Артър Хейли
Хотел (7)

7

Марша Прейскът гореше от желание да прекара деветнайсетия си рожден ден по-различно или поне да беше останала на бала на студентското дружество „Алфа-Капа-Епсилон“ в залата за конференции осем етажа по-долу. Приглушено от разстоянието и допълнителните шумове, ехото от бала достигаше сега до нея, носейки се през прозореца на единайсетия етаж, който едно от момчетата отвори със сила преди няколко минути, когато жегата, цигареният дим и миризмата на алкохол в крайно претъпкания апартамент станаха нетърпими дори и за онези, чиято способност да долавят подобни подробности все по-бързо намаляваше.

Допусна грешка, че дойде тук. Но както винаги непокорна, тя потърси нещо по-различно, а Лайл Дюмер й бе обещал тъкмо това. Познаваше го от много години и от време на време се срещаше с него. Баща му беше президент на една от градските банки и близък приятел на баща й. Докато танцуваха, Лайл й каза:

— Това е детска работа, Марша. А нашите момчета са наели горе апартамент и почти цяла вечер си прекарваме чудесно. Страшно интересно е — той се опита да се засмее мъжествено, но това прозвуча като кикотене, а после запита направо: — Защо не дойдеш?

Без да се замисли, тя каза „да“. Напуснаха дансинга и се качиха в 1126–7, малък, претъпкан апартамент, където ги обгърна застоялият въздух и силната врява. Не очакваше, че ще има толкова много хора, и се почувствува неприятно изненадана, като видя, че някои от момчетата са вече пияни.

В апартамента имаше и няколко момичета и тя познаваше бегло повечето от тях. Опита се да влезе в разговор, при все че не се чуваше нито дума. Едно от момичетата, Сю Филип, не можеше и звук да издаде. Очевидно беше тежко препила и кавалерът й, някакво момче от Батън Руж, изливаше отгоре й вода от обувката, която непрекъснато пълнеше в банята. Роклята на Сю от розов муселин се беше превърнала вече в мокра дрипа.

Момчетата поздравиха Марша доста възторжено, но след това веднага се извърнаха към импровизирания бар, пригоден от някакъв остъклен шкаф, обърнат на една страна. Някой — не видя точно кой, навря непохватно в ръцете й една чаша.

В съседната стая очевидно ставаше нещо. Пред затворената врата се беше струпала групичка момчета, към които се присъедини и Лайл Дюмер, изоставяйки Марша. Тя дочу откъслечен разговор, включително въпроса „Е, как беше?“, но отговорът се изгуби в избухналия неприличен смях.

Когато разбра от последвалите забележки, или поне се усъмни какво става там, обхвана я отвращение и й се прииска да си отиде. Сега дори голямата самотна къща в квартал „Градина“^[1] й се стори по-привлекателна, макар да не я обичаше заради нейната пустота, тъй като оставаше сама с прислужниците в нея при отсъствията на баща си. И сега от месец и половина го нямаше, щеше да се върне едва след две седмици.

Мисълта за баща й я накара да си спомни, че нямаше да е тук или на студентския бал, ако той се беше върнал, както очакваше и бе обещал първоначално. Вместо това щеше да има празненство за рождения й ден, което щеше да се ръководи от самия Марк Прейскът в неговия обичаен и весел стил, и на него щяха да присъствуват най-близките приятели на дъщеря му. И Марша бе уверена, че те щяха да се откажат от поканите на „Алфа-Капа-Епсилон“, ако балът съвпадаше с нейния празник. Но той не се върна у дома и в замяна, както винаги, й се извини по телефона, този път от Рим.

„Марша, миличка, наистина се опитах да дойда, но не успях. Работата ми тук ще ме задържи още две-три седмици, но ще се реванширам, миличка, наистина ще се реванширам, като се върна у дома.“

Той попита плахо дали Марша не иска да посети майка си и новия й съпруг в Лос Анджелос, а когато тя, без дори да се замисли, отказа, баща й продължи:

— Добре, няма значение. Желая ти чудесно прекарване на рождения ден и съм ти изпратил нещо, което смятам, че ще ти хареса. — На Марша й се доплака при звука на приятния му глас, но се сдържа, тъй като отдавна се беше отучила да плаче. А и нямаше смисъл да се пита защо собственикът на универсален магазин в Ню Орлийнс с цял взвод от добре платени служители трябва да бъде по-яко обвързан от бизнеса си, отколкото един обикновен чиновник. Вероятно в Рим го задържаше нещо друго, за което не бе й казал, така както и тя нямаше да му каже какво точно става сега в апартамент 1126.

