Джек Лондон
Белия зъб (19)

Пета глава
НЕУКРОТИМИЯТ

— Няма надежда — призна Уийдън Скот.

Той седна на прага на хижата си и се вгледа продължително във водача на впряга, който вместо отговор сви рамене също така безнадеждно.

И двамата погледнаха към Белия зъб. Настръхнал, побеснял от ярост и без да престава да ръмжи, той беше изопнал веригата си, опитвайки се да се добере до кучетата от впряга. Те бяха получили не един урок чрез тоягата на Мат и вече знаеха, че не трябва да закачат Белия зъб. Сега дори лежаха спокойно на известно разстояние, сякаш бяха забравили за неговото съществуване.

— Вълк е и не може да се опитоми — забеляза Уийдън Скот.

— Не се знае — възрази Мат. — Изглежда, че в жилите му има доста кучешка кръв, но де да знам. В едно обаче съм съвсем сигурен и никой не може да ме разубеди.

Водачът на кучешкия впряг млъкна и кимна многозначително с глава към Еленовата планина.

— Я не си скъпи думите, ами казвай какво знаеш — каза рязко Скот, след като беше почакал известно време. — Казвай по-скоро какво знаеш!

Водачът на впряга извърна палец към Белия зъб.

— Няма значение дали е вълк или куче, но е бил вече опитомяван.

— Хайде де!

— Аз ви казвам, че дори е бил впряган. Погледнете отблизо ей тук, на това място. Виждате ли тия белези по гърдите му?

— Прав си, Мат! Бил е впрегатно куче, преди да попадне в ръцете на Красавеца Смит.

— И не виждам защо да не стане отново впрегатно куче — добави Мат.

— Сериозно ли говориш? — бързо запита Скот, но слабата искрица на надеждата веднага угасна в погледа му и той продължи, като поклати глава: — Вече от две седмици е при нас, а сега е дори по-див, отколкото когато го взехме.

— Нека се опитаме — посъветва го Мат. — Да го отвържем за малко.

Скот го погледна тъй, сякаш не вярваше на думите му.

— Да! — продължи Мат. — Зная, че се опитахте да го отвържете, но не държахте тояга.

— Тогава опитай се ти!

Водачът на впряга намери дебела тояга и тръгна към вързаното животно. Белия зъб гледаше точно както затворените в клетка лъвове следят бича на звероукротителя.

— Вижте как не откъсва очи от тоягата — рече Мат. — Това е добър признак. Не е глупав. Няма да се осмели да ме докосне, докато държа тая цепеница в ръка. Съвсем не е толкова див, колкото изглежда.

Мат бавно протегна ръка към него, а той настръхна, започна да ръмжи и се сниши към земята. Но докато гледаше приближаващата се ръка, той не сваляше поглед от цепеницата, надвиснала заканително над него. Мат откачи веригата от гердана и веднага се отдръпна назад.

Белия зъб сякаш не можеше да повярва, че е свободен. Много месеци негов господар беше Красавеца Смит и през цялото това време той не биваше свободен нито минутка. Отвързаха го само когато трябваше да се бие с други кучета, но щом борбата свършваше, отново го затваряха.

Белия зъб не знаеше какво да прави. Може би боговете възнамеряваха да му изиграят пак някоя нова дяволия. Той направи няколко крачки бавно и предпазливо, готов всеки миг за нападение. Просто не знаеше какво да прави, защото всичко беше тъй необикновено. От предпазливост реши да заобиколи двамата богове, които го наблюдаваха, и внимателно се добра до ъгъла на хижата. Нищо не се случи. Сега вече смущението му беше пълно и той се върна обратно, спря на десетина стъпки от хората и се вгледа втренчено в тях.

— Няма ли да избяга? — запита новият му господар. Мат дигна рамене.

— Човек трябва да рискува — рече той. — За да разберем, трябва да опитаме.

— Горкото животно! — прошепна Скот със съжаление. — Това, което му трябва, е малко нежност от страна на хората — добави той и като се обърна, тръгна към хижата.

Върна се с парче месо, което подхвърли на Белия зъб. Той отскочи и отдалеч започна да разглежда месото с явно недоверие.

— Хей, Майор! — викна Мат, но предупреждението дойде твърде късно.

Майор се беше втурнал към месото. Тъкмо в момента, когато вече докопваше месото, Белия зъб го блъсна. Кучето се прекатурна. Мат рипна към него, но Белия зъб го изпревари. Майор се изправи с мъка на крака, но кръвта, която шуртеше от гърлото му, обагри широка пътека в снега.

— Жалко наистина, но така му се падаше! — рече Скот.

Мат беше вдигнал крак, готов да ритне Белия зъб. Последва внезапен скок, блясване на зъби и едно остро изохкване.

Ръмжейки свирепо, Белия зъб бързо се отдръпна няколко крачки, а Мат се наведе и започна да разглежда крака си.

— Здравата ме захапа! — каза той и посочи разкъсания крачол на панталона и бельото под него, върху което аленото петно ставаше все по-голямо.

— Казах ти, че е безнадежден, Мат! — каза Скот с нотка на отчаяние в гласа. — Една мисъл отдавна се върти в главата ми, макар че не искам да мисля за това. Сега вече се налага от само себе си. Наистина няма друг изход.

И докато говореше, той извади неохотно револвера си, отвори барабана и се увери, че е пълен.

— Почакайте малко, господин Скот! — противопостави се Мат. — Та това куче е живяло като в ада, а вие искате да бъде кротко като ангел. Дайте му време да дойде на себе си.

— А погледни Майора! — възрази другият.

Водачът на впряга изгледа раненото куче. То беше потънало в обагрения от кръвта му сняг и едва дишаше.

