Артър Хейли
Хотел (79)

17

Бялата с небесносини ивици линейка и мигаща синя лампа зави от авеню „Тюлейн“ към входа за спешни случаи на Благотворителната болница. Линейката спря. Вратите бързо се отвориха. Изнесоха носилката с Додо и с професионална бързина санитарите я плъзнаха на една количка към входа с надпис „Вход за бели пациенти“.

Къртис О’Кийф следваше плътно количката, като подтичваше, за да не изостава.

Санитарят отпред извика:

— Спешен случай! Отдръпнете се!

Тълпата в преддверието се отдръпна, за да стори път на малката група. Повечето устремиха погледи към бялото, восъчнобледо лице на Додо.

Летящите врати на отделението за спешни случаи се отвориха, за да пропуснат носилката. Отвътре се разкри напрегната картина на медицински сестри, лекари и други носилки.

Някакъв санитар се изпречи пред Къртис О’Кийф.

— Моля да изчакате тук!

— Но аз искам да разбера… — възпротиви се О’Кийф.

Една от минаващите сестри спря за миг до вратата:

— Ще направим всичко възможно. Някой от лекарите ще ви се обади, щом се освободи.

И тя продължи навътре в отделението. Летящите врати се затвориха.

Къртис О’Кийф остана пред вратите на отделението с премрежен поглед и сърце, разкъсвано от отчаяние.

Преди по-малко от половин час, след като Додо си замина, той кръстосваше гостната на апартамента, обзет от объркани и тревожни мисли. Инстинктът му подсказваше, че нещо от живота му си е отишло и че повече нямаше да се върне при него. Но разумът му се надсмиваше. И други преди Додо бяха идвали и си бяха отивали и той беше надживял раздялата с тях. Но идеята, че този път всичко е по-различно, беше абсурдна.

Дори и така изпита изкушението да настигне Додо, да отложи навярно раздялата с няколко часа, та да претегли още веднъж чувствата си. Разумът му обаче надделя. Той остана в апартамента.

А след няколко минути чу сирените. Отначало не обърна внимание. Но доловил после, че пристигат нови линейки и че броят им пред хотела започва да расте, той се приближи до прозореца. Суматохата долу го накара да слезе. Излезе както беше облечен — по риза, без сако.

Докато чакаше асансьора на дванайсетия етаж, до слуха му достигнаха тревожни шумове. През следващите пет минути асансьорът не дойде, а площадката се изпълни с народ и Къртис О’Кийф реши да се спусне по аварийното стълбище. Докато слизаше надолу, разбра, че и на други им беше хрумнала същата идея. Като наближи долните етажи, шумовете станаха по-ясни и възползувайки се от качествата си на атлет, той се понесе бързо надолу.

Във фоайето от възбудените зяпачи разбра какво се бе случило. И тогава най-чистосърдечно започна да се моли дано Додо да е напуснала хотела преди злополуката. Миг по-късно видя да я изнасят в безсъзнание от асансьорната шахта.

Жълтата рокля, която толкова харесваше, косата й, ръцете и краката — всичко беше покрито с кръв. Върху лицето й блуждаеше знакът на смъртта.

В този миг под въздействието на някакво незаличимо прозрение Къртис О’Кийф осъзна истината, която така дълго беше крил от самия себе си. Той я обичаше. Обичаше я нежно и пламенно, с цялата преданост, на която бе способен. Макар и късно, той разбра, че е извършил най-голямата грешка в живота си, като е оставил Додо да си отиде.

Сега размисляше с горчивина, спрял поглед върху вратата на отделението за спешни случаи. Внезапно вратите се разтвориха и оттам излезе една сестра. Той се приближи към нея, но тя поклати глава и забърза нататък.

Обзе го чувство на безпомощност. Всъщност не можеше да направи почти нищо. Но щеше да направи онова, което бе в неговите възможности.

Извърна се и закрачи из болницата. Пробиваше си път из навалицата в приемните и коридорите, следваше надписите и стрелките по пътя към своята цел. Отваряше врати с табелки „вход забранен“, без да обръща внимание на възраженията на секретарките, и се изправи пред бюрото на директора.

Директорът се надигна сърдито от стола си. Но когато Къртис О’Кийф се представи, гневът му спадна.

След петнайсет минути директорът излезе от спешното отделение, придружен от слаб, тих човек, когото той представи като доктор Боклеър. Докторът и О’Кийф се здрависаха.

— Разбрах, че сте приятел на младата дама, доколкото знам, госпожица Лаш.

— Как е тя, докторе?

— Състоянието й е критично. Правим всичко възможно. Трябва да ви кажа, че има голяма вероятност да не оживее.

О’Кийф остана мълчалив, обзет от скръб.

— Има опасна рана на главата — продължи докторът, — която от външния преглед, изглежда, се дължи на фрактура на черепа. Вероятно парченца от черепа са попаднали в мозъка. Ще бъдем наясно, след като излезе рентгеновата снимка.

