Артър Кларк
Островът на делфините (2)

Глава втора

С всяка стъпка корабът му изглеждаше по-голям и по-голям. И все пак не беше от гигантите — стохилядните танкери или зърновози, които профучаваха със свистене по долината. Този беше петнайсет-двайсет хиляди тонен. На носа му пишеше с поизбелели букви САНТА АНА, БРАЗИЛИЯ. Дори на лунна светлина бе очевидно, че целият кораб се нуждае от боядисване и основно почистване. Ако и двигателите му бяха в същото състояние, както кърпения и запуснат корпус, в непредвиденото му спиране нямаше нищо чудно.

Докато обикаляше заседналото чудовище, момчето не забеляза и следа от живот. Това не го изненада. Товарните кораби разчитаха повече на автоматиката. Съдейки по размерите, „Санта Ана“ вероятно бе управлявана от десетина души. Ако предположенията му бяха верни, в момента сигурно всички се бяха струпали в машинното отделение и се опитваха да отстранят повредата.

Сега, когато реактивните двигатели не крепяха кораба във въздуха, той почиваше на огромните плоскодънни въздушни камери, предназначени да го държат над вода. Те минаваха по цялата дължина на корпуса и докато Джони вървеше покрай тях, му заприличаха на надвиснали стени. На няколко места имаше възможност да се изкачи, защото в корпуса бяха вградени стъпала и дръжки, които водеха към разположените на шест метра височина люкове.

Загледа се в люковете. Те по всяка вероятност бяха заключени, но какво ли би станало, ако се качеше на борда… С малко късмет щеше да успее да поразгледа, преди екипажът да го спипа и изхвърли. Такова нещо не се случва всеки ден и не би си простил, ако пропусне възможността.

Реши и се закатери по най-близката стълба. На четири-пет метра от земята отново се подвоуми и спря за миг. Прекалено късно, пък и положението не зависеше от него. Голямата заоблена стена, на която се беше закрепил като муха, започна да се тресе без всякакво предупреждение. Рев и свистене, сякаш от хиляди урагани, раздра внезапно нощната тишина. Джони погледна надолу и видя как „Санта Ана“ започва тежко да се повдига, а под нея да хвърчат камъни и трева. Нямаше начин да се върне. Реактивните двигатели щяха да го издухат, както бурята отнася перушинка. Единственият път беше нагоре. При това трябваше да побърза, преди корабът да е потеглил. Не смееше да си помисли какво би станало, ако люкът се окажеше заключен.

Провървя му. Дръжката, вградена така, че да не се подава навън, се превъртя и металната врата се отвори към мъждиво осветен коридор. Миг по-късно, с дълбока въздишка на облекчение, Джони беше на сигурно място. Затвори вратата, воят на дюзите премина в приглушен тътен и в същия миг той почувствува как корабът потегля в неизвестна посока.

В първите няколко минути го обзе страх; после си даде сметка, че няма причина да се тревожи. Просто трябваше да намери командната зала, да обясни какво е станало и да слезе на следващата спирка. За няколко часа полицията щеше да го върне у дома.

У дома! Но той нямаше дом, нямаше място, което да чувствува като свое. Родителите му бяха загинали при въздушна катастрофа преди дванайсет години, когато беше само четиригодишен. Оттогава живееше при сестрата на майка си. Леля Марта имаше свои деца и не се зарадва особено, че към тях се прибавя още едно. Докато го имаше пълничкия, весел чичо Джеймс, не беше чак толкова лошо, но откакто и той умря, на Джони му ставаше от ден на ден все по-ясно, че е чужд в тази къща.

Защо тогава да се връща — най-малкото защо да се връща, преди да се наложи? Друга възможност нямаше да му се удаде и колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че самата съдба се е намесила в неговия живот. Случаят му се усмихваше и Джони щеше да го последва където и да го заведе той.

Първият проблем беше да намери скривалище. Едва ли щеше да е трудно в такъв голям кораб, но той, уви, нямаше представа от разположението на помещенията в „Санта Ана“ и трябваше да внимава да не налети на някого от екипажа. Може би щеше да е най-добре да потърси трюмовете, защото, докато пътуваха, едва ли някой щеше да влезе там.

С чувството, че е крадец, Джони започна да проучва разположението на кораба, ала скоро съвсем се обърка. Струваше му се, че изминава километри по слабо осветени коридори и коридорчета. Катереше се и се спускаше по вити и отвесни стълби и стълбища, минаваше покрай люкове и врати с тайнствени надписи. На едно място надписът „Главни двигатели“ го привлече неудържимо, той събра смелост и понечи да отвори. Бавно бутна металната врата, тя се открехна и под него се разкри огромно помещение, пълно с турбини и компресори. Грамадни, по-широки от човешко тяло въздухопроводи, се спускаха от тавана и минаваха през пода. В ушите му нахлу воят на сто урагана. Стената в другия край на машинното отделение беше цялата в прибори и датчици, които трима души следяха с такова внимание, че съвсем спокойно можеше да ги гледа, без да го усетят. Във всеки случай ги деляха повече от петнайсет метра и те едва ли щяха да забележат, че някой е открехнал вратата.

Очевидно се съвещаваха — главно със знаци, тъй като при тази шумотевица беше невъзможно да разговарят. Джони веднага схвана, че по-скоро спорят, отколкото се съвещават, защото жестикулираха необуздано, сочеха към датчиците и свиваха рамене. Най-сетне единият вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Не поемам никаква отговорност!“, и гневен напусна машинното отделение. Нещо ставаше на „Санта Ана“!

