Джек Лондон
Белия зъб (10)

Втора глава
ПЛЕННИЧЕСТВОТО

Настанаха дни, в които опитът и познанията на Белия зъб растяха с часове. Докато Киче беше вързана за тоягата, той припкаше навред из бивака, винаги любознателен и готов да научи нещо ново. Скоро опозна почти всички привички на животните хора, но това не възбуди у него презрение към тях. Колкото повече ги опознаваше, толкова повече се убеждаваше в тяхното превъзходство и колкото по-често те проявяваха тайнствените си сили, толкова по-ярко изпъкваше приликата им с боговете.

На човека е отредено да страда, като вижда боговете си развенчани и олтарите им сринати в забвение; но вълкът и дивото куче, веднъж дошли при човека, за да легнат в нозете му, никога не изпитват подобно страдание. За разлика от човека, чиито богове са невидими, плод на въображението му, мъгляви и отвлечени образи, които не прилягат в одеждите на действителността, блудни призраци на възжелана доброта и мощ, неосезаеми превъплъщения на личността в селенията на духовете — за разлика от човека вълкът и дивото куче, когато дойдат при огнището, намират богове от плът и кръв, напълно осезаеми, които заемат място в пространството и на които е нужно време, за да осъществят целите и предназначението си. Не е нужно усилие на вярата, за да възприемеш подобен бог, и никакво усилие на волята не може да разколебае вярата в него. От такъв бог не можеш да побегнеш. Ей го там, застанал на задните си крака, с тояга в ръка, безкрайно могъщ и чувствен, гневен и любещ, бог и тайна, и мощ, обвити в плът, която кърви при нараняване и която е вкусна за ядене, както всяка друга плът.

Тъй гледаше на нещата и Белия зъб. Животните хора бяха божества несъмнено и неизбежно. Както Киче, неговата майка, се беше покорила на тези божества при първото извикване по име, така и той започна да им се покорява. Той им отстъпваше път и считаше това за тяхно неоспоримо право. Когато минаваха, той се отдръпваше от пътя им докато го повикваха, той отиваше при тях. Когато го заплашваха, той се гушеше към земята. Когато го пъдеха, той бързаше да се махне, защото зад всяко тяхно желание се криеше власт, способна да наложи желанието им — власт, която причиняваше болки, която се проявяваше чрез юмруци и тояги, чрез летящи камъни и парещи удари с камшик.

Той им принадлежеше, както им принадлежаха и всички останали кучета. Постъпваше така, както му заповядваха. Дори тялото му беше тяхно и те можеха да го бият, да го тъпчат или едва да го търпят край себе си. Такъв беше урокът, който трябваше в скоро време да научи. Никак не беше леко за него да научи това, защото много от най-силното и най-яркото в неговата природа въставаше срещу повечето ст тия неща, и макар че ги възприемаше неохотно, той вече започваше някак си несъзнателно да ги харесва. Това значеше, че беше предоставил съдбата си в чужди ръце, че други вече носеха отговорността за съществуването му. Но в това имаше и известна изгода за него, защото винаги е по-лесно да се осланяш върху другиго, отколкото сам да се справяш с нещата.

Разбира се, това негово отдаване, телом и духом, на животните хора не стана изведнъж, в един ден. Той не можеше веднага да се прости с дивото си наследство и със спомена за Пустинята. Имаше дни, когато пролазваше до самия край на гората и се вслушваше в някакъв смътен глас, който го зовеше далече, много надалече. Той винаги се връщаше при Киче, неспокоен и унил, после започваше тихо и жално да скимти край нея и да ближе муцуната й нетърпеливо, сякаш очакваше някакъв отговор от нея.

Белия зъб скоро опозна живота в бивака. Той се сблъска с несправедливостта и алчността на по-старите кучета, когато им се хвърлеше месо или риба за ядене. Разбра също, че мъжете са по-справедливи, децата по-жестоки, а жените подобри и по-склонни да му подхвърлят къс месо или някой кокал. А след две-три неприятни случки с майките на още недорасли кученца той разбра, че е за предпочитане да не се занимава с тия майки, да се държи колкото може по-да-лече от тях и да ги отбягва, когато ги види да идват към него.

Но онова, което тровеше живота му, беше Лип-лип. По-едър, по-възрастен и по-силен от него, Лип-лип беше избрал Белия зъб за своя жертва. Белия зъб беше винаги готов да се бие, но те двамата бяха от различни категории — неговият враг беше от по-тежка категория. Лип-лип стана кошмар за него. Колчем Белия зъб се отдалечеше от майка си, побойникът веднага се появяваше изневиделица и тръгваше по петите му; ръмжеше по него, блъскаше го и вечно дебнеше сгода, когато наблизо нямаше ни едно животно човек, да се нахвърли върху него и го застави да се бие. Понеже Лип-лип неизбежно побеждаваше, тия борби му доставяха истинско удоволствие. Те се превърнаха в най-голямата радост в живота му, докато за Белия зъб те представляваха най-голямото страдание.

