Джек Лондон
Белия зъб (14)

Шеста глава
ГЛАДЪТ

Пролетта вече настъпваше, когато Сивия бобър завърши дългото си пътешествие. Беше април и Белия зъб тъкмо навършваше една година, когато се прибраха в родното селище и Мит-сах го освободи от ремъците на впряга. Макар че не беше още напълно развит, Белия зъб беше най-едрото едногодишно куче в селото след Лип-лип. Беше наследил ръста и силата на баща си, едноокия вълк, и на самата Киче и вече почти достигаше на бой възрастните кучета в бивака, но още не беше наедрял както трябва. Тялото му беше тънко и стройно, а силата му се криеше в пъргавината на жилестите му мускули. Неговата козина имаше истинския сив вълчи цвят и външно той приличаше напълно на вълк. В жилите му течеше само една четвъртинка кучешка кръв, наследена от Киче, но тая кръв, макар и да беше от голямо значение за умственото му развитие, не беше оставила никакви външни отпечатъци по тялото му.

Той тръгна напосоки из селото и с чувство на тихо задоволство разпознаваше различните богове, които знаеше още преди дългото пътешествие. Тук бяха и кучетата — малките като него кучета, които растяха, и възрастните кучета, които не изглеждаха тъй едри и страшни, както ги беше запомнил. Сега вече не се боеше от тях толкова, колкото преди, и се разхождаше между тях с чувство на безгрижно спокойствие, което беше не само ново за него, но и твърде приятно.

Между тия кучета беше и Басийк — старо, посивяло псе, което на младини, само като покажеше зъбите си на Белия зъб, го заставяше да пълзи и да се крие вдън земи. От него Белия зъб беше научил доста неща за собственото си нищожество, а сега пак от него трябваше да научи за промяната и развитието, настъпили в него самия. Докато стареещият Басийк ставаше все по-слаб, Белия зъб заякваше в младостта си.

Подялбата на един току-що убит елен даде възможност на Белия зъб да схване, че кучетата сега бяха променили отношението си към него поради нарасналата му сила. Той успя да докопа за себе си копитото и долната част на крака на елена, по която имаше доста месо. После се отдръпна от кучетата, които се боричкаха, скри се от погледа им в един гъсталак и започна да яде своя дял, но Басийк изведнъж налетя върху него. Без да мисли какво върши, Белия зъб на два пъти захапа Басийк и веднага отскочи встрани. Старият пес остана изненадан от смелостта и ловкостта на противника си, но не помръдна от мястото си, а се вгледа глупаво в Белия зъб; суровият червен кокал продължаваше да стои недокоснат между тях.

Басийк беше стар и добре съзнаваше нарастващата сила на кучетата, които беше тормозил в миналото. Това той схвана чрез редица горчиви унижения, с които трябваше по неволя да се примири, като за тая цел призоваваше на помощ цялата си мъдрост. В славните някогашни дни той би се нахвърлил върху Белия зъб в изблик на справедлив гняв. Сега обаче неговите чезнещи сили не му позволяваха да постъпи така. Той само настръхна и хвърли злобен поглед към Белия зъб, който беше отвъд кокала. Тоя поглед сякаш възкреси част от предишния страх на Белия зъб и той се усмири, сви се и отново стана мъничък, мислейки през цялото време как да се оттегли, без да загуби изцяло достойнството си.

И тъкмо в тоя момент Басийк направи голяма грешка. Ако се беше задоволил само със страшния и свиреп поглед, който беше хвърлил(към. Белия зъб, свадата щеше да завърши в негова полза. Белия зъб вече мислеше за отстъпление и щеше наистина да се оттегли и да остави кокала за него. Но Басийк неизчака. Той счете победата за спечелена и пристъпя към месото. Белия зъб слабо настръхна, когато Басийк наведе глава и излеко помириса месото. Дори тогава още не беше съвсем късно за Басийк да поправи грешката си. Ако беше застанал над месото с вдигната глава и искрящи от гняв очи, Белия зъб щеше да се оттегли. Но миризмата на прясното месо гъделичкаше ноздрите на Басийк и лакомията му го подтикваше да си хапне.

Това вече изчерпи търпението на Белия зъб. Още с пресни спомени за господството си над останалите кучета от впряга, той не можеше да остане безучастен, докато друг поглъщаше месото, което принадлежеше на него. И тъй по стар навик той се хвърли връз него без предупреждение. Още с първото захапване дясното ухо на Басийк беше разкъсано на парчета. Старият пес беше слисан от внезапното нападение, но други, по-сериозни неща го сполетяха все тъй бързо и неочаквано. Той беше повален на земята, а гърлото му — прехапано. Докато се изправяше на нозе, младото куче на два пъти впи зъби в рамото му. Всичко стана със смайваща бързина. Той се хвърли безуспешно към Белия зъб и зъбите му гневно хлопнаха във въздуха. В следния миг носът му беше раздран, той залитна и започна да отстъпва заднишком от месото.

