Артър Хейли
Хотел (78)

16

Изпаднал в недоумение и невярващ в избавлението си, Ключаря се изкачи по стълбата от асансьорната шахта. Следваше го един пожарникар. Отгоре протегнаха ръце да му помогнат, а други го подхванаха, когато пристъпи във фоайето.

Ключаря установи, че се държи на краката си и може да се движи без чужда помощ. Сетивата му постепенно се нормализираха. Мозъкът му започна веднага да работи. Наоколо беше пълно с униформи. Това го изплаши.

Куфарите! Ами ако капакът на големия се е отворил… Но не. Беше оставен наблизо до другите. Той пристъпи към тях. Някой зад него се обади:

— Господине, чака ви линейка.

Ключаря се извърна и видя един млад полицай.

— Няма нужда…

— Всеки трябва да отиде, господине. Трябва да ви прегледат. То е за ваше добро.

— Трябва да си взема чантите — възпротиви се Ключаря.

— Можете да ги вземете после, господине. Ще ви ги пазят.

— Не, сега.

— Исусе Христе! — обади се нечий глас. — Ако му трябват чантите, нека си ги вземе. Като преживее такова нещо, човек има право да…

Младият полицай взе чантите и придружи Ключаря до изхода при авеню „Сейнт Чарлз“.

— Изчакайте тук, господине, докато проверя за линейката. — И той остави чантите на тротоара.

Щом полицаят се отдалечи, Ключаря взе чантите и се смеси с навалицата. Никой не го забеляза, когато се отдалечи.

Продължи, без да бърза, и стигна до паркинга, където беше оставил колата си предишния ден след успешния обир в къщата на „Лейквю“. Чувствуваше се спокоен и уверен. Вече нищо не можеше да му се случи.

Паркингът беше препълнен с коли, но Ключаря веднага съгледа своя форд по отличителния зелено-бял регистрационен номер от Мичиган. Спомни си как се бе притеснил в понеделник, че номерът на колата привлича вниманието. Очевидно притесненията му са били напразни.

Колата стоеше, както я бе оставил. И, разбира се, моторът запали от първия път.

От центъра на града Ключаря внимателно потегли към мотела при магистрала „Шеф Мънтуър“, където беше складирал предишната си плячка. Досегашните трофеи бяха незначителни в сравнение с великолепната сума от петнайсет хиляди долара, ала и те си имаха своята стойност.

При мотела Ключаря прекара форда близо до наетата от него стая и влезе с двата куфара, които докара от „Сейнт Грегъри“. Дръпна завесите на прозореца, преди да отвори големия куфар и да се увери, че парите са на мястото си. Да, вътре бяха.

Беше складирал доста неща в мотела и сега отново трябваше да подреди куфарите, за да сложи всичко на място. Накрая останаха двете кожени палта, сребърната купа и подносът, които беше откраднал от къщата в „Лейквю“. Нямаше къде да ги сложи; освен да пререди отново целия багаж.

Ключаря знаеше, че трябва да го направи. Но в последните минути почувствува непреодолима умора, която предположи, че се дължеше на преживените събития и на напрежението през изминалия ден. Но времето течеше, а той трябваше да се измъкне невредим от Ню Орлийнс, колкото е възможно по-бързо. Реши, че палтата и сребърните предмети може да сложи съвсем спокойно неопаковани в багажника на форда.

И щом се увери, че никой не го следи, той натовари куфарите в колата, като намести палтата и среброто до тях.

После освободи стаята и си плати сметката. А когато потегли, разбра, че умората му леко е преминала.

Насочи се към Детройт. Възнамеряваше да измине разстоянието на малки етапи и да спира, щом се умори. По пътя щеше сериозно да обмисли бъдещите си планове. От години Ключаря си бе дал дума, че ако някога се сдобие със солидна сума, ще си купи малък гараж. Така, оставяйки престъпните си странствувания, щеше честно да се залови за работа. Доказателство за това беше фордът, който послушно му се подчиняваше в ръцете. А петнайсетте хиляди бяха напълно достатъчни за начало. Но се питаше: сега ли е най-подходящият момент за това?