Тия непрестанни свади не уплашиха Белия зъб. Макар че именно той отнасяше по-голямата част от боя и винаги биваше побеждаван, духът му ни най-малко не отпадна. И все пак това се отрази зле върху него. Той стана злобен и мрачен. Неговият нрав беше свиреп по начало, още от рождение, но сега стана още по-свиреп поради това непрестанно преследване. Веселостта и игривостта, тъй присъщи на неговата възраст, рядко се проявяваха. Никога не играеше и не се закачаше с други малки кученца в бивака. Лип-лип не позволяваше това. Щом Белия зъб се приближеше към тях, Лип-лип го погваше, блъскаше го и го тормозеше или започваше да се бие с него, докато го пропъди.

Тези неприятности отнеха много от детските радости в живота на Белия зъб, а държането му стана по-сериозно и неприсъщо за неговата възраст. Лишен от възможността да изразходва енергията си чрез игра, той се затвори в себе си и разви умствените си способности. Стана хитър. Разполагаше с достатъчно свободно време да размишлява върху всевъзможни хитрини. Понеже му пречеха да получава редовно дажбата си от месо или риба в часовете, когато се раздаваше храна на всички кучета в бивака, той стана изкусен крадец. Трябваше сам да дири храна за себе си и вършеше това добре, но кражбите му често вбесяваха индианките. Научи се да се провира като крадец навсякъде из бивака, да хитрува, да знае где какво става, както и да обмисля най-добрите начини и способи, за да избегне неумолимия си враг.

Още в първите дни, когато Лип-лип беше започнал да го тормози и преследва, Белия зъб му изигра една наистина твърде хитро скроена шега, чрез която изпита за пръв път сладостта на отмъщението. Както Киче примамваше към гибел кучетата от биваците, когато бродеше с вълците, така и Белия зъб подмами Лип-лип към устата на Киче, която жадуваше за мъст. Подгонен от Лип-лип, Белия Зъб отстъпи и започна да тича насам-натам между палатките. Той беше добър бегач, по-бърз от всяко друго куче с неговия ръст, по-бърз и от самия Лип-лип. Но тоя път той нарочно не тичаше тъй бързо, както можеше, а се държеше едва на един скок разстояние пред своя противник.

Възбуден от гонитбата и близостта на жертвата си, Лип-лип забрави всяка предпазливост, забрави дори къде се намира, а когато се сети, беше вече твърде късно. Той тичаше с всички сили и заобикаляше една палатка, когато налетя на Киче, която лежеше вързана за тоягата. Лип-лип изписка от почуда, но в същия миг за наказание нейните челюсти се впиха злобно в тялото му. Тя беше вързана, но дори и това не му помогна да се освободи лесно от нея. Киче го прекатурна на земята, за да не може да побегне, и започна да го хапе и удря с острите си зъби.

Най-после Лип-лип успя да се търкулне далече от нея и да се изправи на крака — страшно разрошен, убит телом и духом. Козината му висеше на снопчета навред по тялото му, дето се бяха забивали зъбите й. Той застана на мястото, гдето се беше изправил на крака, разтвори уста и писна жалостиво, като всяко малко кутре, но не можа дори да завърши воя си. Още докато виеше, Белия зъб се спусна към него и впи зъби в задния му крак. Лип-лип вече нямаше сили да се бори и побягна най-безславно, а неговата доскорошна, жертва го преследваше по петите и го дразнеше, докато той се прибра в палатката си. Тук жените му се притекоха на помощ и Белия зъб, превърнал се в малък беснеещ демон, най-после беше отпъден с дъжд от камъни.

Дойде денят, когато Сивия бобър реши, че няма опасност Киче да побегне, и я отвърза. Белия зъб ликуваше от радост, когато освободиха майка му. Той я придружаваше радостно навред из бивака и докато стоеше край нея, Лип-лип се държеше на прилично разстояние. Белия зъб дори се ежеше и пристъпваше към него с изопнати крака, но Лип-лип сякаш не забелязваше предизвикателството. Той не беше глупав и знаеше, че трябва да почака и да пипне насаме врага си, за да си отмъсти както трябва.

