не фосфоресцираше както обикновено. Може би светещите същества от глъбините все още се съвземаха от урагана и нямаше да заблестят, преди да преодолеят сътресението. Джони би се радвал на тяхното меко сияние, защото от време на време се плашеше от бясното препускане през катраненочерната тъма. Ами ако някоя огромна вълна или скала надигне невидима глава — та носът му беше само на десет сантиметра от повърхността на водата! Въпреки доверието му в Сузи страховете започнаха да надделяват и трябваше да се бори с тях.

Мигът, в който зърна първото бледо лунно сияние на изток, бе неописуем. Облаците все още бяха гъсти, но макар да не виждаше самата луна, отразената й светлина ставаше все по-силна. Не различаваше подробности, но поне виждаше хоризонта и това много го успокои. Сега можеше да се увери със собствените си очи, че пред него няма скали и рифове. Подводните сетива на Сузи бяха далеч по-точни от напрегнатия му взор и все пак така не се чувстваше съвсем безпомощен.

Навлязоха в по-дълбоки води и неприятните, набраздени вълнички, по които сърфът се друсаше в началото на пътуването, останаха назад. Вече се плъзгаха по дълги, заоблени вълни, чиито гребени бяха раздалечени на стотици метри. Трудно можеше да прецени височината им — лежеше и те несъмнено му изглеждаха по-големи, отколкото бяха в действителност. Сузи се катереше по дълги плавни склонове, после за миг сърфът се задържаше на върха на движещата се водна планина и се спускаше към долината. Сетне всичко започваше отново. Джони отдавна се беше пригодил към издигането и спускането и по усет наместваше тежестта си върху дъската. Също както при каране на велосипед, той го правеше, без да се замисля.

Изтънелият лунен сърп внезапно проби облаците. За първи път Джони видя необятната, развълнувана шир и големите вълни, запътени в тъмната нощ. Гребените им блестяха като сребро на лунната светлина и така браздите изглеждаха още по-тъмни. Гмуркането на сърфа в тъмните долини и бавното му изкачване към върховете на движещите се планини беше непрекъсната смяна на нощ с ден и на ден е нощ.

Джони погледна часовника — пътуваше вече четири часа. Ако всичко беше наред, това означаваше, че бе изминал около четирийсет мили. Скоро щеше да се зазори. Два пъти задрямва и пада, пръхтейки във водата. Никак не му беше приятно да плува в тъмнината и да чака Сузи да се върне, за да го вземе.

Небето на изток бавно просветля. Докато гледаше назад в очакване на първите слънчеви лъчи, си спомни утрото, когато се озова сред останките на „Санта Ана“. Колко безпомощен се чувствуваше и колко безжалостно го изгори тропическото слънце! Сега беше спокоен и уверен, макар че беше немислимо да се върне назад — от сушата положително го деляха поне петдесет мили. Слънцето също не беше опасно, защото кожата му имаше плътен златистокафяв загар.

Изгревът бързо измести нощта и като почувствува на гърба си топлината на новия ден, Джони натисна копчето СПРИ. Беше време Сузи да си почине, пък и да си потърси нещо за закуска. Джони се плъзна от сърфа, изплува напред, свали хамута й и тя се отдалечи, като заподскача весело над водата. От Спутник нямаше следа. Той вероятно преследваше риба наоколо, но щеше да дойде много бързо, щом го повика.

Джони бутна нагоре маската си — беше я държал през цялата нощ, за да пази очите му от пръските, и възседна леко поклащащия се сърф. Един банан, две кифли с месо и глътка портокалов сок стигаха, за да утоли глада си. Останалата храна щеше да изяде по-късно. Дори всичко да минеше добре, имаше още пет-шест часа път.

Остави делфините да си починат петнайсетина минути, а той се отпусна на дъската, полюляван от вълните. След това натисна клавиша и зачака да дойдат. Минаха пет минути. Започна да се притеснява. За това време можеха да преплуват три мили, а те не бяха отишли по-далеч. После видя позната гръбна перка, която пореше водата, и се отпусна.