Когато реши да си тръгне, упъти се към прозореца да остави чашата си на перваза и отдолу до нея достигнаха звуците на „Звезден прах“. Вечер по това време оркестърът предлагаше стари, сантиментални изпълнения, особено ако съставът се ръководеше от Мокси Бюкенън и неговите „Звездни южняци“, които свиреха на повечето от изисканите тържества със сребърна посуда в „Сейнт Грегъри“. Дори и да не бе танцувала преди това, тя щеше да разпознае аранжимента — все още преобладаващите топли и сладки тонове на духовите инструменти — характерна черта за Бюкенън.

Като се колебаеше пред прозореца, Марша размисли дали да не се върне на етажа за танци, макар да знаеше какво е там сега: момчетата съвсем разгорещени в смокингите си, някои от тях опипвайки неловко яките си, няколко непохватни хлапаци, на които им се иска да навлекат отново джинсите и импрегнираните якета, и момичетата, които сновяха насам-натам към дамската тоалетна, поверявайки една на друга с кикот тайните си. Всички й заприличаха на група деца, натъкмени да играят на „шарада“^[2]. Често си мислеше, че младостта е глупав период, особено щом трябва да го преживееш с връстниците си. Понякога, както и сега, тя копнееше за по-зряла компания.

Но това не успя да й предложи дори Лайл Дюмер. Забеляза, че той е още сред групичката пред вратата на съседната стая, със зачервено лице, с колосан нагръдник, който се беше нагънал, и с изкривена черна вратовръзка. Марша се запита как е могла да го възприема сериозно досега.

Останалите, а и тя самата, започнаха да си тръгват, запътвайки се масово към вратата. Едно от големите момчета, когото познаваше под името Станли Диксън, се показа от другата стая. Като кимна към вратата, която затвори внимателно зад гърба си, тя долови част от думите му: „…момичетата все казват, че ще… достатъчно им било… страхуват се… неприятности.“

— Казах ви да оставим тези истории… — обади се друг.

— Защо да не опитаме с някоя от тези? — чу се гласът на Лайл Дюмер, който говореше по-завалено отпреди.

— Да, ама коя? — и погледите на момчетата зашариха из стаята. Марша преднамерено ги избегна.

Няколко приятелки на Сю Филип, която беше припаднала, се опитваха безуспешно да й помогнат да се изправи на крака. Едно от момчетата, по-трезвено от останалите, се обърна загрижено към Марша:

— Марша, на Сю й е страшно кофти. Можеш ли да й помогнеш?

Марша се спря с нежелание, като сведе поглед към момичето, което беше отворило очи и се бе облегнало по гръб. Детското личице беше пребледняло, устните бяха отпуснати, а червилото по тях размазано. Като сподави въздишката си, Марша каза на останалите:

— Помогнете ми да я заведа в банята — и когато трима от тях я повдигнаха, пияното момиче заплака.

Някакво момче поиска да ги последва в банята, но Марша затвори рязко вратата и я заключи. Извърна се към Сю Филип, която с ужас се наблюдаваше втренчено в огледалото. Марша си помисли, че този шок ще й подействува поне отрезвяващо.

— Аз не бих се тревожила толкова — отбеляза Марша. — Казват, че все някога трябва да ни се случи.

— Господи! Майка ми ще ме убие! — думите на Сю прозвучаха като стенание и тя се наведе над тоалетната, за да повърне.

Седнала на ръба на ваната, Марша отбеляза делово:

— След това ще се почувствуваш по-добре. Като свършиш, ще ти измия лицето и ще се опитаме да се гримираш леко.

Все още с наведена глава, момичето кимна мрачно.