По-късно в същия ден Киче и Белия зъб стигнаха до края на гората край бивака. Той беше повел майка си натам стъпка по стъпка и когато тя спря, той се опита да я увлече още по-далече. Потокът, леговището, и тихата гора го зовяха и той искаше и тя да дойде. Изтича малко напред, после се спря и извърна поглед назад. Тя не помръдна от мястото си. Той заскимтя умолително и започна да припка игриво навън-на-вътре из храсталаците. След това дотича отново при нея, лизна я по муцуната и пак изприпка напред. И тоя път тя не мръдна от мястото си. Той се спря и се вгледа в нея, цял в очакване и напрежение, но всичко бавно изчезна, когато майка му извърна глава и се загледа към бивака.

Нещо в него го зовеше нататък, към пустата безбрежна шир. Майка му също чу тоя зов; но тя беше доловила и друг, по-силен зов, който я теглеше към огъня и човека — зов, на който единствен вълкът измежду всички животни може да откликне, вълкът и неговият брат, дивото куче.

Киче се извърна и тръгна бавно към бивака, който я теглеше по-силно, отколкото й тежеше тоягата, към която я привързваха. Невидимите и тайни сили на боговете все още я държаха здраво в своята власт и не й позволяваха да побегне. Белия зъб седна под сянката на един бряст и тихо заскимтя. Навред лъхаше на бор. Нежното ухание на гората изпълваше въздуха и му напомняше дните на волна свобода, преди да попадне в плен. Но той беше малко, недорасло кутре и зовът на неговата майка беше далеч по-силен от тоя на човека или на Дивата пустиня. Той се беше осланял на нея всеки миг от досегашния си кратък живот. Далеч беше денят, когато щеше да стане независим. Той стана и тръгна унило към бивака, но се спря веднъж-дваж и се вслуша в зова, който все още долиташе от дълбочината на гората.

В Дивата пустиня майката не живее дълго при рожбите си, но под властта на човека това време често пъти е още по-кратко. Така се случи и с Белия зъб. Сивия бобър беше задлъжнял към индианеца Три орли, който се готвеше да от пътува нагоре по течението на река Маккензи, към Голямото робско езеро. Парче червено сукно, една меча кожа, двадесет патрона и Киче му послужиха да изплати дълга си. Белия зъб видя, че вземат майка му в лодката на Три орли, и се опита да иде с нея, но само с един удар Три орли го изхвърли обратно на брега. Лодката отплава, той скочи във водата и заплува след нея, без да обръща внимание на резките викове на Сивия бобър, който го зовеше назад. Белия зъб пренебрегна заповедите дори на животното човек, на своя бог — в такъв ужас беше изпаднал при мисълта, че изгубва майка си.

Но боговете са свикнали всички да им се подчиняват и Сивия бобър скочи гневно в друга лодка, за да го догони. Когато го настигна, той посегна, пипна го за кожата над врата и го извади от водата. Той не го сложи изведнъж в лодката, а както го държеше във въздуха с една ръка, започна да го налага с другата. Това наистина беше бой, страшен и жесток. Ръката му беше тежка. Всеки удар причиняваше болка, а той му нанесе много удари. Блъскан от ударите, които се сипеха като град по него ту от тази, ту от другата страна, Белия зъб се мяташе безпомощно насам-натам, като силно разлюляно махало на стенен часовник. Той изпитваше най-различни чувства. Най-напред изпита дълбока изненада, после го обхвана внезапен страх и той изквича няколко пъти, по веднъж след всеки удар, но веднага след това изпадна в истински гняв. Неговият див, свободен дух се прояви и наложи — той се озъби и заръмжа безстрашно, и то право в лицето на разгневеното божество. Но това сякаш засили гнева на божеството. Ударите зачестиха и станаха все по-тежки, нанасяни тъй, че да болят колкото може повече.

Сивия бобър продължаваше да удря, а Белия зъб продължаваше да ръмжи. Но това не можеше да трае безкрайно. Един от двамата трябваше да отстъпи и Белия зъб отстъпи. Отново изпита страх. За пръв път с него постъпваха така.

Случайните удари с тояга и камъни, които беше получавал дотогава, приличаха на милувки в сравнение с тоя бой. Той спря да ръмжи и започна да вие и квичи. За известно време всеки нов удар предизвикваше нов силен рев, но страхът му прерасна в истински ужас, а квиченето му се превърна в непрекъснат вой, който не беше в такт със сипещите се по него удари.

Най-после Сивия бобър престоя да удря. Белия зъб висеше като пребит във въздуха и продължаваше да скимти. Изглежда, че това задоволи неговия господар и той го хвърли грубо в дъното на лодката. Междувременно течението беше понесло ладията надолу по реката и Сивия бобър грабна веслото. Белия зъб му пречеше да гребе и той го блъсна гневно с крак. В тоя миг свободолюбивият дук на Белия зъб се прояви отново и той впи зъби в мокасина на Сивия бобър.