След няколко минути си намери скривалище — килер, не повече от два квадратни метра, претъпкан с товар и багаж. Джони забеляза, че повечето пакети бяха адресирани до различни места в Австралия — значи щеше да е в безопасност, докато стигне далеч, много далеч от къщи. Нямаше причина някой да го открие, преди корабът да пресече Тихия океан и се озове на другия край на света.

Разбута кашоните и пакетите и седна с облекчение, облегнал гръб на голям сандък с етикет „Бундабърг Кемикъл, ДОО“. Започна да се чуди какво ли означава ДОО, но преди да се сети, че става дума за „Дружество с ограничена отговорност“, вълненията и умората надвиха и той заспа на коравия метален под.

Когато се събуди, корабът беше спрял — цареше тишина и нямаше вибрации. Погледна часовника си: бе прекарал на борда пет часа. За това време, при положение че не са спирали и другаде непредвидено, „Санта Ана“ всякак бе изминала хиляда и петстотин километра. Вероятно бе стигнала до някое от големите пристанища по тихоокеанското крайбрежие и привършила товаренето, щеше да потегли към морето.

Хванеха ли го сега, приключението скоро щеше да свърши. По-добре да остане на мястото си, докато корабът навлезе далеч навътре в океана. Оттам положително нямаше да се върнат, за да оставят някакъв шестнайсетгодишен пътник без билет.

Но Джони беше гладен и жаден. Рано или късно трябваше да намери храна и вода. „Санта Ана“ можеше да престои и няколко дни, и тогава гладът щеше да го пропъди от скривалището.

Реши да не мисли за ядене, макар да не му беше лесно, защото по това време закусваше. Големите авантюристи и изследователи, си каза Джони твърдо, са понасяли и по-тежки несгоди.

За щастие „Санта Ана“ остана само час в неизвестното пристанище. По едно време Джони почувствува — за голямо свое облекчение — как подът започва да вибрира, дочу и далечния писък на реактивните двигатели. После, когато корабът се откъсна тежко от земята, почувствува, че поемат нагоре, сетне усети тласък и те потеглиха напред. Ако сметките му бяха верни и това бе наистина последната спирка на сушата, след два часа щяха да бъдат доста навътре в морето.

Съвсем търпеливо изчака двата часа, после реши, че може спокойно да се предаде. Малко притеснен, той тръгна да намери екипажа и — както се надяваше — нещо за хапване.

Но се оказа, че съвсем не е толкова лесно да се предаде. Ако отвън „Санта Ана“ бе голям, то отвътре изглеждаше огромен. Джони все повече огладняваше, а не забелязваше никакви признаци на живот.

Но ето че откри нещо, което значително повиши настроението му: малък илюминатор, откъдето за първи път зърна света навън. Не се виждаше кой знае колко, но все пак човек добиваше представа. Докъдето стигаше погледът, се простираше сива, неспокойна вълниста шир. Нямаше и следа от суша — само водна пустош, която се носеше с огромна скорост под него.

Джони виждаше океана за първи път. Беше прекарал целия си живот във вътрешността на сушата, сред хидропонните стопанства в пустинята на Аризона или сред новите гори на Оклахома. Необузданото и безбрежно водно пространство беше чудесно, но и страшно. Дълго стоя загледан през илюминатора, опитвайки се да осъзнае факта, че наистина се отдалечава все повече от земята, където се бе родил, поел към страна, за която нищо не знае. Но беше твърде късно да промени нещата.

Решението на проблема с храната дойде съвсем неочаквано, когато се натъкна на спасителната лодка — осемметрова затворена моторница, скътана под подвижната част на корпуса, която се отваряше като огромен прозорец. Лодката беше окачена на две висилки, които се извъртаха навън, когато трябваше да я спуснат в морето.

Джони не устоя на изкушението да се качи в малката моторница и първото, което забеляза, беше шкафа с надпис „Неприкосновен запас“. Борбата със съвестта не продължи дълго. Половин минута по-късно той хрупаше сухари и сушено месо. Макар и доста ръждива, водата в резервоара задоволи жаждата му и той се почувствува по-добре. Не беше като обиколка с луксозен туристически кораб, но трудностите бяха поносими.

Запасите накараха Джони да промени плановете си. Нямаше защо да се предава. Можеше да се крие през цялото пътуване и с малко повече късмет да се измъкне, без да го открият. Не знаеше какво ще прави след това, но Австралия беше обширна страна и все нещо щеше да измисли.

Върна се в скривалището с храна за двайсетина часа — пътуването не би продължило повече, и се опита да се отпусне. Ту задрямваше, ту поглеждаше часовника и се опитваше да пресметне къде ли се намира „Санта Ана“. Питаше се дали ще спре на Хаваите, или на друг тихоокеански остров и се надяваше, че няма да спират. Гореше от нетърпение колкото може по-скоро да започне новия си живот.

Веднъж-дваж си спомни за леля Марта. Щеше ли да съжалява, че е избягал? Едва ли, а виж, за братовчедите си беше сигурен — те определено щяха да се радват, че са се отървали от него. Един ден, когато забогатее и пожъне успехи, ще ги потърси само за да си направи удоволствието да им види физиономиите. А това се отнасяше и до повечето му съученици и най-вече до онези, които се подиграваха на ниския му ръст и го наричаха „мъник“. Щеше да им покаже, че умът и решителността са по-важни от мускулите. Приятно му беше да се потопи във фантазии и отново се унесе в сън.

Все още спеше, когато корабът внезапно спря. Сепна се от взрив, а няколко мига по-късно го разтърси сгромолясването на „Санта Ана“ в морето. После светлините изгаснаха и настъпи пълен мрак.