Джек Лондон
Белия зъб (1)

Първа глава
НА ЛОВ ЗА МЕСО

Тъмна борова гора се мръщеше по двата бряга на заледената река. Вятърът наскоро бе смъкнал бялата снежна покривка на дърветата и те сякаш се навеждаха едно към друго, черни и зловещи, в гаснещия ден. Дълбока тишина цареше над земята. Самата земя беше пустиня, без живот, без движение, тъй самотна и студена, че не навяваше дори и скръб. В нея се таеше някакъв особен смях, много по-страшен от всяка скръб — смях без сянка от радост, като усмивката на сфинкса, смях, студен като скреж и пропит от някаква мрачна увереност. Това беше властната и неизразима мъдрост на вечността, която се надсмиваше над празнотата на живота и над неговите безплодни усилия. Това беше Дивата пустиня — жестоката Северна пустиня с вледенено сърце.

И все пак в тая земя имаше живот, който се ширеше непокорно в нея. Върволица от вълчеподобни кучета с мъка кретаха по течението на заледената река. Четинестата им козина бе отрупана със скреж. Дъхът им излизаше на пресекулки, в цели кълба пара и още от устата им замръзваше във въздуха и се наслояваше на ледени кристали по козината им. Кожени хамути препасваха телата на кучетата и кожени ремъци ги свързваха с шейната, която влачеха зад себе си. Шейната нямаше плъзгачи. Тя беше направена от здрави брястови кори и долната й част опираше изцяло върху снега. Предният край на шейната беше завит нагоре като пергаментов свитък, за да натиска и преодолява пухкавия сняг, който се надигаше като вълна пред нея. Тесен продълговат сандък беше здраво завързан върху шейната. На нея имаше и други неща — одеяла, една брадва, кафеник и тиган; но продълговатият тесен сандък, който заемаше почти цялата шейна, веднага се хвърляше в очи.

Пред кучешкия впряг с мъка крачеше човек с широки снегоходки. Зад шейната крачеше друг. Върху шейната в сандъка лежеше трети човек, чиито мъки се бяха свършили вече: Дивата пустиня го беше победила и повалила тъй, че той никога нямаше да може нито да се движи, нито да се бори. Пустинята не обича движението. Животът е оскърбление за нея, защото животът е движение, а Пустинята винаги се стреми да срази всяко движение. Тя заледява водите, за да не текат към морето; тя изсмуква сока на дърветата, докато вледени могъщите им сърца, но най-жестоко и неумолимо тя преследва и се стреми да подчини човека — най-неспокойното от всички живи същества, което винаги въстава срещу закона, според който всяко движение трябва накрая да стигне до покой.

Но пред и зад шейната едва крачеха двамата безстрашни и непобедими мъже, които все още не бяха мъртви. Телата им бяха загърнати в кожуси и меки щавени кожи. Клепките, страните и устните им бяха тъй плътно покрити с ледени кристали от дишането им, че лицата им бяха неузнаваеми. Приличаха на призрачни същества — гробари от отвъдния свят, които погребват някой призрак. Но под тая външност се криеха хора, които си пробиваха път в страната на запустението, на присмеха и безмълвието — жалки смелчаги, решени на безумен подвиг, вдигнали се на борба срещу мощта на един тъй откъснат, суров и безжизнен свят, като бездните на всемира.

Те вървяха, без да говорят, и пестяха дъха си, за да облекчат работата на телата си. Отвред ги окръжаваше пълна тишина, която ги подтискаше с присъствието си. Тя подтискаше духа им тъй, както няколко атмосфери вода подтискат тялото на плувеца, който се спуска в дълбините. Тя ги смазваше тъй, както ги смазваше безкрайната пустиня и неотменимият в нея ред. Тя подтискаше и най-скритите им мисли и изстискваше от тях като сок от грозд всички суетни пориви и възторзи и чрезмерното самонадценяване, свойствено на човешката душа, докато се почувствуваха жалки и дребни като сламчици, като прашинки, които с помощта на дребните си хитрини и слабата си съобразителност си пробиват път сред тая стихийна игра на слепите природни сили.

Измина час, после друг. Бледата светлина на краткия безслънчев ден вече гаснеше, когато в тишината се разнесе слаб далечен вой. Той изви бързо нагоре и като достигна най-високата си точка-, се задържа, трепкащ и напрегнат, а после бавно замря. Тоя вик би могъл да бъде ридание на някоя погиваща душа, ако в него нямаше и скръбна свирепост, и неудържим глад. Човекът пред впряга извърна глава и срещна погледа на другия, който вървеше зад шейната. После те си кимнаха през тесния продълговат сандък.

Втори вой се изви и раздра тишината като с игла. Двамата определиха мястото, отгдето идеше воят — някъде зад тях, в снежната шир, която току-що бяха пребродили. Трети ответен вой се разнесе зад тях вляво от втория вик.