След десетина минути двете излязоха от банята. Почти всички си бяха отишли, макар че Лайл Дюмер и приятелите му стояха вкупчени един до друг. Ако Лайл възнамеряваше да я придружи, помисли си Марша, щеше да му откаже. Освен него в стаята беше останало единствено момчето, което я помоли да помогне на Сю. Той се приближи и й обясни припряно:

— Ние се уговорихме с една приятелка на Сю да я заведе у дома си и тя вероятно ще спи там — и като хвана Сю, а тя го последва покорно, той извика през рамо: — Долу ни чака кола. Благодаря ти, Марша.

Успокоена, тя ги наблюдаваше как си отиват. Прибра дрехата си, която беше оставила в стаята, докато помогне на Сю Филип, и чу, че външната врата се затвори. Пред вратата с ръце зад гърба, стоеше Станли Диксън. Марша чу как ключалката щракна тихо.

— Хей, Марша — каза Лайл Дюмер. — Къде си се разбързала?

Марша познаваше Лайл от дете, но сега всичко беше по-различно. За нея той беше просто чужд човек с изражение на пиян побойник.

— Тръгвам си — отговори тя.

— Е, хайде де! — пристъпи той важно към нея. — Дръж се прилично и остани да си пийнеш.

— Не, благодаря.

Но той продължи, като че ли не беше чул нищо:

— Ти ще бъдеш добро момиче, нали, маце?

— Само между нас — каза Станли Диксън. Той имаше дебел, носов тембър, съпроводен от постоянен циничен смях. — Някои от нас вече прекараха чудесно. И затова ни се прииска още — другите двама, чиито имена не знаеше, се хилеха.

— Не ме интересува какво ви се иска — прекъсна ги тя и при все, че гласът й прозвуча твърдо, усети в себе си прокрадващата се нотка на страх. Пристъпи към вратата, но Диксън поклати глава.

— Моля ви — каза тя. — Пуснете ме да си отида!

— Слушай, Марша — изпъчи се Лайл. — Знаем, че и на теб ти се иска.

Той се изхили неприлично.

— На всичките момичета им се иска и никога не биха отказали. Те самите показват точно това: „Ела и си го вземи“.

Той се обърна към останалите:

— Е, момчета?

Третото момче занарежда тихо:

— Точно така си е. Трябва да влезеш и да си го получиш.

Започнаха да се приближават.

Тя се извърна рязко:

— Предупреждавам ви! Ако ме докоснете, ще викам.

— Ще съжаляваш, ако направиш това — промърмори Станли Диксън. — Ще изпуснеш цялото удоволствие.

Изведнъж, без да го забележи, той се озова зад гърба й и притисна бързо устата й с голямата си потна длан, а с другата си ръка хвана бързо ръцете й. Беше опрял глава до нейната и тя усети силния дъх на уиски.

Започна да се бори и се опита напразно да го ухапе по ръката.

— Слушай, Марша — каза Лайл, като изкриви лице в самодоволна усмивка. — Ще си го получиш, но можеш и ти поне да изпиташ удоволствие от това. Нали винаги така говорят? Ако Стан те пусне, ще обещаеш ли да не вдигаш шум?

Тя поклати гневно глава.

Някой хвана ръката й:

— Хайде, Марша. Лайл каза, че си добро момиче. Докажи ни, че е така.

Тя се бореше безумно, но всичко беше безполезно. Държаха я здраво. Лайл я хвана за другата ръка и всички я понесоха насила към съседната спалня.

— Дявол да я вземе! — каза Диксън. — Я някой да я хване за краката.

Останалите я сграбиха. Опита се да рита, но само си събу обувките. Обзета от чувството, че всичко това е сън, тя усети, че я пренасят през вратата на спалнята.

— Питам те за последен път — предупреди я Лайл. Привидният му хумор беше изчезнал. — Ще се държиш ли като хората?

В отговор тя започна да се бори още по-силно.

— Свалете й дрехите — каза някой. Нечий друг глас, стори й се, че беше на този, който държеше краката й, попита колебливо:

— Необходимо ли е?

— Я престани да се притесняваш! — това беше Лайл Дюмер. — Нищо няма да се случи. Баща й сега развратничи някъде в Рим.