Докато пресичаше северните райони на Ню Орлийнс, поел по магистралата „Пончартрейн“, по пътя към свободата, Ключаря вече изпитваше колебание относно тази възможност.

Съществуваха много логични доводи в полза на идеята да се установи и залови с работа. Не беше много млад. И този път, в Ню Орлийнс, беше усетил върху себе си сковаващата ръка на страха.

И все пак… събитията от последните трийсет и шест часа му вдъхнаха прилив на увереност и ново въодушевление. Успешният обир на къщата, чудесната сума, появила се сякаш с вълшебна пръчица, избавлението от катастрофата с асансьора само преди час — всичко това, изглежда, представляваше доказателство за присъствието на някакви невидими сили. Навярно взети заедно те говореха за някакво знамение, което сочеше пътя, който трябваше да се следва.

Може би след всичко това, мислеше си Ключаря, ще мога за известно време да продължа по старому. А гаражът щеше да почака. Имаше време за него.

Беше свърнал от магистралата „Шеф Мънтуър“ по булевард „Джентили“, около Градския парк, край лагуни и стари клонести дъбове. Сега по авенюто при Градския парк наближаваше „Митъри Роуд“. Точно тук новите гробища на Ню Орлийнс — „Гринуд“, „Митъри“, „Свети Патрик“, Пожарникарското, на Благотворителната болница и Кипарисовото гробище се разстилаха в море от гробове, додето поглед стигаше. Високо над тях се извисяваше естакадата на магистрала „Пончартрейн“. Ключаря я забеляза, издигнала се като цитадела в небесата, като приканващ рай. След няколко минути щеше да се изкачи до нея.

Като наближи кръстовището на „Канал стрийт“ и авенюто край Градския парк, последната пресечка преди да излезе на естакадата, Ключаря забеляза, че светофарът не работи. Движението се регулираше от един полицай, застанал в средата на кръстовището.

Няколко метра преди това той усети, че една от гумите се спука.

 

 

Веднъж моторизираният полицай Николас Кланси от нюорлийнската полиция бе определен от озлобения си сержант като „най-тъпото ченге от бранша, друг като него рядко може да се намери.“

Но в думите му имаше истина. Независимо от дългогодишната служба, която го беше превърнала във ветеран, Кланси нито веднъж не бе издигнат в чин и не бе предложен за повишение. Досието му беше безславно. По време на стажа си не бе арестувал почти никого и не бе извършил нищо значително. Когато Кланси се впуснеше да преследва някоя кола с превишена скорост, шофьорът винаги се изплъзваше. Веднъж при едно улично сбиване бяха казали на Кланси да сложи белезници на някакъв подозрителен тип, заловен от друг полицай. И докато Кланси се мъчеше да откачи белезниците от колана си, заподозреният беше изминал вече няколко пресечки. При друг случай някакъв отдавна търсен банков бандит, възприел божията вяра, бе решил да се предаде на Кланси насред града. Бандитът предаде оръжието си, но Кланси го изпусна на земята. При падането револверът изгърмя, а сепнатият бандит тутакси промени намеренията си и побягна. Измина цяла година, през която престъпникът извърши още шест обира, преди да го заловят.

Само едно спасяваше Кланси от уволнение през всичките години — изключително добродушният му нрав, на който никой не можеше да се противопостави, като към него се прибавяше и изражението му на тъжен клоун, съзнаващ своите недостатъци.

Понякога, пред себе си, Кланси изпитваше желание да извърши нещо наистина значително, та ако не изчисти досието си, то поне да го направи недотам безлично. Но досега беше претърпял пълен неуспех.

