Артър Кларк
Островът на делфините (12)

Глава дванайсета

Минаха две седмици, преди някой да види как се осъществява първата от идеите на професора. Имаше, разбира се, много слухове, които плъзнаха веднага, след като станаха известни подробностите от искането на делфините. Имаше и най-различни теории за това, какво трябва да се направи.

Както би могло да се очаква, учените от изследователската станция бяха настроени активно проделфински. Доктор Кийт обобщи мнението им, като забеляза:

— Дори косатките да се окажат по-умни от двата вида, аз ще съм за делфините. Те са много по-приятни, а човек не избира приятелите си по ума им.

Когато чу това, Джони остана много изненадан, защото не харесваше покровителственото отношение на доктор Кийт и го смяташе за студенокръвно същество, без дълбоки чувства. Но той положително имаше добри качества, та професор Казан да го направи свой помощник. А за Джони онова, което правеше професорът, вече не подлежеше на критика.

Риболовците бяха раздвоени. И те обичаха делфините, но виждаха в тях свои съперници, ето защо поддържаха от собствен опит аргументите на доктор Хирш. Случвало се бе делфините да късат мрежите им, да отмъкват улова и да ги принуждават да говорят по техен адрес неща, които професор Казан едва ли би чул с удоволствие. Ако косатките ограничаваха делфиновите популации и не им позволяваха да растат прекомерно, то те им пожелаваха успех.

Джони слушаше споровете с интерес, но за себе си беше взел решение и никакви факти не можеха да му повлияят да го промени. Щом някой ти е спасил живота, въпросът е приключен. Каквото и да казват другите, не ще те обърнат срещу му.

Междувременно Джони беше станал доста опитен гмурец, макар и да съзнаваше, че никога няма да стигне Мик. Служеше си умело с плавниците, маската и шнорхела, а времето, което издържаше под вода, само преди няколко седмици би му се сторило невероятно. От здравословния живот на открито закрепна и се кали, но имаше и още нещо. Отначало, докато се гмуркаше, беше напрегнат, а сега се чувствуваше във водата така добре, както и на сушата. Свикна да се придвижва плавно и лесно, и едно поемане на въздух вече му стигаше за по-дълго време, отколкото в първите дни. Стига да пожелаеше, можеше без особено усилие да остава под водата цяла минута.

Правеше го за удоволствие, пък и защото гмуркането си заслужаваше да се усъвършенства. Когато един следобед професор Казан изпрати да го извикат, разбра колко скоро тези занимания ще се окажат полезни.

Професорът изглеждаше уморен, но доволен, сякаш работеше ден и нощ върху проект, който върви добре.

— Джони — подзе той, — имам задача за теб, която сигурно ще ти бъде приятна. Погледни.

Апаратчето, което побутна по бюрото към него, напомняше миниатюрно калкулаторче с двайсет и пет клавиша, подредени в пет реда от по пет. Беше само двайсетина квадратни сантиметра, с извита основа от пореста гума, с каишки и закопчалки. Очевидно беше предназначено да се носи на китката като голям часовник.

Някои от клавишите бяха бели, но повечето имаха по една дума, изписана с големи, ясни букви. Докато оглеждаше малката клавиатура, Джони започна да схваща какво е предназначението на уреда.

Думите, които прочете, бяха: НЕ, ДА, ГОРЕ, ДОЛУ, ПРИЯТЕЛ, ДЯСНО, ЛЯВО, БЪРЗО, БАВНО, СПРИ, ТРЪГНИ, ПОСЛЕДВАЙ МЕ, ЕЛА, ОПАСНОСТ, и ПОМОЩ. Бяха подредени по логична схема. Така например ГОРЕ и ДОЛУ бяха съответно в горната и долната част, а ЛЯВО и ДЯСНО отляво и отдясно. Противоположни думи като НЕ и ДА или СПРИ и ТРЪГНИ бяха колкото се може по-отдалечени една от друга, да не би човек случайно да натисне погрешен клавиш. Клавишите с ОПАСНОСТ и ПОМОЩ бяха покрити с предпазители — трябваше да ги бутнеш настрана, преди да натиснеш клавишите.

— В това нещо има куп интегрални схеми, както и батерийка, която осигурява петдесетчасово действие — обясни професорът. — Натиснеш ли един от тези клавиши, ще чуеш само слабо бръмчене. Но делфинът ще чуе думата, отпечатана на клавиша, на своя собствен език, или поне така се надяваме. Искаме да разберем какво ще стане тогава. Ако се чудиш за какво са клавишите без надпис, то ние сме ги оставили бели, докато решим от кои други думи ще имаме нужда. Сега искам от теб да вземеш тази дяволия — ще я наречем комуникатор първо поколение — и да плуваш, и да се гмуркаш с нея, докато стане част от теб. Научи кой клавиш какъв е, така че да можеш да го намериш и със затворени очи. Тогава ще преминем към следващия етап.

