Джек Лондон
Белия зъб (12)

Четвърта глава
СЛЕДИТЕ НА БОГОВЕТЕ

През есента, когато дните ставаха по-къси и въздухът вече започваше да щипе от студ, Белия зъб намери сгода да избяга на свобода. Истинско безредие беше настанало в малкото селище през последните няколко дни. Хората сваляха палатките на летния бивак и племето се готвеше да потегли за есенния лов ведно с цялата си покъщнина. Белия зъб наблюдаваше приготовленията с трепет в очите, а когато палатките изчезваха една след друга и покъщнината се товареше в лодките край брега на реката, той разбра всичко. Лодките се откъсваха от брега една подир друга, а някои дори вече се губеха далече надолу по реката.

Белия зъб беше твърдо решен да остане. Той изчака удобен момент, измъкна се от бивака и побягна в гората. Тук скри следите си във водите на един поток, който беше започнал вече да замръзва. После пропълзя дълбоко в гъсталака и започна да чака. Времето минаваше, а той задряма и спа на пресекулки в продължение на няколко часа. Събуди го гласът на Сивия бобър, който го зовеше по име. Чуваха се и други гласове. Белия зъб ясно долови гласа на жената на Сивия бобър, която също взимаше участие в търсенето, както и гласа на Митсах, сина на Сивия бобър.

Белия зъб тръпнеше от страх и с мъка преодоля породилото се в него силно желание да излезе от скривалището си. След време гласовете заглъхнаха в далечината и малко по-късно той излезе от гъсталака, за да се нарадва на успеха си. Вече припадаше здрач и той си поигра известно време между дърветата, вкусвайки в пълна мяра радостта да бъде свободен. После най-неочаквано изпадна в униние поради самотността си. Той седна и се замисли, вслушвайки се в тишината на окръжаващата го гора, която го смущаваше. Страшно беше, че нищо не се движеше, че нищо не се чуваше. Струваше му се, че някаква невидима и неподозирана опасност го дебне отвред. Стъблата на грамадните дървета го изпълваха с подозрение, както и техните тъмни сенки, в които може би се криеха всевъзможни опасности.

После стана студено. Нямаше ги затоплените платнища на палатките, дето можеше да се сгуши и стопли. Студът хапеше краката му и той повдигаше ту единия преден крак, ту другия. След това изви рунтавата си опашка, за да ги стопли с нея, а в същото време пред очите му израсна някакво видение. В това нямаше нищо необикновено. Редица картини като отражение на отделни спомени се занизаха в главата му. Той виждаше отново бивака с неговите палатки и пламтящи огньове. Отново чуваше пискливите ь асове на жените, сърдитите басове на мъжете и ръмженето на кучетата. Беше гладен и си припомни за късовете месо и риба, които му подхвърляха в бивака. Тук нямаше месо, нямаше нищо друго освен тая зловеща тишина, с която не можеше дори да се нахрани.

Дните, прекарани в плен, го бяха изнежили. Животът му беше протекъл, без той да се грижи за себе си, и това беше отслабило силите му. Той беше загубил навика сам да се грижи за себе си. А сега нощта вече се спускаше над него. Сетивата му, привикнали към движението и шума на бивака и към постоянната смяна на всякакви гледки и звуци, сега бездей-ствуваха. Нямаше какво да се прави, какво да се види, какво да се чуе. Той напрягаше сетивата си да долови и най-малкия звук, който би нарушил тишината и неподвижността на природата. Бездействието го плашеше и той смътно предчувстваше, че нещо страшно ще му се случи.

Той потрепера от страх. Нещо грамадно и безформено се спускаше към него. Това беше сянката на едно дърво, която се отдръпваше бързо назад с бягството на облаците по небето, засенчили дотогава лика на луната. Той се успокои и започна тихо да скимти, но скоро млъкна от страх да не би скимтенето да привлече вниманието на опасностите, които го дебнеха отвред.

Дървото, под което стоеше, силно изпука от нощния студ и го накара да завие от страх. Така се изплаши, че се спусна като безумен към малкото поселище. Обхвана го непреодолимо желание да бъде в близост с хората и да се чувствува закрилян от тях. Ноздрите му сякаш долавяха миризмата на огньовете в бивака, а в ушите му ехтяха познатите шумове и викове на индианците. Той излезе от гората и се намери в една осветена от луната поляна, гдето нямаше нито сенки, нито непроницаем мрак. Но от бивака нямаше дори и следа. Беше забравил — цялото поселище бе заминало нанякъде.

Белия зъб изведнъж спря, защото нямаше къде да иде. Започна да броди унило по пустата поляна, в която доскоро се издигаше бивакът. Напразно душеше купчините смет и изхвърлените от боговете парцали и ненужни дреболии. Колко би се радвал, ако някоя разгневена индианка започнеше щ го обсипва с дъжд от камъни или ако в яростта си Сивия бобър би стоварил върху него тежката си ръка. Той би дори приветствувал с истински възторг самия Лип-лип и цялата глутница от ръмжащи и подли кучета.

Белия зъб стигна до мястото, гдето доскоро се издигаше палатката на Сивия бобър, седна точно в средата и вирна муцуна към луната. Силни спазми присвиха гърлото му, той раззина челюсти и изля в сърцераздирателен вой мъката от самотата и страха, тъгата си по Киче, всичките си предишни страдания и неволи, както и напиращото в него предчувствие за нови беди и опасности. Това беше истински вълчи вой, провлечен, силен и тъжен — първият истински вой, който се беше изтръгнал от гърдите му.