При новото положение ролите им се смениха напълно, Белия зъб застана настръхнал и ръмжеше над кокала, а Басийк стоеше настрана и се готвеше да се оттегли. Той не се осмеляваше да встъпи в бой с тоя млад и светкавично бърз побойник и почувствува отново, дори с още по-голяма горчивина, колко бързо го напускаха силите с идването на старостта. Направи героично усилие да запази достойнството и спокойно обърна гръб на младото куче и на кокала, сякаш и кучето, и кокалът не заслужаваха вниманието му, после важно и тържествено отмина нататък; и не спря да оближе кървящите си рани, докато не се скри от погледа на врага си.

Тази случка вдъхна още по-голяма вяра на Белия зъб в собствените му сили и го направи още по-горд. Сега вече той крачеше с голяма самоувереност между възрастните кучета и не беше дотам склонен към отстъпки в отношенията си с тях. Той сам никога не търсеше поводи за някоя свада. Напротив, странеше от подобни неприятности. Това не му пречеше да изисква уважение и зачитане от страна на останалите кучета. Държеше упорито за правото си да се движи навред, без да го безпокоят, и сам никога не даваше път на друго куче. С една дума, те трябваше да държат сметка за него, да го зачитащ и, нищо повече. Никой вече не можеше да го пренебрегва, както обикновено постъпваха с младите кучета и както впрочем все още се отнасяха с неговите другари от впряга. Тия млади кучета се държаха настрана, отдръпваха се от пътя на големите и често биваха заставяни да им отстъпват своите дажби месо. Но озадачените възрастни кучета считаха Белия зъб за равен на тях — тъй необщителен, самотен и мрачен, свиреп, недосегаем и чужд в уединението си, той никога не поглеждаше встрани. Те скоро разбраха, че беше далече по-благоразумно да не го закачат. Нито едно от тях не дръзваше да го предизвика, нито пък търсеше дружбата му. Ако те не го закачаха, и той не ги закачаше — едно положение, което след няколко сбивания всички приеха за най-предпочитано.

Към средата на лятото с Белия зъб се случи нещо странно. Беше тръгнал да разгледа една нова палатка, издигната в края на поселището, докато той беше с ловците на хайка за елени, и тъй както си тичаше тихо и безмълвно, изведнъж се изправи пред Киче. Той спря за миг и се вгледа в майка си. Спомняше си съвсем смътно за нея, но все пак я беше запомнил, а това не можеше да се каже и за нея. Тя повдигна горната си бърна и изръмжа предупредително, както правеше отколе, и тогава нейният образ се избистри в паметта му. Неговото забравено детство и всичко което го свързваше с това познато ръмжене, изведнъж се възвърна. Преди да срещне боговете, тя беше за него център на самата вселена. Предишните чувства отново се върнаха и го завладяха. Той се хвърли радостно към нея, но тя го посрещна с острите си зъби и раздра муцуната му почти до самата кост. Той недоумяваше. Смаян и смутен, се отдръпна назад.

Киче всъщност не беше виновна. Една вълчица майка не може да помни рожбите си от преди година или повече.

Затова тя не позна Белия зъб. За нея той беше непознато животно, което при това се натрапваше най-нахално, а и сегашното й котило от малки вълчета й даваше право гневно да отпъди нахалника.

Едно от нейните малки вълчета пролази към Белия зъб. Те бяха братя по майка, но не знаеха това. Белия зъб помириса вълчето с любопитство, но Киче веднага се хвърли връз него и отново изподра муцуната му. Той се отдръпна още по-назад. Всички стари спомени и впечатления изчезнаха в миг и отминаха в дълбоката забрава, из която бяха възкръснали. Вгледа се в Киче, която лижеше малкото вълче и спираше от време на време, за да изръмжи към него. Тя не му беше нужна сега. Беше свикнал да се справя без нея и беше забравил колко много значеше тя за него преди. В неговия мир нямаше място за Киче, тъй както и той не бе нищо за нея.

Продължаваше да стои, глупав и смаян, забравил в ми [???] спомените си; и докато се чудеше защо го беше нападнала, тя се хвърли за трети път връз него с твърдото решение да го отпъди по-далече от рожбите си. Белия зъб се остави да го прогонят от това място. Тя беше самка от неговата порода, а техният закон не му позволяваше да се бие със самките. Той нямаше представа за тоя закон, който впрочем не беше някакво строго обобщение на мисли и изводи или дори поука, придобита от жизнения опит. Той чувствуваше това като тайствена повеля, като подбуда на неговия инстинкт — на същия инстинкт, който го караше да вие нощем към луната и звездите и да се бои от смъртта и от страшното неизвестно.