— Отначало подлагаме болните на реанимиране — обясни директорът.

Докторът кимна.

— Правим й кръвопреливане. Изгубила е доста кръв. Правят се опити да се върне в съзнание.

— Докога?

— Реанимирането ще продължи поне един час. А ако рентгеновата снимка потвърди диагнозата, ще се наложи незабавно да я оперираме. Има ли роднини в Ню Орлийнс?

О’Кийф поклати глава.

— Всъщност това няма значение. При такива спешни случаи законът ни дава право да действаме без разрешението на близките.

— Може ли да я видя?

— Може би по-късно, но не и сега.

— Докторе, ако нещо ви е необходимо по отношение на парите или професионално съдействие…

Директорът го прекъсна спокойно:

— Нашата болница е безплатна, господин О’Кийф. Тя е за бедните и спешните случаи. И все пак тук предлагаме обслужване, което не може да се плати с пари. До нас се намират два медицински колежа и техните специалисти винаги се отзовават. Трябва да ви кажа, че доктор Боклеър е една от водещите неврохирурзи в страната.

— Извинете — отвърна смирено О’Кийф.

— Има само едно може би — каза докторът.

О’Кийф вдигна глава.

— Пациентката сега е в безсъзнание и е под наркоза. Допреди малко имаше моменти на просветление. В един от тези мигове тя повика майка си. Ако е възможно, доведете я тук…

— Възможно е — отговори О’Кийф с чувство на облекчение, че може да свърши нещо.

От телефонния автомат в коридора Къртис О’Кийф се свърза с Ейкрън, щат Охайо. Звънеше в хотел „О’Кийф Кайахога“. Управителят Харисън беше в кабинета си.

— Оставете всякаква работа — разпореди се О’Кийф. — Няма да се занимавате с нищо друго, докато не свършите колкото може по-бързо това, което ще ви кажа.

— Слушам, господине — разнесе се в слушалката бодрият отговор на Харисън.

— Трябва да се свържете с госпожа Айрин Лаш от улица „Иксчейндж“, Ейкрън. Не зная номера на къщата. — О’Кийф беше запомнил името на улицата от оня ден, когато двамата с Додо й изпратиха кошницата с плодове. Нима това бе станало във вторник?

Той чу как Харисън каза на някого в кабинета си:

— Веднага ми дайте телефонният указател!

— Вижте се лично с госпожа Лаш — продължи О’Кийф. — Трябва да й предадете неприятната новина, че дъщеря й До-роти е ранена при нещастен случай и може да умре. Искам госпожа Лаш да пристигне в Ню Орлийнс, колкото е възможно по-бързо. Ако се наложи, наемете самолет. Не пестете парите.

— Почакайте, господин О’Кийф — в телефона се разнесоха резките заповеди на Харисън: — Свържете ме с авиокомпания „Истърн Еърлайнс“, с бюрото за билети в Кливланд. След това ми намерете една лимузина с добър шофьор да се яви на изхода на „Маркет стрийт“. — После гласът му прозвуча по-силно в слушалката: — Слушам ви, господин О’Кийф.

— След като всичко е готово — разпореди се О’Кийф, — нека ми се обадят в Благотворителната болница.

Той затвори телефона, убеден, че разпорежданията му ще бъдат изпълнени. Добър човек е този Харисън. Може би заслужава да го прехвърлят в някой по-представителен хотел.

След деветдесет минути рентгеновите снимки потвърдиха диагнозата на доктор Боклеър. Започнаха да подготвят операционната на дванайсетия етаж. Неврохирургичните операции при успешен край продължаваха няколко часа.

Преди да откарат Додо в операционната, позволиха на Къртис О’Кийф да я види за кратко. Беше пребледняла и в безсъзнание. Стори му се, че цялата й миловидност и жизнерадостност са я напуснали.

Вратите на операционната се затвориха.

Майката на Додо беше на път за града. Харисън го уведоми за това. Макдермот от „Сейнт Грегъри“, комуто О’Кийф позвъни преди няколко минути, се зае с посрещането на госпожа Лаш и довеждането й в болницата.

Засега нямаше какво повече да прави, освен да чака.

О’Кийф отклони поканата да си почине в кабинета на директора. Реши да чака на дванайсетия етаж, докогато се наложи.

Изведнъж го обхвана желанието да се моли.

Наблизо се намираше врата с надпис „За цветнокожи дами“. А на съседната беше написано „Склад за операционни материали“. През стъклената преграда се виждаше, че вътре е тъмно.

Отвори вратата и влезе, като се промъкна между една кислородна палатка и апарат за изкуствено дишане. В полумрака успя да намери свободно място, където коленичи. Привикнали към мекия килим, коленете му опряха твърдия под, но сега това нямаше значение. Той сключи молитвено ръце и сведе глава.

Колко странно, но за пръв път от толкова години Къртис О’Кийф не можа да намери думи за онова, което му бе на сърцето.