Секунда по-късно рязко се изправи. Наистина познаваше тази перка, но тя не бе онази, която очакваше. Тя принадлежеше на косатка.

Няколкото мига, в които Джони гледаше как неочакваната смърт се носи към него с трийсет мили в час, сякаш нямаха край. Изведнъж го осени смътна, окуражаваща мисъл, а заедно с нея и плаха надежда. Беше почти сигурно, че косатката идваше, привлечена от неговия сигнал. Възможно ли беше?…

Да! Огромната глава се подаде на повърхността само на няколко метра и той съзря аеродинамичната кутия на контролната апаратура, все така здраво прикрепена на масивния череп.

— Съвсем ми взе ума, Снежке! — възкликна Джони, след като си пое дъх. — Моля те, друг път не прави така!

Ала и сега нямаше гаранция за сигурност. Според последните съобщения Снежка продължаваше да се храни единствено с риба. Поне не бяха постъпили оплаквания от делфините. Но той не беше делфин, а още по-малко пък Мик.

Дъската неудържимо се заклати, тъй като Снежка се отърка о нея, и Джони положи всички усилия, за да се задържи над водата. Но това беше нежно отъркване — най-нежното, на което беше способна петметровата косатка и когато се обърна да изпълни същата маневра от другата страна, Джони се почувствува много по-добре. Нямаше съмнение, че Снежка иска само да прояви дружелюбност. Джони отправи мълчаливо, но пламенно „Благодаря“ към Мик.

Все още уплашен, Джони посегна и я потупа, а тя се плъзна покрай него тихо и гъвкаво. Кожата й имаше типичната за делфините, подобна на гума повърхност — нещо, разбира се, съвсем естествено. Но човек лесно забравяше, че това морско страшилище е също делфин, само че в по-голям мащаб.

Нервното погалване на Джони, изглежда, й хареса, защото тя отново го приближи.

— Сигурно се чувствуваш самотна — каза съчувствено Джони. Но тутакси се вцепени от неизказан ужас.

Снежка не беше сама и нямаше защо да се чувствува самотна. Приятелят й се приближаваше, без да бърза — с всичките си девет метра!

Само мъжката косатка има такава грамадна гръбна перка — по-висока от човек. Огромният черен триъгълник, досущ платно на лодка, се приближи бавно до сърфа, а Джони го гледаше и не мръдваше. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: „Теб не са те „приучвали“, ти не си плувал дружески с Мик!“

Това беше несъмнено най-голямото животно, което бе виждал. То приличаше на кораб и до него Снежка изглеждаше не по-голяма от делфин. Но господар или господарка на положението беше тя — огромният й другар патрулираше бавно около дъската, а тя се въртеше по вътрешната орбита и оставаше плътно между него и Джони.

В един миг той спря, вдигна глава на два метра от водата и се вгледа право в Джони, над гърба на Снежка. В очите му се четеше глад, буден ум и кръвожадност — или поне така го изтълкува изостреното въображение на момчето, — но нямаше и следа от дружелюбност. През цялото време приятелят на Снежка стесняваше спиралата около сърфа. След няколко минути щеше да я притисне към него.

Снежка обаче беше на друго мнение. Когато другарят й се приближи на около три метра и Джони не виждаше нищо друго освен него, тя внезапно се обърна и го бутна. Момчето чу отчетливо сблъсъка във водата. Такъв удар би продънил корпуса на малък кораб.

Голямата косатка схвана „нежния“ намек и за огромно облекчение на Джони започна да се отдалечава. Преплуваха петнайсетина метра, последва друго леко разногласие и нов удар. И толкова. След няколко минути Снежка и кавалерът й изчезнаха от погледа в посока север. Докато ги гледаше, Джони осъзна, че току-що бе видял едно кръвожадно чудовище да се превръща в съпруг под чехъл, на когото забраняват да си похапва между яденетата. А той, евентуалният залък, преливаше от благодарност към съпругата.

Дълго време седя на сърфа. Опитваше се да овладее нервите си. Никога не се бе плашил така, но не се срамуваше, защото имаше пълно основание. Най-сетне престана да наднича всеки няколко секунди през рамо, за да се увери, че нищо не се задава зад гърба му, и започна да идва на себе си. И така — къде ли бяха Сузи и Спутник?