— Нас гонят, Бил! — каза човекът пред впряга. Гласът му прозвуча дрезгаво и неестествено. Той беше изрекъл думите с явно усилие.

— Няма дивеч — отвърна другарят му. — От дни насам не съм виждал дори и заешки следи.

Те вече не си продумаха, но ушите им напрегнато долавяха ловния вой, който продължаваше да се разнася зад тях.

Когато се стъмни, поведоха кучетата към няколко бора край брега на реката и се установиха на бивак. Ковчегът край огъня им служеше и за маса, и за сядане. Сгушени край огъня, вълчеподобните кучета ръмжаха и се зъбеха едно към друго, но не проявяваха желание да се отдалечат в тъмнината.

— Хенри, май тоя път кучетата никак не се отделят от бивака — забеляза Бил.

Хенри, който беше приклекнал край огъня и наместваше кафеника с парче лед в него, кимна. Той продума едва когато седна върху ковчега и почна да се храни.

— Знаят къде ще си запазят кожата — каза той. — Предпочитат да ядат, вместо да бъдат изядени. Доста са умни тия кучета.

Бил поклати глава.

— Кой знае!

Другарят му го изгледа с любопитство.

— За пръв път те чувам да казваш, че не са умни!

— Хенри — започна другият, дъвчейки боба си бавно, — забеляза ли каква олелия вдигнаха кучетата, когато ги хранех?

— Да, боричкаха се май повече от друг път — съгласи се Хенри.

— Колко кучета имаме, Хенри?

— Шест.

— Слушай, Хенри! — Бил спря за миг, колкото да придаде по-голяма важност на думите си: — Както каза, Хенри, имаме шест кучета. Аз извадих шест риби от торбата. Дадох на всяко куче по една риба и една риба, Хенри, не ми достигна.

— Грешно си ги преброил.

— Имаме шест кучета — съвсем спокойно повтори другият. — Взех шест риби от торбата. За Едноухото нямаше риба. След това се върнах при торбата и взех една за него.

— Но ние имаме само шест кучета! — каза Хенри.

— Хенри — продължи Бил, — не казвам, че всички бяха кучета, но дадох на седем гърла по една риба.

— Сега са само шест — каза другият.

— Видях друго едно да бяга по снега — отвърна Бил със спокойна увереност. Видях седем.

Другарят му го изгледа съчувствено и каза:

— Здравата ще ми олекне, когато свършим това пътуване!

— Какво искаш да кажеш? — запита Бил.

— Искам да кажа, че тоя наш товар те разстройва и вече те кара да виждаш разни работи.

— И на мене ми мина това през ума — отвърна Бил със сериозен тон — и затова, когато го видях да бяга по снега, тръгнах нататък и видях дирите му. После преброих кучетата и те пак бяха шест. Дирите още стоят по снега. Искаш ли да ги видиш? Ще ти ги покажа.

Хенри не отвърна, а продължи да дъвче мълчаливо, докато се нахрани. После поля всичко с последната чаша кафе. Избърса си устните с опакото на дланта и рече:

— Мислиш значи, че това е било… Продължителен, тъжен вой се разнесе в тъмнината и прекъсна думите му. Той млъкна и се ослуша, после махна с ръка по посока на воя и довърши мисълта си:

— Някой от тях? Бил кимна с глава.

— Че можех ли да помисля нещо друго? Ти сам забеляза каква врява вдигаха кучетата.

Вой след вой, и други, които им отговаряха, превръщаха тишината в лудница. От всички страни се надигаше продължителен вой и кучетата проявиха страха си, като се притискаха едно към друго и така се навираха в огъня, че козината им се опърляше. Преди да си запали лулата, Бил хвърли още дърва в огъня.

— Струва ми се, че май много си се оклюмал — каза Хенри.

— Хенри! — Бил замислено смука лулата си известно време и после продължи: — Хенри, мисля си, че тоя тук е хиляди пъти по-щастлив от нас двамата.

Той даде да се разбере, че говори за третия човек, като посочи с палец сандъка, върху който седяха.

— Когато ний двамата умрем, Хенри, голям късмет ще е, ако някой струпа малко камъни върху труповете ни, че да не ни изядат кучетата.

— Ние с тебе нямаме ни близки, ни пари, ни нищо като него — отвърна Хенри. — Такива далечни погребения не са за нашата кесия.

— Чудя се, Хенри, на тоя лорд ли, или кой го знае какъв е бил там, в неговата страна — дето никога не е трябвало да мисли ни за храна, ни за завивка, — за какъв дявол му е потрябвало да се домъква чак тук, накрай света, в тая забравена дори от бога страна! Ей туй хич не ми е ясно!

— Можел е да доживее до дълбока старост, ако си беше седял в къщи — съгласи се Хенри.