Само една-единствена дейност от служебните задължения на Кланси не представляваше трудност за него — регулирането на уличното движение. И това му доставяше удоволствие. Ако му се удадеше възможността да върне историята назад и да предотврати изобретяването на автоматичната светофарна уредба, той би го направил с удоволствие.

Преди десет минути, като забеляза, че светофарът при „Канал стрийт“ и авенюто при Градския парк не работи, той съобщи по радиотелефона за това, паркира мотора си наблизо и се зае да регулира движението на кръстовището. Надяваше се, че аварийната служба няма да пристигне скоро.

Кланси забеляза сивия форд на отсрещната страна на авенюто, който намали скорост и спря, Ключаря остана неподвижен на мястото си.

Кланси разгледа лявото задно колело, което беше легнало върху джантата.

— Гума ли спукахте?

Ключаря кимна. Ако Кланси беше малко по-наблюдателен, той би забелязал побелелите пръсти на шофьора, стиснали кормилото. Обзет от горчиво разкаяние, Ключаря си спомни за една съвсем малка дреболия, която не бе догледал в старателно разработения си план. Резервната гума и крикът се намираха в багажника. За да ги извади, трябваше да отвори задния капак и да покаже на бял свят кожените палта, сребърната купа, подноса и куфарите.

Облян в пот, той продължи да чака. А полицаят не даваше никакви признаци, че ще се отмести.

— Май ще трябва да свалим колелото, а?

Ключаря отново кимна. Той прецени обстановката. Можеше да смени бързо гумата. Най-много за три минути. Крикът! Гаечният ключ! Да отвинти гайките! Да свали колелото! Да сложи резервното! Да го притегне! Да метне спуканата гума, крика и ключа на задната седалка! И да затвори багажника! После щеше да потегли. По естакадата. Само това ченге да се разкара.

Другите коли зад форда започнаха да намаляват скорост, а някои спираха, преди да завият към централното платно. Една дори се отдели веднага от колоната. Гумите й изсвистяха зад него. Нечий клаксон изсвири възмутено. Ченгето се наведе и се опря на вратата до Ключаря.

— Я гледай колко коли се насъбраха!

— Да — преглътна Ключаря.

Ченгето се изправи и отвори вратата.

— Хайде, действайте!

Ключаря извади ключа от таблото. Слезе бавно от колата и се опита да се усмихне.

— Няма нищо, ще се оправя.

Притаил дъх, Ключаря изчака, докато ченгето оглеждаше движението по кръстовището.

— Аз ще ви помогна — добродушно рече Кланси.

Внезапно Ключаря изпита желанието да изостави колата и да побегне, но се отказа, тъй като разбра, че положението е безнадеждно. С примирение той вкара ключа в бравата и отвори багажника.

За по-малко от минута сложи крика на място, развинти гайките на колелото и започна да повдига колата откъм задната броня. Куфарите, кожените палта и сребърните съдове бяха струпани на купчина в единия край на багажника. Докато работеше, Ключаря забеляза, че полицаят внимателно разглежда колекцията. Колкото и невероятно да бе, той мълчеше.

А всъщност Ключаря не знаеше, че мисловният процес при Кланси се задвижва твърде бавно.

Кланси се наведе и попипа едно от палтата.

— Не е ли малко топло за това?

През последните десет дни температурите в града не падаха под тридесет и пет градуса.

— Ами жена ми… понякога й е студено.

Гайките бяха отвинтени, а колелото свалено. С едно движение Ключаря отвори задната врата и пъхна вътре колелото.

Полицаят проточи шия над капака на багажника и започна да разглежда вътрешността на колата.

— Ами женичката ви не е ли с вас?

— Аз… аз отивам да я взема.

С всички сили Ключаря се опитваше да освободи резервното колело, но контрагайката заяждаше. Счупи си един нокът и одра кожата на пръстите си, докато я развинти. Без да обръща внимание на раните, той измъкна колелото от багажника.

— Странна работа!

Ключаря замръзна на място. Не смееше да се помести. Имаше чувството, че се изкачва към своята Голгота. Интуицията му подсказваше на какво се дължи това.