Месеците минаваха. Белия зъб ставаше все по-силен, по-тежък и по-едър, а неговият нрав се развиваше съобразно с наследените му качества и околната среда. Наследствеността му представляваше жизнен материал, който можеше да се оприличи на глина. Тоя материал криеше в себе си различни възможности и от него можеха да се направят много различни неща. Ваятел беше околната среда, която даваше конкретна форма на глината. Така, ако Белия зъб не беше дошъл при огъня на човека, Дивата пустиня щеше да направи от него истински вълк. Но боговете го поставиха в друга обстановка и новата околна среда го превърна в куче, което приличаше на вълк, но което все пак си оставаше куче, а не вълк.

И тъй неговият нрав се оформяше по твърде особен начин, съобразно с глината, от която беше направен, и въздействието на околната среда. Това беше неизбежно. Той ставаше все по-мрачен, по-необщителен, по-самотен и по-свиреп; и кучетата се убеждаваха все повече и повече, че беше за предпочитане да живеят с него в мир, отколкото във война, а и Сивия бобър го ценеше все повече с всеки изминат ден.

Макар Белия зъб да представляваше самото олицетворение на силата във всичките й разновидности, той все пак страдаше от една досадна слабост: не можеше да търпи да му се присмиват. Мразеше смеха на хората. Той нехаеше, ако те се смееха помежду си за каквото им скимне, стига да не се смеят на него. Но ако смехът им беше насочен към него, той мигновено изпадаше в бесен пристъп на ярост. Важен, мрачен и пълен с достойнство, смехът го хвърляше в ярост и той ставаше два пъти по-смешен. Смехът го вълнуваше и смущаваше тъй много, че той беснееше като демон в продължение на цели часове. Горко на онова куче, което го предизвикваше в такива минути. Той познаваше закона твърде добре и не смееше да излее яда си върху Сивия бобър, защото зад Сивия бобър лежеше цепеницата и самата божественост. Зад кучетата обаче лежеше само празно пространство и те хукваха в това пространство, когато се появяваше Белия зъб, вбесен от смеха и подигравките на боговете.

През третата година от живота на Белия зъб страшен глад сполетя индианците, които живееха край река Маккензи. През лятото нямаше риба. През зимата елените не минаваха по обикновените места. Северните рогачи станаха рядкост, зайците почти изчезнаха, хищниците гинеха. Лишени от обикновената си храна и отслабнали от глад, те се нападаха един друг и се изяждаха. Само най-силните измежду тях оцеляваха. Боговете на Белия зъб също се изхранваха чрез лов. Старите и слабите измираха от глад. Тъжни вопли се разнасяха из поселището, гдето жените и децата съзнателно се лишаваха от малкото храна, с която разполагаха, за да нахранят измършавелите ловци с хлътнали от глад очи, които бродеха из горите в напразни усилия да намерят месо.

Гладът тласна боговете до такава крайност, че те започнаха да ядат меката кожа на мокасините и ръкавиците си, а кучетата гризяха хамутите, които опасваха гърбовете им, и кожените ремъци на камшиците. По-късно кучетата започнаха да се ядат помежду си, а и самите богове започнаха да ядат кучета. Най-слабите и по-некадърните биваха изяждани най-напред. Кучетата, които оставаха живи, гледаха и разбираха всичко. Няколко от най-силните и умните напуснаха огньовете на боговете, превърнали се сега в кланици, и побягнаха в горите, гдето измираха от глад или биваха изяждани от вълците.

В това време на страшна неволя и Белия зъб избяга в горите. Той беше по-пригоден от другите кучета към тоя живот, защото опитът от детските години му помагаше. Той стана особено вещ в дебненето на малки гадинки. По цели часове се криеше и следеше всяко движение на малката предпазлива катеричка — чакаше с удивително търпение, равно само на глада, който го измъчваше, докато катеричката се решеше да скочи на земята. Дори и тогава Белия зъб не действуваше прибързано. Той изчакваше удобен момент, докато се увери, че ще сграбчи катеричката, преди тя да потърси спасение в клоните на някое дърво. Тогава и само тогава той се спущаше от прикритието си — като някакъв сив, невероятно бърз снаряд, който винаги попада право в целта — бягащата катеричка, която не бягаше достатъчно бързо.

Въпреки че успешно ловеше катерички все пак имаше едно неудобство, което не му позволяваше да живее и тлъстее от тях. Нямаше достатъчно катерички. Той трябваше по необходимост да лови още по-дребни гадинки. Навремени гладът го мъчеше тъй жестоко, че гой дори започна да изравя полски мишки от гнездата им в земята. Не се свенеше даже и да се бие с някоя невестулка, която беше не по-малко гладна от него и многократно по-свирепа.