Боят, който беше получил преди малко, не можеше да се сравни с боя, който му нанесоха сега. Гневът на Сивия бобър беше ужасен; не по-малко ужасен беше и страхът на Белия зъб. Той опита върху гърба си не само ръката на господаря си, но и твърдото дървено весло и когато се намери отново на дъното на ладията, цялото му малко телце беше просто смазано от бой. Сивия бобър пак го ритна, но тоя път нарочно, без повод. Белия зъб не посмя да захапе отново крака. Пленничеството го научи на още нещо: никога, при каквито и да е обстоятелства, да не хапе бога — негов господар и повелител, защото тялото на неговия господар и повелител беше свещено и не биваше да бъде осквернявано от зъбите на такива нищожни твари като него. Това очевидно представляваше най-голямото от всички възможни престъпления, единствената обида, която не можеше да отмине незабелязано и да остане ненаказана.

Когато лодката спря на брега, Белия зъб продължаваше да лежи неподвижен на дъното и да скимти тихо, очаквайки да разбере волята на Сивия бобър. А волята на Сивия бобър беше той да слезе от лодката и затова веднага беше захвърлен грубо на брега. При падането удари тежко едната си страна и болките по пребитото му тяло се усилиха отново. Треперейки, той се изправи с мъка на крака и започна да скимти. В това време Лип-лип, който бе наблюдавал сцената от брега, се спусна връз него, събори го на земята и впи зъби в тялото му. Белия зъб нямаше сили да се брани и щеше да пострада твърде зле, ако кракът на Сивия бобър не беше излетял тъй внезапно и силно, че подхвърли тялото на Лип-лип високо във въздуха и той се сгромоляса на няколко метра встрани. Ето това беше правдата на животните хора; и тогава въпреки жалкото състояние трепет на благодарност премина по тялото на Белия зъб. Той тръгна послушно по петите на Сивия бобър, накуцвайки, премина през целия бивак и стигна до палатката.

От тази своя преживелица Белия зъб научи, че боговете запазват за себе си правото да налагат наказания и не го предоставят на по-низшите същества, които се намират под тяхна власт.

През тази нощ, когато всичко утихна, Белия зъб си спомни за майка си и затъгува по нея. Той тъгуваше твърде велегласно и воплите му събудиха Сивия бобър, който стана и пак го наби. След това вече тъгуваше по-тихо в присъствието на боговете. Понякога обаче, когато сам стигаше до края на гората, той даваше воля на мъката си и я изливаше със силно скимтене и продължителен вой.

Тъкмо през тоя период от живота си Белия зъб можеше да се вслушва в смътния глас, който му навяваше спомени за леговището и потока, и пак да избяга в Дивата пустиня. Споменът за неговата майка го задържаше. Както животните хора излизаха да ловуват и се връщаха обратно в бивака, така и тя някой ден можеше да се върне в малкото поселище. И тъй той продължаваше да търпи пленничеството и да очаква завръщането й.

В края на краищата това пленничество не беше изцяло лошо. Много неща будеха любопитството му. Винаги се случваше нещо интересно. Странните дела на тия богове нямаха край, а той искаше да види всичко. Освен това вече започваше да разбира как да се държи, за да се погажда със Сивия бобър. Послушание, пълно и безпрекословно послушание, ето какво се изискваше от него; а в замяна на това той не ядеше бой и господарят му го търпеше край себе си.

Нещо повече — понякога дори сам Сивия бобър му подхвърляше някой къс месо и го бранеше от другите кучета, докато го изяде. А това късче месо беше много ценно за него. Странно наистина, но той ценеше даденото от Сивия бобър месо много повече, отколкото цяла дузина мръвки, получени от ръката на някоя от жените в бивака. Сивия бобър никога не го галеше и милваше. Може би тежката му ръка или справедливостта му, или неговата физическа сила, а може би всички тези неща оказваха въздействие върху Белия зъб; защото между него и неговия суров господар вече се зараждаше известно чувство на привързаност и дружба.

Веригите, които държаха в плен Белия зъб, го стягаха все по-силно и здраво по някакъв неясен и подъл начин, а може би и поради силата, която се криеше в тоягата, в камъка и в удара на стиснатия юмрук. Отличителните качества на животните от неговата порода, които ги бяха подтикнали още в незапомнени времена да дойдат при огнищата на хората, бяха качества, подлежащи на развитие. Те се развиваха в него, а животът на бивака, колкото и пълен да беше с неволи, по някакви тайнствени пътища му ставаше все по-мил. Белия зъб обаче не съзнаваше тази промяна. Той само тъгуваше по майка си, надяваше се, че тя ще се завърне, и жадуваше за предишния волен живот.