Най-после се зазори и утринната светлина прокуди страховете му, но увеличи мъката от самотата. Голата пуста земя, която доскоро беше тъй пълна с живот, още повече усили унинието му. Скоро реши какво да прави. Навлезе тичешком в гората и тръгна надолу, по брега на реката. Тича цял ден, без да си почине, сякаш беше създаден да тича вечно. Стоманените му мускули не знаеха умора, наследствената му издръжливост го подтикваше към нови усилия и пак му даваше възможност да се носи напред, колкото и да го болеше тялото.

Там, дето реката криволичеше между надвисналите стръмни скали, той се катереше по високите ридове зад тях. Преброди и преплува много рекички и потоци, които се вливаха в голямата река. Често тичаше по тънката ледена кора, която вече се образуваше край самия бряг на реката, и неведнъж пропадаше в ледените струи, спасявайки с мъка живота си. През цялото време търсеше дирите на боговете и внимаваше да открие мястото, гдето са излезли на брега и тръгнали навътре към гората.

Белия зъб беше далече по-схватлив от повечето свои събратя, но все пак не можеше да съобрази, че трябва да държи сметка и за другия бряг на река Маккензи. Ами ако следите на боговете извеждат на отвъдния бряг? Това изобщо не му мина през ума. След време, когато вече щеше да е пропътувал големи пространства, срещнал много реки и пътеки и станал по-възрастен и по-мъдър, той вероятно щеше да може да съобрази възможността дирите на хората да извеждат и на отвъдния бряг. Но тая способност щеше тепърва да се развие в него. Сега той тичаше наслука по отсамния бряг на Маккензи и никаква друга мисъл не му минаваше през ума.

Той продължи да тича и през цялата нощ. Срещаше какви ли не препятствия в мрака, но те само забавяха устрема Му, без да го смутят. Към пладне на втория ден той вече беше тичал непрекъснато цели тридесет часа и стоманените му мускули започнаха да се огъват. Само силата на волята му го тласкаше напред и все напред. Не беше хапнал нищо през последните четиридесет часа и гладът го омаломощаваше.

Силите му отпаднаха и поради честото му пропадане през леда в студените води на реката. Хубавата му козина сега беше изпокаляна. Широките възглавки на лапите му бяха изранени и кървяха. Той започна да накуцва и куцането му се увеличаваше с всеки изминат час. За зла орис небето потъмня и започна да вали сняг — мокър, лепкав, хлъзгав сняг, който застилаше земята под нозете му и така запълваше неравностите, че ходът му ставаше още по-труден и изморителен.

Сивия бобър беше решил да станува през нощта на отвъдния бряг на реката, защото там имаше повече дивеч. Но малко преди да се стъмни, Клу-куч, жената на Сивия бобър, съгледа един северен елен, който идеше на водопой към отсамния бряг на реката. Ако еленът не беше дошъл да пие вода и ако снегът не беше принудил Митсах да отклони ладията от пътя й, ако Клу-куч не беше видяла елена и ако Сивия бобър не беше убил животното още с първия изстрел на пушката си, всички последвали събития щяха да се развият по друг начин. Сивия бобър едва ли щеше да станува на отсамния бряг на Маккензи и Белия зъб нямаше да мине край него, а щеше да върви напред и в края на краищата вероятно щеше да умре от глад или щеше да се присъедини към дивите си събратя, за да стане напълно като тях — истински вълк до сетния ден на живота си.

Настъпи нощта. Снегът валеше на още по-едри и гъсти парцали. Белия зъб скимтеше тихичко и продължаваше да тича, понакуцвайки и залитайки в мрака, когато изведнъж попадна на пресни дири в снега. Тия дири бяха толкова пресни, че той веднага се досети чии бяха те. Започна да скимти от радост и тръгна по тях от брега на реката към близката гора. До ушите му долетя познатият шум на бивака. Скоро след това зърна пламъците на огъня, Клу-куч, която готвеше, и Сивия бобър, който беше седнал с подгънати нозе и дъвчеше парче сурова лой. В бивака имаше прясно месо!

Белия зъб очакваше да го набият. Тая мисъл го накара да се сниши към земята и да настръхне малко, но след това той продължи напред. Страхуваше се и ненавиждаше боя, който знаеше, че го очаква. Ала знаеше, че в замяна на тоя бой щеше отново да се радва на огъня, да се осланя на закрилата на боговете и да дружи с кучетата — една дружба с врагове, но все пак дружба, която задоволяваше нуждата му да общува с животни от неговата собствена порода.

Той се сниши почти до земята и пролази крадешком към светлината на огъня. Сивия бобър го видя и престана да дъвче лойта. Белия зъб пълзеше бавно, съвсем бавно, влачеше се и се мъкнеше в пълно смирение и покорство. Той пропълзя право към нозете на Сивия бобър и с всяка измината педя пълзенето му ставаше все по-трудно. Най-после легна в краката на господаря си, в чиято власт сега се отдаваше доброволно телом и духом. Той дойде по свой почин да се сгрее при огъня на човека и да му се подчини. Тръпки преминаха по тялото му, очаквайки неизбежното наказание. Ръката на господаря се издигна над него и го принуди неволно да се сниши в очакване на удара. Ръката обаче не се стовари върху него. Той погледна крадешком нагоре. Сивия бобър тъкмо разчупваше парчето лой на две половинки! Сивия бобър му предложи парче лой! Много предпазливо и не без известно подозрение Белия зъб изпървом подуши лойта, после я взе и започна да яде. Тогава Сивия бобър заповяда да му донесат месо и застана да го пази от другите кучета, докато той ядеше. След това, благодарен и доволен, Белия зъб легна в краката на Сивия бобър, вгледа се в огъня, който го топлеше, после започна да мига в полудрямка, напълно уверен, че утрешният ден не ще го завари да броди унило в мрачните гори. Не, утре той ще бъде в бивака на животните хора, при боговете, на които се беше отдал и от които щеше да зависи занапред.