През време на най-силните пристъпи ка глада той се промъкна като крадец към огньовете на боговете, но не отиде много близо до тях. Криеше се в гората, внимаваше да не го видят и крадеше заловения в примките дивеч, което впрочем се случваше много рядко. Той дори открадна един заек от примката на Сивия бобър, когато Сивия бобър, залитайки, с мъка се влачеше из гората и често се задъхваше и присядаше на земята от слабост.

Един ден Белия зъб срещна млад вълк, тъй измършавял и немощен, че просто залиташе от глад. Ако гой самият не беше толкова гладен, може би щеше да тръгне с него и евентуално да се присъедини към дивите си събратя от глутницата. Но при сегашното положение той се нахвърли върху младия вълк, разкъса го и го изяде.

Щастието сякаш го покровителегваше. Всеки път когато гладът ставаше непоносим, той успяваше да убие нещо. А когато беше крайно изтощен, имаше щастието да не го срещне нито един от по-едрите хищници. Веднъж цяла глутница гладни вълци налетя връз него, но той беше силен, защото два дни беше ял един убит от него рис. Гонитбата беше дълга и жестока, но той беше по-охранен от тях и в края на краищата успя да ги надтича. И не само ги надтича, но като направи широк завой и се върна обратно по стъпките си, хвана един от изтощените си преследвачи.

След това напусна тия места и се запъти към долината, гдето се беше родил. Там, в старото леговище, той срещна Киче. Хитрата вълчица също беше избягала от негостоприемните огньове на боговете и се беше върнала в старото си убежище, за да даде живот на нови рожби. Само едно вълче беше останало живо от цялото котило, когато Белия зъб се вести натам, но и то нямаше да живее дълго. Трудно беше за един млад живот да оцелее в такъв глад.

Киче съвсем не посрещна приветливо своя отраснал вече син, но това не смути Белия зъб. Той беше станал по-едър от майка си. И тъй, той мъдро извърна гръб и тръгна нагоре по потока. При разклонението му сви наляво, намери леговището на риса, с който някога майка му се беше сражавала ведно с него. Настани се в запустялото леговище и прекара целия ден в почивка.

В началото на лятото през последните дни на глада той срещна Лип-лип, побягнал като него в гората, гдето беше гладувал доста порядъчно. Белия зъб налетя неочаквано върху него. Тичайки в обратни посоки в подножието на един стръмен рид, те се изпречиха един срещу друг тъкмо когато заобикаляха една канара. И двамата спряха в мигновена тревога и започнаха подозрително да се измерват с очи.

Белия зъб беше в отлично състояние. Добре беше ловувал и беше ял до насита цяла седмица наред. От последния си лов беше дори преял. Щом зърна Лип-лип, козината на гърба му веднага настръхна. Беше настръхнал съвсем неволно — едно физическо състояние, което в миналото винаги придружаваше душевното му състояние, породено от постоянното преследване и тормозене на Лип-лип. Тъй както в миналото настръхваше и ръмжеше при вида на Лип-лип, така и сега веднага настръхна и заръмжа. Нямаше време за губене. Всичко беше свършено както трябва и със завидна бързина. Лип-лип се опита да отстъпи, но Белия зъб го блъсна силно — рамо о рамо. Ударът повали Лип-лип и той се преметна на гръб. Зъбите на Белия зъб се впиха в измършавялото гърло. Настъпи предсмъртна агония, а през това време Белия зъб обикаляше наоколо нащрек и с напрегнати крака. След това продължи пътя си, като тичаше в подножието на стръмния скат.

Веднъж наскоро след тоя ден той стигна до окрайнината на гората, гдето една тясна и дълга поляна се спускаше надолу към река Маккензи. Той беше идвал и друг път на тая поляна, но тогава тя беше пуста, а сега беше заета от някакво поселище. Като се криеше в дърветата, Белия зъб спря да проучи положението. Гледката, звуците и миризмите му бяха познати. Та това беше старото поселище, преместено на ново място! Тоя път обаче гледката, звуците и миризмите се различаваха от онези, които беше оставил в деня на бягството си. Сега нямаше вой и плач. До ушите му долитаха звуци на доволство, а когато чу един гневен женски глас, той разбра, че тоя гняв идеше от сит стомах. Във въздуха се носеше миризма на риба. Имаше храна. Гладът беше свършил. Той излезе смело от гората, навлезе в бивака и тръгна право към палатката на Сивия бобър. Сивия бобър не беше там, но Клу-куч го посрещна с радостни викове и с цяла, току-що уловена риба. Той легна на земята и зачака завръщането на Сивия бобър.