От тях — ни следа, но в това нямаше нищо чудно. Те без съмнение бяха забелязали косатките и съвсем разумно стояха настрана. Дори да имаха доверие на Снежка, приятелят й ги плашеше.

Дали са побягнали надалеч, или — каква ужасна мисъл! — косатките ги бяха докопали? Джони знаеше, че не се ли върнат, с него е свършено, защото се намираше поне на четирийсет мили от австралийския бряг.

Не смееше да натиска призивното копче втори път. Косатките можеха пак да дойдат, а не изпитваше никакво желание отново да преживее всичко дори и да беше убеден, че ще бъде с щастлив завършек. Не му оставаше друго, освен да седи, да чака и да оглежда морето за трийсетсантиметровата перка на хоризонта.

След петнайсет безкрайни минути Спутник и Сузи се зададоха от юг. Вероятно бяха чакали да изчезне опасността. Джони се зарадва на двата делфина така, както не се бе радвал на човек. Спусна се във водата и нагласи хамута. Потупваше ги и ги галеше — нали така обичаха, — и им говореше, сякаш можеха да го разберат. А те сигурно го разбираха, защото, макар и да знаеха само няколко английски думи, бяха много чувствителни към тона му. Винаги можеха да познаят кога е доволен и кога ядосан, а сега положително споделяха собственото му чувство на невероятно облекчение.

Той пристегна ремъците на Спутник, провери дали отворът за дишане и плавниците му са свободни и се покатери отново на дъската. Щом легна и се намести добре, Спутник потегли.

Но той не продължи да плува на запад към Австралия, а се насочи на юг. „Хей! — рече Джони. — Не натам!“, но после се сети за косатките и си каза, че идеята съвсем не бе лоша. Нека Спутник избира пътя, а той ще чака да види какво ще стане.

Джони за първи път се придвижваше толкова бързо на сърф. Близо до водата скоростта мами, но щеше да е наистина учуден, ако не развиваха поне петнайсет мили в час. Спутник продължи да плува около двайсет минути на юг, а после — както се надяваше и очакваше Джони — свърна на запад. Ако имаха късмет, щяха да стигнат безпрепятствено до Австралия.

Джони се обръщаше от време на време, за да се увери, че не ги преследват, но пустата шир не се нарушаваше от висока гръбна перка. Веднъж на неколкостотин метра над вълните, изскочи скат-манта^[1], застина във въздуха като грамаден черен прилеп, а после се стовари с плясък, който се чу надалеч. През втората част от пътя единствено неговата поява напомни за живота, гъмжащ в океана.

Към обед Спутник започна да намалява скоростта, но продължи храбро да тегли. На Джони никак не му се искаше да спират, докато не зърне бреговата линия. Тогава щеше да смени Спутник със Сузи — искаше да й даде възможност да си почине. Ако преценяваше правилно, Австралия се намираше на не повече от десет мили и всеки миг щеше да се покаже.

Спомни си как видя за първи път Острова на делфините при обстоятелства толкова подобни и едновременно толкова различни. Островът напомняше малък облак на хоризонта, който трепти в омарата. Но сега приближаваше не остров, а огромен континент с брегова линия, дълга хиляди километри. И най-лошият навигатор не би пропуснал такава цел — а той разполагаше с двама най-добри специалисти. Не се тревожеше, ала започваше да губи търпение.

За първи път зърна брега, когато една необикновено голяма вълна изнесе сърфа високо. Вдигна поглед, застанал за миг на гребена й. И там, далеч напред, съзря бялата, ширнала се от единия до другия край на хоризонта линия.

Дъхът му секна и той почувствува как кръвта пулсира в главата му. Само на час-два път го чакаше спасение и помощ за професора. Дългото му пътуване с шейна през океана бе към края си.

Трийсет минути по-късно друга, още по-голяма вълна, му позволи да види по-добре брега пред себе си. Тогава си даде сметка, че морето не беше спряло да си играе с него. Все още му предстоеше най-страшното изпитание.