Съдбата му бе предоставила възможност, а той я отхвърли. Нямаше никакво значение, че не бе осъществил решението си на практика. Съдбата беше проявила благосклонност, но Ключаря бе отхвърлил нейния добронамерен жест. И ето, сега разгневена, съдбата му обръщаше гръб.

Обзет от ужас, като си спомни онова, което така лесно бе забравил преди няколко минути — ужасната цена на едно повторно затваряне зад решетките, едно дълго затворничество, което би продължило до края на живота му. Свободата му изглеждаше по-скъпа от всякога. А естакадата пред него сякаш се намираше на другия край на света.

Накрая Ключаря разбра знаменията от последния ден и половина. Те му бяха предоставили възможност да се освободи от досегашното си съществуване и да заживее нов и скромен живот, един изход за утрешния ден. Ах, само ако знаеше!

Вместо това той беше изтълкувал погрешно знаменията. С арогантност и суетност бе възприел добронамереността на съдбата като собствена неуязвимост. Беше взел решението. А това бе резултатът. Сега беше твърде късно.

Наистина ли? Късно ли бе дори за една последна надежда? Ключаря затвори очи.

И ето той се закле — като взе твърдото решение, което смяташе да изпълни при първа възможност, че ако сега му се удадеше и най-малкият шанс за спасение, никога повече през целия си живот да не се занимава с нечестни дела.

Ключаря отвори очи. Полицаят се отдалечаваше към друга кола, чийто шофьор беше спрял, за да попита за пътя.

Без да може сам да повярва, Ключаря постави бързо колелото, завинти гайките и освободи крика, като го метна в багажника. Но постъпвайки инстинктивно като добър механик, той отново затегна гайките, след като колелото беше стъпило на земята. Когато полицаят се върна, беше успял да пререди нещата в багажника.

Забравил за доскорошните си съмнения, Кланси кимна одобрително:

— Е, какво? Свършихте ли?

Ключаря затръшна капака на багажника. И едва тогава моторизираният полицай Кланси забеляза регистрационния номер от Мичиган.

Мичиган. Зелено на бял фон. Някаква мисъл, заспала в дълбините на мозъка му, се раздвижи.

Дали не беше днес или вчера, или пък завчера?… Неговият взводен командир, който четеше пред строя последния бюлетин високо на глас… беше казал нещо за зелено на бял фон…

Кланси се опита да си спомни. Но бюлетините бяха толкова много и в тях се говореше за толкова търсени престъпници, за безследно изчезнали хора, коли, за обири. Всеки ден будните и старателни младоци от полицията бързо записваха данните в бележниците си, като се опитваха да запомнят информацията. И Кланси все се опитваше да постигне това. Но поради бързата реч на лейтенанта и бавния си почерк той неизбежно изоставаше. Зелено на бял фон. Опита се да си спомни.

— От Мичиган, а? — посочи Кланси номера.

Ключаря кимна. Чакаше неподвижно. Колко много може да претегли човешката душа.

— „Уотър Уънърленд“^[1] — прочете на глас Кланси инициалите на номера. — Чувал съм, при вас имало риба.

— Да… има.

— Някой ден може да отскоча дотам. Аз съм въдичар.

Зад тях се разнесе нетърпелив клаксон. Кланси затвори вратата на форда. Изглежда си спомни, че е полицай.

— Я да освободим пътя!

Зелено на бял фон — тази мисъл не му даваше мира.

Моторът забръмча и Ключаря потегли. Кланси го наблюдаваше как се отдалечава. Внимателно, без да избързва, или пък да се бави, изпълнен с твърда непоколебимост, Ключаря насочи колата към подстъпа на естакадата.

Зелено на бял фон. Кланси поклати глава и се върна в центъра на кръстовището. Ненапразно го наричаха най-тъпото ченге от бранша и друг като него рядко можеше да се намери.