В стаята имаше двойно легло. Докато се съпротивляваше с последни сили, Марша беше положена насила върху него. Миг след това се намери легнала напряко, главата й бе притисната така жестоко, че можеше да види единствено тавана над себе си, който някога е бил боядисан в бяло, но сега беше посивял и с орнаменти в средата, където светеше полилеят. Той беше покрит с прах, а до него се забелязваше пожълтяло петно от вода.

Внезапно осветлението на тавана беше угасено, но в стаята идеше светлина от някаква лампа вляво. Диксън я бе уловил по друг начин и беше приседнал на леглото до главата й, но и сега стискаше здраво тялото й и устата, без тя да може да помръдне. Усети върху себе си нечии други ръце и почувствува надигащия се истеричен пристъп. Извивайки тялото си, тя се опита да рита, но краката й бяха приковани. Опита да се обърне и чу как роклята й от „Баленсиага“ се разкъса.

— Аз съм пръв — каза Станли Диксън. — Я някой да я хване тука.

Тя долови ускореното му дишане.

Разнесоха се приглушени стъпки върху килима пред леглото. Хванаха краката й още по-здраво, а ръката на Диксън върху лицето й се отмести и нечия друга ръка зае нейното място. Това беше една чудесна възможност. Когато другата ръка я улови, тя я захапа свирепо. Почувствува, че зъбите й се впиват до костите.

Разнесе се болезнен вик и ръката се отдръпна.

Като пое въздух, Марша нададе вик. Тя изпищя три пъти и завърши с отчаян вопъл:

— Помощ! Моля ви, помогнете!

Последната й дума секна, защото Станли Диксън стовари силно ръката си на предишното място и това я замая. Чу го да изръмжава:

— Ах, глупак такъв! Тъпанар!

— Ухапа ме! — в гласа се прокраднаха болезнени ридания. — Тая кучка ме ухапа за ръката.

Диксън процеди дивашки.

— А ти какво очакваш да направи? Да те целуне ли? Сега целият проклет хотел ще се изсипе тука! Лайл Дюмер ги подкани:

— Хайде да се махаме!

— Млъкни! — заповяда Диксън. Те се ослушаха. Диксън каза спокойно: — Няма нищо опасно. Предполагам, че никой не е чул.

Това беше вярно, помисли си отчаяно Марша. Сълзи замъглиха очите й. Стори й се, че силите са я напуснали и не може повече да се бори.

На външната врата се почука. Три твърди настойчиви почуквания.

— Господи! — каза третото момче. — Някой е чул — и добави, стенейки: — Боже господи! Ръката ми!

Четвъртият попита нервно:

— Какво да правим?

Чукането се повтори по-силно.

След малко отвън се разнесе глас:

— Моля, отворете вратата! Чух, че някой извика за помощ — този, който говореше, имаше мек южняшки акцент.

Лайл Дюмер прошепна:

— Само един е, сам. Може би ще се измъкнем.

— Трябва да опитаме — каза Диксън задъхано. — Аз ще отида — той промърмори на един от останалите: — Дръжте я тази и повече не правете грешки.

Ръката върху устата на Марша се смени бързо, а друга притисна тялото й.

Ключалката щракна и последва проскърцване, когато вратата се открехна. Станли Диксън, сякаш учуден, каза:

— О!

— Извинете, господине. Аз съм служител на хотела — беше същият глас, който чуха преди малко. — Минавах случайно и чух, че някой извика.

— А, минавахте ли? — тонът на Диксън беше странно враждебен. Сетне, като че ли решил да прояви дипломатичност, добави: — Добре, благодаря ви все пак. Всъщност жена ми имаше кошмари, тя си легна преди мен, но сега вече й мина.

— Добре… — другият навярно се колебаеше. — Ако сте сигурен, че всичко е наред…

— Всичко е наред — каза Диксън. — Всъщност понякога стават такива неща — той говореше убедително и беше овладял положението. Марша разбра, че след миг вратата ще се затвори. Откакто се беше отпуснала, усети, че натискът върху лицето й също бе отслабнал. Тогава се напрегна, за да направи едно последно усилие. Като изви тялото си встрани, тя мигновено освободи устата си.