Джони така се развълнува, че едва ли не до сутринта натиска клавишите и запаметява разположението им. Когато се яви пред професора непосредствено след закуска, ученият изглеждаше доволен, но не и изненадан.

— Вземи си плавниците и маската и ела при басейна.

— Може ли да взема и Мик? — попита Джони.

— Разбира се, стига да пази тишина и да не пречи.

Комуникаторът събуди любопитството на Мик, но той не се зарадва особено, че го бяха поверили на Джони:

— Не разбирам защо го е дал точно на теб.

— Та това е очевидно — отговори Джони самодоволно. — Делфините ме обичат.

— Тогава не са чак толкова умни, колкото ги смята професорът — върна му го Мик. Обикновено това водеше до кавга, но до сбиване не се стигаше, по простата причина че Мик беше поне два пъти по-тежък от Джони и два пъти по-силен.

По стечение на обстоятелствата, в което нямаше нищо чудно, професор Казан и доктор Кийт обсъждаха същия проблем, докато вървяха към басейна, натоварени с какво ли не.

— Поведението на Спутник към Джони съвпада напълно със случаите, описани в историята — каза професорът. — Когато див делфин се сприятели с човешко същество, то е почти винаги дете.

— А Джони е необикновено дребен за възрастта си — добави доктор Кийт. — Предполагам, че се чувствуват по-спокойни с деца, отколкото с възрастни хора — нали са по-едри и следователно по-опасни. От друга страна, едно дете е голямо горе-долу колкото делфинче.

— Точно така. А делфините, които се сприятеляват с летовниците по морските плажове, са по всяка вероятност женски, които са загубили малките си. Може би нашите деца заменят по някакъв начин техните.

— Ето и нашето момче делфинче — обади се доктор Кийт. — Изглежда доволно от себе си.

— Същото обаче не може да се каже за Мик. Боя се, че съм го засегнал. Но Спутник направо се плаши от него. Веднъж го пуснах да плува в басейна и дори Сузи не остана доволна. Намери му занимание с кинокамерата.

Миг по-късно момчетата застигнаха учените и професор Казан им даде нареждания.

— При басейна искам пълна тишина. Всякакво говорене може да провали опита. Доктор Кийт и Мик ще нагласят камерата на източната страна, където слънцето ще е зад гърба им. Аз ще отида от другата страна, а ти ще влезеш във водата и ще доплуваш до средата на басейна. Предполагам, че Сузи и Спутник ще те последват, но каквото и да става, остани там, докато ти махна да се преместиш. Разбра ли?

— Да, господине — отвърна Джони, много горд от себе си.

Професорът носеше купчина големи бели картони, на които бяха изписани думите от клавишите на комуникатора.

— Ще вдигам картоните поред — каза той. — Ти ще натискаш съответния клавиш, но ще внимаваш да е точно този, който трябва. Ако вдигна два картона едновременно, натисни първо клавиша за горния и веднага след това за долния. Ясно ли е?

Джони кимна.

— Накрая искам да опитам нещо провокиращо. Ще дам първо сигнала ОПАСНОСТ, а след една-две секунди ПОМОЩ. Когато ги натиснеш, искам да плискаш наоколо, сякаш се давиш, а после да потънеш бавно на дъното. А сега повтори всичко.

Джони тъкмо свърши и стигнаха до оградата от телена мрежа. Прекратиха всякакви разговори. Но шум не липсваше, защото Сузи и Спутник ги посрещнаха с високи писъци и пляскане.

Професор Казан даде на Сузи нейния „бонбон“, но Спутник остана настрана и не се подаде на изкушението. Тогава Джони се плъзна във водата и изплува бавно до средата на басейна.

Двата делфина го последваха, като застанаха на пет-шест метра от него. Джони се обърна и погледна под водата. Тогава можа да оцени за първи път изящния начин, по който телата им се огъваха нагоре-надолу като гумени, а опашните перки ги избутваха напред.

Остана на повърхността в средата на басейна, като с едно око следеше професора, а с другото делфините и очакваше вдигането на картоните. Първо се показа ПРИЯТЕЛ.

Нямаше никакво съмнение, че делфините го чуха, защото много се възбудиха. Дори за Джони комуникаторът издаде достатъчно ясен звук, макар той да долавяше само ниските честоти, а не ултразвука, който носеше най-голяма информация за делфините.

Професорът отново вдигна ПРИЯТЕЛ и Джони отново натисна клавиша. Каква радост — и двата делфина потеглиха към него. Те доплуваха само на около метър и половина и спряха, като го гледаха с тъмните си, умни очи. Беше сигурен, че вече са се догадили каква е целта на опита и очакват следващия сигнал.