— Така му се пада! Нали сам казахте това, господин Скот? Искаше да отнесе месото на Белия зъб и на бърза ръка си изпя песента. Това трябваше да се очаква. Не давам и пукната пара за куче, което не се бие, когато друг пес му отнема месото.

— Но погледни крака си, Мат! С кучетата както и да е, но всяко нещо има граница!

— Получих си заслуженото — упорствуваше Мат. — Защо ми трябваше да го ритам? Та нали и вие казахте, че Белия зъб е постъпил правилно! Значи нямах право да го ритам.

— Ще направя едно добро, ако го застрелям — пак настоя Скот. — Той не може да бъде опитомен.

— Чуйте ме, мистър Скот! Дайте възможност, на кучето да дойде на себе си. Никой не се е отнесъл добре с него. Прекарало е адски мъки и днес за първи път се вижда на свобода. Дайте му възможност и ако не се оправи, аз сам ще го застрелям. Така е, повярвайте ми!

— Бог ми е свидетел, че нито искам аз да го убивам, нито искам някой друг да го убива — отговори Скот и прибра револвера си. — Нека потича малко на свобода и да видим дали ще го спечелим с добро. Ей сега ще направя първия опит.

Той тръгна към Белия зъб и още отдалече започна да му говори тихо и ласкаво.

— Я вземете една тояга — предупреди го Мат.

Скот поклати глава и продължи да се опитва да спечели доверието на Белия зъб.

Но Белия зъб стана подозрителен. Нещо лошо щеше да се случи. Той беше убил кучето на тоя бог и беше ухапал неговия приятел бог. Нима можеше да очаква друго освен някое ужасно наказание? Но дори и сега, когато очакваше да бъде наказан, той остана неукротим. Настръхна и показа зъбите си, а очите му бдяха зорко, тялото му се изопна и той беше цял нащрек, готов да посрещне всяка изненада. Понеже богът не носеше цепеница, той му позволи да дойде съвсем наблизо. После ръката на бога се протегна и започна да се спуска над главата му.

Белия зъб се сниши под нея, сви се и тялото му се вдърви от напрежение. Тук се криеше някаква опасност, някаква измама или нещо подобно. Той познаваше ръцете на боговете, знаеше колко изкусни бяха те и колко хитро умееха да причиняват болки. Освен това открай време мразеше да го докосват. Затова започна да ръмжи още по-предупредително и почти се прилепи към земята, но ръката продължаваше да се спуска към него. Не искаше да ухапе тая ръка и устоя пред заплахата, която идваше от нея, до момента, в който инстинктът го завладя изцяло, изпълвайки го с неутолим копнеж за живот.

Уийдън Скот се считаше достатъчно чевръст и мислеше, че ще може навреме да отдръпне ръката си, ако кучето се опита да го ухапе. Но той нямаше представа за страшната пъргавина на Белия зъб, който нападаше бързо и точно като змия.

Скот извика силно от изненада, хвана бързо разкъсаната си ръка и я стисна здраво. Мат изруга гневно и се спусна към него. Белия зъб се сниши и отстъпи — настръхнал, с оголени зъби, с поглед, преизпълнен със злобна закана. Сега той очакваше да го набият тъй безмилостно, както го биеше Красавеца Смит.

— Ей, какво правиш? — изведнъж извика Скот.

Мат беше хукнал към хижата и излизаше от нея с пушка в ръка.

— Нищо — рече той бавно, с престорено спокойствие. — Искам да изпълня обещанието си. Мисля, че аз трябва да го убия, както вече обещах.

— Не! В никакъв случай!

— Ще го убия. Ето гледайте…

Тъй както Мат беше просил милост за Белия зъб, когато кучето го беше ухапало, така и Уийдън Скот взе страната на Белия зъб.

— Ти сам каза, че трябва да му дадем възможност да се опомни и поправи. Дай му я! Ние едва сме почнали и не трябва да спрем още в началото. Падаше ми се да ме захапе. И… виж, погледни го!

Белия зъб застана близо до ъгъла на хижата; на около четиридесет фута от тях, и ръмжеше кръвожадно, но не към Уийдън Скот, а към водача на впряга.

— Дявол да го вземе, та това е просто невероятно! — възкликна самият Мат.

— Виж само колко е умен! — побърза да каже Скот. — Той знае какво е огнестрелно оръжие не по-зле от тебе. Умен е и трябва да му помогнем да прояви своя ум. Хайде прибери пушката!

— Добре! Съгласен съм! — прие Мат и подпря пушката до купчината дърва.

— Я го погледнете сега! — възкликна той в следния миг. Белия зъб се беше усмирил и вече не ръмжеше.

— Това заслужава да се провери отново. Наблюдавайте го сега — рече Мат и посегна към пушката.

В същия миг Белия зъб започна пак да ръмжи. Тогава Мат се отдалечи от пушката, а устните на Белия зъб се прибраха и покриха оголените зъби.

— Още веднъж, само на шега — каза Мат като взе отново пушката и започна да я вдига бавно към рамото си.

Белия зъб започна да ръмжи още когато Мат взе пушката в ръка. Ръмженето му се усилваше, колкото повече се издигаше пушката, а когато тя вече се насочваше към него, той изръмжа грозно. Само миг преди дулото на пушката да сочи право в него, той се намери с един скок зад ъгъла на хижата. Мат ококори очи и зяпна към празното място в снега, гдето доскоро стоеше Белия зъб.

Водачът на кучешкия впряг сне пушката замислено, после извърна глава и погледна господаря си.

— Съгласен съм с вас, господин Скот. Едно толкова умно куче не трябва да се убива.