— Помощ! — извика тя. — Не му вярвайте! Моля ви, помогнете — но беше заставена още веднъж да замълчи.

Навън последва внезапна промяна. Тя чу новия глас да казва:

— Бих желал да вляза, моля.

— Това е частна стая. Вече ви обясних, че жена ми има кошмари.

— Съжалявам, господине, но не ви вярвам.

— Добре — каза Диксън. — Влезте.

Ръцете върху Марша като че ли не желаеха да бъдат видяни в това положение и се отдръпнаха. Когато се освободи, тя се преобърна, като се поизправи с лице към вратата. Влезе млад негър. Беше около двадесетгодишен, с интелигентно лице, спретнато облечен, с късо подстригана коса и грижливо сресан.

Той веднага разбра какво е станало и каза рязко:

— Пуснете младата дама да си отиде!

— Погледнете, момчета! — каза Диксън. — Виждате ли кой ни заповядва?

Марша смътно усети, че вратата към коридора е все още притворена.

— Добре, негърче — изръмжа Диксън, — сам си го търсиш.

И той замахна уверено с дясната си ръка, свита в юмрук, събрал силата на едрите му рамене — удар, който щеше да повали младия негър, ако беше попаднал в целта. Но подвижен като балетист, другият мигновено отскочи встрани и протегнатата ръка премина безопасно край главата му, а Диксън залитна напред. В същия миг левият юмрук на негъра полетя във въздуха и се стовари със силен, стремителен удар в лицето на нападателя.

Някъде в коридора се отвори и затвори врата.

С ръка върху бузата си Диксън каза:

— Ах, ти кучи сине! — и като се обърна към другите, ги подкани: — Я да го оправим тоя!

Единствено момчето с наранената ръка се отдръпна. Изведнъж останалите трима като един се нахвърлиха на младия негър и преди да извършат дружното си нападение, той падна. Марша чу приглушените звуци от ударите, а от коридора до ушите й достигна нарастващия шум от неясни гласове. Останалите също чуха гласовете.

— Издънихме се! — предупреди ги Лайл неспокойно. — Казах ви да се махаме оттук.

Всички се струпаха на вратата, изпреварени от момчето, което не бе участвувало в борбата, и бързо напираха след него. Марша чу, че Станли Диксън спря и каза.

— Малка неприятност. Отиваме за помощ.

Младият негър се надигна от пода с окървавено лице. Отвън един непознат, властен глас се извиси над останалите:

— Какво става тук, моля?

— Някой викаше и се бореше — каза възбудено една жена. — Ето тук, вътре.

Друг прогърмя:

— Аз се оплаках преди това, но никой не ми обърна внимание.

Вратата се отвори широко. Марша съзря надзъртащите лица и един висок мъж, с властна осанка, който влезе в апартамента. След това вратата се затвори и лампата на тавана светна.

Питър Макдермот разгледа разхвърляната стая и попита:

— Какво се е случило?

Тялото на Марша потръпваше конвулсивно от ридания. Опита се да стане, но се свлече изнемощяла върху таблата на леглото, прикривайки тялото си с остатъците от разкъсаната рокля. Между риданията устните й промълвиха:

— Опитаха се… изнасилят…

Лицето на Макдермот се изопна. Очите му се насочиха към младия негър, който се беше облегнал на стената, за да не падне, и попиваше кръвта от лицето си с кърпичка.

— Ройс! — в очите на Макдермот проблеснаха студени, ядовити пламъчета.

— Не! Не! — несвързано промълви Марша с умоляващ глас. — Не беше той. Той дойде да помогне — тя притвори очи; ставаше й лошо при мисълта за ново насилие.

Младият негър се изправи и прибирайки кърпичката си, се пошегува:

— Продължавайте, господин Макдермот! Ударете ме! След това бихте могъл да кажете, че както обикновено е станала грешка.

Питър рязко отговори:

— Вече направих грешка, Ройс, и се извинявам.

