Робърт Шекли
Гладиаторите на Есмералда (14)

14

Нора си беше почти същата както преди две години, когато я видя за последен път — дребна, добре оформена, със симпатично лице и гладка руса коса, като тази на момичетата от рекламите. Апартаментът й бе малък, но приятен. Тя му наля бира.

— Харолд, как се озова тук? Имаше толкова добра работа във фабриката за синтетично месо. Не ми е минавало през ум, че ще я напуснеш.

Харолд беше най-добрият обогатител, който старият Клеймор някога е имал. Тази работа трябваше да се върши на ръка, тъй като всички машини във фабриката бяха износени и се чупеха, а автоматичният обогатител поначало не работеше добре. Нямаше как да го оправят, понеже работилница имаше чак в Олбъни. Харолд прекарваше целия ден на конвейера и на ръка обработваше желатиновите блокчета с размери 15,5 на 8 на 8 см, докато те преминаваха край него на оплютите от мухите корита. Всяко блокче тежеше точно един килограм и беше розово на цвят. След като Харолд свършеше с тях, те отиваха при текстураторите.

— Ами, не аз напуснах работата — обясни Харолд. — По-скоро тя ме напусна. Както си бях най-добрият обогатител във фабриката, той, старият Клеймор, решава да престане да обогатява синтетичните си пържоли и да провери дали някой ще протестира. Обогатяването на тези желатинови месни блокчета с истинска мазнина струва пари. Макар че все пак им придава някакъв вкус. Така или иначе, оказвам се уволнен. Ти знаеш, че друга работа из Кийн Вали няма.

Нора кимна.

— Много добре даже знам. Преди да напусна, работех по 12 часа на ден като чиновничка при Саймънс в Лейк Плесид и едва свързвах двата края.

— Фред Саймънс почина — каза Харолд. — Кой знае как, паднал в една от старите кариери. Сега сестра му ръководи магазина.

— Не желая смъртта на никого — каза Нора, — но той си беше един скъперник. Харолд, как така дойде тук?

— Старейшините на града ме помолиха да дойда и да проверя как си.

— Дръж се сериозно!

— Нуждаеха се от още пари отвън — обясни Харолд. — Трябва им помощ, за да изкарат зимата. Аз предложих да дойда тук и да видя дали не мога да изкарам малко пари.

— С Лов?

— Освен ако ограбването на банки не е по-лесно.

— И през ум да не ти минава. Убийството тук може да е законно, но ограбването на банки се счита за по-тежко престъпление и от държавната измяна.

— Само се пошегувах — успокои я Харолд. — Имам предвид това за ограбването на банките. Забравих да ти кажа, че Сам Саймънс, дето едно време ходеше с момичето на Бергер, го нападна глутница диви кучета и без малко да го разкъсат.

— Винаги е приятно да чуеш клюките от дома — каза Нора. — С какво се забавлявате напоследък?

— Нощният живот е почти същият, както по твоето време. Пием кафе в ресторантчето на госпожа Симпсън. Понякога, когато съм в безразсъдно настроение, се изкачвам на стария табан, дето ни го оставиха хората от мината. Вижда ми се подходящо като за място, където да седне човек — на върха на планина от лайна, която той и съседите му са издигнали със собствените си ръце.

— Казват, че шлаката е радиоактивна.

— Дяволите го взели, че такъв е целият дяволски град. Говори се, че рано или късно ти вижда сметката, освен ако някой не го направи преди това.

— Ама с тебе е наистина много весело — каза Нора. — Именно по тази причина напуснах Кийн Вали. Няма никакви забавления, а хората си говорят само за потискащи неща.

— Нима смъртта е потискаща тема? — попита Харолд. — А аз си мислех, че Ловният свят е точно за това.

— Така е — потвърди Нора. — Но смъртта тук е вид забавление, докато у дома тя чисто и просто е бреме. Искаш ли още една бира?

— Знаеш много добре, мила госпожо.

Тя се засмя и отиде в кухнята. Харолд стана и се разходи из стаята. На една от стените имаше снимки в рамки. Снимки на родителите на Нора. Снимка на пропастта Осейбъл и друга на Лейк Плесид. Сред тях беше и снимката на някакъв човек, когото не познаваше, едър, грубоват на вид мъж на средна възраст, започнал да оплешивява, загорял, усмихващ се самоуверено към камерата.

— Кой е този? — попита, когато тя се върна.

— Това е Джонсън — отвърна му Нора.

— Ами, разбира се — каза Харолд, — Джонсън. Предполагам, че трябваше да се сетя. Нора, кой по дяволите е този Джонсън?

Нора се засмя.

— Той е човекът, с когото живеех. Срещнах Джонсън в Маями и дойдох тук с него. Това е неговият апартамент. Тоест беше.

— С какво се занимаваше?

— Беше Ловец. Доста добър Ловец. Последното му убийство беше малко смешно. Този път беше Жертва, а типът, дето беше тръгнал на Лов подир него, се оказа индиец. От Индия, не от Америка. Как ти се струва? А пък минават за суперпротивници на насилието. Дебело кафяво човече с тюрбан. Тюрбан! Представяш ли си? Джонсън каза, че ако е знаел, че оня тип смята да носи тюрбан, е щял да си спести парите за Търсач.

— Ама че чувство за хумор е имал тоя Джонсън — каза Харолд.

— Понякога беше много забавен. Трофеите му са там.

Харолд отиде до стената, която тя му посочи. На нея висяха четири гравирани бронзови плочки, монтирани върху лакиран махагон. Всяка от тях беше официално доказателство за Убийство.

— И къде е прочутият Джонсън сега? — попита Харолд.

— Бутс Хил, точно на края на града. Някакъв дребосък с очила от Портланд, щата Орегон, му видя сметката. Никой не знае какво може да му се случи, нали?

— Така е. Виж, Нора, дали нямаш нещо за ядене вкъщи? Имам пари, мога да ти платя.

— Имам по-добра идея — отвърна Нора. — Знам едно много приятно местенце, чийто управител ми е задължен.

— И как стават тия работи? — поинтересува се Харолд.

— Не задавай тъпи въпроси, голям глупчо такъв. Всеки си изкарва хляба така, както може. Храната си я бива.

Внезапно тя се спусна към него и го прегърна.

— О, Харолд, толкова е хубаво, че си тук.