Бил отвори уста да каже нещо, но не продума. Той само махна с ръка към гъстия мрак, който ги окръжаваше като стена от всички страни. Никакъв силует на животно не се очертаваше в пълната тъма: можеха да се видят само две очи, които искряха като разпалени въглени. Хенри посочи с глава други две, после още две. Кръг от искрящи в мрака очи обграждаше бивака им. Сегиз-тогиз чифт очи се местеха насам-натам или изчезваха, но след миг се появяваха отново.

Тревогата на кучетата ставаше все по-голяма. Обзети от внезапен страх, те се втурнаха към огъня, пропълзяха до хората и се присламчиха в нозете им. В боричкането едно от кучетата беше катурнато в края на огъня и изквича от болка и уплаха, а миризмата на опърлената му козина изпълни въздуха. В суматохата кръгът ат искрящи очи се раздвижи неспокойно и дори се отдръпна малко назад, но отново се приближи, когато кучетата се усмириха.

— Хенри, цяло нещастие е, че нямаме патрони!

Бил си беше допушил лулата и в момента помагаше на другаря си да нареди постелите от кожи и одеяла върху боровите клони, които беше нахвърлил върху снега преди вечеря. Хенри глухо изръмжа и започна да развързва вървите на мокасините си.

— Колко патрони, казваш, че ти остават? — запита го той.

— Три — отвърна Бил, — а ми се ще да са триста. Тогава щях да им дам да разберат, дявол да ги вземе!

Той се закани сърдито с юмрук към искрящите очи и грижливо изправи мокасините си край огъня.

— Тъй ми се иска веднъж да се свърши тоя студ! — продължи той. — Две недели вече все е петдесет под нулата. По-добре хич да не бях се хващал на туй хоро, Хенри. Не ми мирише на хубаво. Ей тъй, все ми се струва, че нещо не е в ред. И да ти кажа, най ми се ще пътуването ни да беше вече свършило и ний двамата с тебе да седяхме сега край огъня във форт Мак Гъри и да играехме на карти. Ей туй ми се ще сега!

Хенри избъбра нещо и си легна. Когато вече се унасяше, гласът на другаря му го стресна.

— Слушай, Хенри, оня, дето дойде и грабна рибата — защо не се нахвърлиха кучетата върху него. Все туй ми се върти в главата.

— На тебе май че много неща ти се въртят в главата. Бил — отвърна другият в полудрямка. — По-рано хич не беше такъв. Сега млъквай и лягай да спиш, а утре всичко ще ти мине. Имаш киселини в стомаха и туй те мъчи тебе.

Двамата заспаха един до друг, дишайки тежко под общата завивка. Огънят загасна и искрящите очи свиха още повече кръга около бивака. От страх кучетата се събраха накуп и изръмжаваха от време на време, когато някои очи идва: ха твърде наблизо. Веднъж те вдигнаха такава врява, че Бил се събуди. Измъкна се внимателно от постелята, за да не събуди другаря си, и хвърли още дърва в огъня. Когато те пламнаха, обръчът от искрящи очи се отдръпна по-назад. Той погледна случайно към струпаните кучета. Разтърка очи и се вгледа в тях. После пак се мушна под одеялата.

— Хенри! — каза той. — Ей, Хенри! Хенри изпъшка в съня си и попита:

— Сега пък какво има?

— Нищо — отвърна другарят му. — Само че пак са седем. Ей сега ги преброих.

Хенри посрещна новината с ръмжене, което скоро премина в хъркане, понеже заспа.

Сутринта Хенри се пробуди пръв и вдигна другаря си от постелята. Оставаха още три часа до развиделяване, макар че часът беше шест. И в мрака Хенри се зае да приготвя закуската, а Бил сгъна одеялата и започна да стяга шейната за път.

— Слушай, Хенри — изведнъж попита той, — колко кучета, казваш, че имаме?

— Шест.

— Не е вярно! — важно отвърна Бил.

— Пак ли са седем? — запита Хенри.

— Не, пет са. Едното го няма.

— Дявол да го вземе! — гневно изруга Хенри, заряза готвенето и отиде да преброи кучетата.

— Прав си, Бил — рече той. — Тлъстото е изчезнало.

— Търчало е като бясно, като се е отделило от другите. Върви го търси, ако си нямаш работа.

— Нищо подобно! — отвърна Хенри. — Те са го глътнали цяло-целеничко! Бас държа, че е квичало, когато са го гълтали проклетниците!

— Винаги си е било глупаво — каза Бил.

— Но колкото и да е глупаво, не е трябвало да бъде толкова глупаво, че да хукне само да си търси смъртта.

Той изгледа останалите кучета от впряга с изпитателен поглед, с който веднага прецени качествата на всяко от тях.

— Хващам се на бас, че нито едно от тези няма да направи такова нещо.

— Не можеш ги прогони от огъня дори и с тояга — съгласи се Бил. — Както и да е, винаги съм мислил, че нещо му хлопаше на Тлъстото.

Това бе надгробното слово за едно куче, загинало по Северния друм — не тъй лаконично, колкото надгробните слова за много други кучета, а и за много хора.