Той изпитваше дълбока неприязън към Алоисиъс Ройс, който изпълняваше ролята на личен камериер на собственика на хотела Уорън Трент и изучаваше право в университета Лойола. Преди много години бащата на Ройс, син на роб, беше станал личен прислужник на Уорън Трент и близък приятел и довереник. След четвърт век, когато старецът почина, синът му Алоисиъс Ройс, роден и отгледан в „Сейнт Грегъри“, остана и сега живееше в частния апартамент на собственика при привилегировани условия, като изпълняваше задълженията си в свободното време. Но според мнението на Питър Макдермот беше неуместно арогантен и високомерен, като съчетаваше недоверчивото си отношение към всяка предлагана дружба с предизвикателно поведение.

— Кажи ми какво знаеш — каза Питър.

— Бяха четирима. Четирима хубави, бели млади господа.

— Познаваш ли някого от тях?

— Двама — кимна Ройс.

— Това е достатъчно. — Питър се отправи към телефона до близкото легло.

— На кого ще се обадите?

— На градската полиция. Нямаме друг изход, освен да ги извикаме тук.

По лицето на негъра заигра полуусмивка.

— Ако приемете моя съвет, аз не бих го направил.

— Защо?

— Само заради една причина — Алоисиъс Ройс заговори провлачено, като подчертаваше преднамерено акцента си. — Ще трябва да бъда свидетел. И държа да ви кажа, господин Макдермот, че в нито едно съдилище в този суверенен щат Луизиана не биха приели думите на едно негърче, когато се отнася за процес за изнасилване на бели, бил той преднамерен или не. Не, господине, никога, когато четирима бели, млади господа кажат, че негърчето лъже. Дори и госпожица Прейскът да подкрепи негърчето, в което се съмнявам, тъй като нейното татенце няма да й позволи, имайки предвид какво ще направят вестниците от тази история.

Питър беше вдигнал слушалката, но после я остави.

— Понякога — каза той, — струва ми се, искаш да представиш нещата много по-сериозни, отколкото са — но той знаеше, че Ройс беше казал истината. Поглеждайки към Марша, той попита: — Госпожица Прейскът ли казахте?

Младият негър кимна:

— Баща й е господин Марк Прейскът. Самият Прейскът. Нали така, госпожице?

Марша кимна тъжно.

— Госпожице Прейскът — каза Питър, — познавате ли хората, които са виновни за случилото се?

Последва едва чут отговор:

— Да.

— Струва ми се, че всички са от студентското дружество „Алфа-Капа-Епсилон“ — обади се Ройс.

— Вярно ли е това, госпожице Прейскът?

Тя кимна леко в знак на съгласие.

— И заедно с тях ли дойдохте в този апартамент?

— Да — отново пошепна тя.

Питър изгледа въпросително Марша и накрая каза:

— От вас зависи, госпожице Прейскът, дали ще подадете официално оплакване, или не. Каквото и да решите, хотелът ще ви защити, но се опасявам, че има много истина в думите на Ройс за разгласяването на случая. И навярно ще се вдигне шум, и то, предполагам, голям и неприятен — и добави: — Разбира се, това трябва да реши баща ви. Не смятате ли, че трябва да му позвъня, за да дойде тук?

Марша вдигна глава и за пръв път погледна Питър в очи:

— Баща ми е в Рим. Моля ви, никога не му казвайте.

— Убеден съм, че нещата могат да се уредят без шум. Който и да е, струва ми се, не би могъл да излезе лесно от това неудобно положение. — Питър заобиколи леглото и с изненада установи, че тя е съвсем младо момиче и при това много хубава. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Откъде да знам. Не зная — и тя отново заплака, но по-приглушено.

Питър неуверено извади бяла ленена кърпичка. Марша я взе, изтри си сълзите и си издуха носа.

— По-добре ли сте?

Тя кимна:

— Благодаря ви.

В ума й витаеше смесица от различни чувства: обида, срам, гняв, някакъв стремеж за сляпа мъст, независимо от последиците, и желание, което опитът й подсказваше, че е неосъществимо — да бъде прегърната от любящи и силни ръце. Но над тези чувства преобладаваше непреодолимо физическо изтощение.