Той бе ЛЯВО и даде най-неочакван резултат. Сузи веднага се обърна наляво, а Спутник надясно и професор Казан започна да се нарича „идиот“ на всичките четиринайсет езика, които говореше свободно. Едва сега съобрази, че когато даваш някаква заповед, трябва да се погрижиш тя да има само едно тълкуване. Спутник беше приел, че Джони има предвид своята лява страна, а самонадеяната Сузи беше решила, че има предвид нейната.

В следващата заповед нямаше двусмислие — ДОЛУ. С бързи движения на опашните перки делфините се гмурнаха на дъното на басейна. Те останаха търпеливо там, докато Джони не им подаде сигнал ГОРЕ. Интересно докога ли щяха да останат, ако не беше сменил заповедта.

Личеше, че делфините се радват на тази, нова, интересна игра. Те са най-игривите животни и дори си измислят забавления. А може би Сузи и Спутник вече бяха разбрали, че това е нещо повече от забавление — поставяше се началото на сътрудничество, което щеше да облагодетелствува и двата вида.

За първи път вдигнаха двойка картони — ТРЪГНИ БЪРЗО! Джони натисна клавишите един след друг. Второто бръмчене едва беше спряло да звучи в ушите му, и Сузи и Спутник се понесоха с висока скорост из басейна. Те се подчиниха на ДЯСНО и ЛЯВО (тяхното дясно и тяхното ляво), намалиха на БАВНО и спряха на СПРИ.

Професорът беше луд от радост, дори сдържаният доктор Кийт се беше захилил до уши, докато заснемаше сцената, а Мик подскачаше по края на басейна като някой от прадедите си по време на племенен танц. Но внезапно всички станаха сериозни — появи се картон с ОПАСНОСТ!

„Какво ли ще направят сега Сузи и Спутник?“ — запита се Джони и натисна клавиша.

Те просто му се надсмяха. Знаеха, че всичко е игра, и не се оставиха да ги измамят. Реакциите им бяха много по-бързи от неговите. Познаваха всяка педя от басейна и ако наистина имаше опасност, биха я забелязали далеч преди мудната човешка мисъл да свари да ги предупреди.

Тогава професор Казан допусна малка тактическа грешка. Той каза на Джони да отмени предишния сигнал, като подаде НЯМА ОПАСНОСТ.

Тозчас двата делфина започнаха да плуват бурно и хаотично. Пореха водата на басейна, скачаха по метър и половина във въздуха и профучаваха край Джони с такава скорост, че той се уплаши да не би неволно да го блъснат. Изпълнението продължи няколко минути. Накрая Сузи подаде глава пред професора и издаде неприличен звук. Едва тогава наблюдателите схванаха, че делфините са се забавлявали за тяхна сметка.

Оставаше да се провери още един сигнал. Дали щяха да го приемат като шега, или щяха да се отнесат сериозно към него? Професор Казан размаха картона с ПОМОЩ. Джони натисна клавиша и потъна, като пусна множество мехури.

Два сиви метеора се понесоха по водата към него. Той усети внимателно, но уверено побутване, което го изтика обратно на повърхността. Дори и да искаше, не би могъл да остане долу. Делфините го държаха с глава над водата, така както са ги виждали да крепят своите, когато са ранени. Независимо дали ПОМОЩ беше истина, или не, те не поемаха рискове.

Професорът му махаше да се върне и той започна да плува към ръба на басейна. Но се зарази от доброто настроение на делфините и ей така, за удоволствие, се гмурна с лице над повърхността. Дори започна да подражава на движенията, опитвайки се да се огъва със събрани крака и плавници. Придвижи се напред, но можа да развие само една десета от тяхната скорост.

Те го следваха и от време на време се отъркваха гальовно в него. Що се отнася до Сузи и Спутник, повече нямаше защо да натиска клавиша ПРИЯТЕЛ.

Когато излезе от басейна, професор Казан го прегърна, като че бе намерил отдавна загубен син. Дори доктор Кийт, за голямо смущение на Джони, се опита да го стисне в кокалестите си ръце и той трябваше да отскочи настрана, за да избегне ласката му. Още щом напуснаха зоната на мълчанието, двамата учени започнаха да бъбрят като развълнувани ученички.

— Не може да бъде! — чудеше се доктор Кийт. — През повечето време те действуваха по-бързо от нас.

— Да, забелязах го — отговори професорът. — Не мога да твърдя, че мислят по-добре от нас, но няма съмнение, че го правят по-бързо.

— Професоре, мога ли следващия път да опитам и аз машинката? — попита жално Мик.

— Да — каза незабавно професорът. — Сега, когато знаем, че са готови да сътрудничат с Джони, добре ще е да видим дали са готови да сътрудничат и с други хора. Представям си екип от гмурци и делфини, които вършат какво ли не: изваждат потънали кораби и безброй други неща от морето. — Професорът се сепна в най-голямото си въодушевление и добави: — Току-що се сетих за две думи, които трябваше да влязат в комуникатора. Веднага ще ги вложим!

— Кои са те? — попита доктор Кийт.

— МОЛЯ и БЛАГОДАРЯ.