— Струва ми се, трябва да си починете — Питър Макдермот отметна завивката на неизползваното легло и Марша се плъзна под нея върху одеялото. До лицето си усети приятната хладина на възглавницата.

— Не искам да остана тук. Не мога — каза тя.

— След малко ще ви закараме у дома ви — кимна Питър със съчувствие.

— Не! И там не искам! Моля ви, не би ли могло другаде… в хотела?

Той поклати глава:

— Страхувам се, че хотелът е пълен.

Алоисиъс Ройс бе влязъл в банята, за да измие кръвта от лицето си. На връщане застана на вратата на съседната стая. Като видя разместените мебели, препълнените пепелници, разлетите бутилки и изпочупени чаши, той подсвирна тихичко.

— Струва ми се, че тук е имало истински гуляй — отбеляза Ройс, когато Макдермот се приближи до него.

— Така изглежда — каза Питър и затвори вратата между гостната и спалнята.

— Вероятно в хотела може да се намери някакво място — замоли се Марша. — Не бих могла да си ида у дома тази нощ.

— Навярно стая 555 е свободна — колебливо каза Питър и погледна Ройс.

Стая 555 представляваше малко помещение и беше на разположение на заместник-главния управител. Питър рядко я използуваше, освен за да се преоблече в нея, и сега тя бе свободна.

— Чудесно — каза Марша. — поне докато някой позвъни у дома. Помолете да се обади икономката Ана.

— Ако желаете, аз ще отида за ключа — предложи Ройс.

Питър кимна.

— Само на връщане се отбийте и вземете оттам халата. Предполагам, че ще се наложи да повикате камериерката.

— Ако я повикате тук точно сега, все едно че ще направите съобщение по радиото.

Питър се размисли. При сегашното положение нищо не би могло да спре клюката. Неизбежно новината за такъв род инциденти се разнасяше сред служителите на всеки хотел подобно телеграфа на джунглата. Той прецени, че няма смисъл да усложнява нещата.

— Добре, тогава сами ще свалим госпожица Прейскът със служебния асансьор.

Младият негър току-що беше отворил вратата, когато отвън проникнаха гласове и вълна от развълнувани въпроси. Питър бе забравил за миг тълпата от разбудени гости пред вратата. Той чу отговорите на Ройс, който спокойно ги убеждаваше, и после гласовете затихнаха.

Притворила очи, Марша промърмори:

— Не ми казахте кой сте.

— Извинете, трябваше да ви обясня.

И той каза името си и длъжността си в хотела. Марша слушаше, без да отговаря, съзнавайки смисъла на думите му, но преди всичко възприемаше спокойния уверен глас. След известно време притвори очи и мислите й уморено взеха да блуждаят. После смътно усети, че Алоисиъс Ройс се върна, че й помогнаха да стане от леглото и да облече халата и я преведоха бързо през някакъв тих коридор. След асансьора имаше друг коридор и после друго легло, в което се отпусна спокойно. След това успокояващият глас каза:

— Сега всичко е наред.

Разнесе се шум от течаща вода, някой й каза, че ваната е готова и тя се надигна колкото да се добере до банята, където се заключи.

В банята имаше внимателно сгъната пижама, която облече.

Беше й голяма — мъжка пижама в тъмносин цвят. Ръкавите закриваха ръцете й и макар че подгъна панталоните, имаше опасност да се препъне в тях.

Когато излезе от банята, нечии ръце я подкрепиха до леглото. Сгуши се в чистите ленени завивки и отново чу спокойният бодър глас на Питър Макдермот. Марша си помисли, че този глас й харесва, а също и неговият собственик.

— Ние с Ройс си тръгваме сега, госпожице Прейскът. Вратата на тази стая е самозаключваща се, а ключът е до леглото ви. Никой няма да ви безпокои.

— Благодаря ви — и тя попита със сънен глас: — Чия е тази пижама?

— Моя. Съжалявам, че е толкова голяма.

Тя се опита да кимне с глава, но беше твърде уморена.

— Няма значение… хубава е…

Беше доволна, че това е неговата пижама. Обхвана я успокояващо усещане, че най-подир той я е прегърнал.

— Хубава е — тихо повтори тя и това бе последната й мисъл, преди да заспи.