Артър Хейли
Хотел (32)

8

След гневната сцена във фоайето, която завърши с напускането на доктор Николас, Питър Макдермот обезсърчено се запита какво ли още би могло да последва. Той обмисли всичко и реши, че нищо не може да се постигне, дори и да се обърне незабавно към ръководството на конгреса на американските стоматолози. Ако президентът на асоциацията, доктор Ин-грам, изпълни заканата си да премести конгреса в друг хотел, това би могло да се осъществи не по-рано от сутринта на следващия ден. Ето защо много по-разумно и безопасно би било да се изчака, докато страстите утихнат. После, ако се наложи, ще разговаря с доктор Инграм или с някой друг ръководител на конгреса.

Колкото до присъствието на журналиста по време на неприятната сцена, то каквито и беди да бе причинил, явно сега беше твърде късно да се оправят. Заради интересите на хотела Питър се надяваше, че този, който взема решенията кои новини да се публикуват във вестника, щеше да прецени, че случаят е незначителен.

Той се прибра в кабинета си на мецанина и по обяд се зае с текущата си работа. Реши да устои на изкушението да потърси Кристин, преценявайки инстинктивно, че и в този случай беше необходимо да се изчака. Все пак осъзна, че съвсем скоро ще трябва да й се извини за изключително нетактична-та си постъпка от сутринта.

Реши да се отбие при Кристин непосредствено преди обяд, но намерението му беше осуетено, тъй като дежурният помощник-управител позвъни и му предаде, че гостът Станли Килбрик от град Маршълтаун, щата Айова, бил обран в стаята си. Макар че ръководството било уведомено преди малко, кражбата станала още през нощта. Представен бе дълъг списък на изчезналите вещи и пари, а самият гост по думите на помощник-управителя бил много разстроен. Един от инспекторите на хотела бил вече на местопрестъплението.

Питър набра номера на главния инспектор. Нямаше представа дали Огилви е в хотела, тъй като работното време на този дебелак беше загадка, която само той можеше да изясни. Малко по-късно му предадоха, че Огилви отишъл да провери случая на място и ще му докладва веднага щом приключи. След двайсетина минути той пристигна в кабинета на Макдермот.

Главният инспектор внимателно се отпусна в дълбокото кожено кресло пред бюрото.

Опитвайки се да потисне инстинктивната си неприязън, Питър попита:

— Какво е положението?

— Момчето, дето са го обрали, е един мухльо. Скроили са му номер. Ето какво липсва — Огилви сложи пред Питър написан на ръка списък с откраднатите вещи. — Запазил съм и за себе си едно копие.

— Благодаря. Ще го предам на нашите застрахователни агенти. А в стаята има ли следи от взлом?

Инспекторът поклати отрицателно глава.

— Действали са явно с ключ. По всичко личи. Килбрик си призна, че през нощта е скитал във Френския квартал. Май е трябвало да вземе майка си да го пази. Твърди, че си е изгубил ключа, и няма да промени показанията си. Все пак ми се струва, че се е забъркал с някое момиче от баровете.

— Той не разбра ли, че ако признае всичко, ще имаме подобри шансове да намерим откраднатите вещи?

— Казах му. Но нищо не излезе. От една страна, той се чувства страшно глупаво, а от друга, си е направил сметка, че откраднатите вещи ще му се възстановят от застраховката. А може би и малко повече. Твърди, че в портмонето му имало четиристотин долара.

— Вярвате ли му?

— Не.

Хубаво, каза си Питър, трябва да помогнем на този гост да се осъзнае. Хотелската застраховка възстановява изгубени вещи на стойност до сто долара и никакви суми в брой.

— Как я намирате тази история? Смятате ли, че това е единичен случай?

— Не смятам — каза Огилви. — Мисля че си имаме професионален крадец, който действа тук, в хотела.

— Защо така?

— Тази сутрин е станало и нещо друго — постъпи оплакване и от стая 641. Предполагам, че още не са ви докладвали.

— И да са ми го докладвали, май съм забравил — каза Питър.

— Рано сутринта, доколкото разбирам, на разсъмване, някакъв тип отворил вратата на 641-ва с ключ. Човекът в стаята се събудил, а другият се престорил на пиян и казал, че взел стаята за 614-а. Гостътси легнал, но като станал на сутринта, си зачудил как е възможно ключът от 614-а да влиза в бравата на 641-ва. Та тогава разбрах за тази история.

— Може би от администрацията са объркали ключовете?

— Може би, но не са. Аз проверих. Администраторът от нощната смяна се кълне, че не е давал нито един от тези ключове. При това в 614-а стая са семейни и са си легнали рано снощи, без да излизат повече.

— Имате ли описание на човека, който е влизал в шестотин и четиринайсета стая?

— Не съвсем точно, но все пак е нещо. За да съм сигурен, направих очна ставка с двамата мъже от шестотин четиридесет и първа и от шестотин и четиринайсет. Оказа се, че човекът, който е влизал в шестотин четиридесет и първа, не е този от шестотин и четиринайсета. Опитахме и ключовете и ключът от едната стая не може да отвори бравата на другата.

— Изглежда, имате право за професионалния крадец — каза замислено Питър. — И при това положение трябва да предприемем някаква акция.

— Аз съм подготвил някои неща — каза Огилви. — Казах вече на администраторите през следващите дни да дават ключове само срещу името на клиента. Ако забележат нещо нередно, трябва да предадат ключа, но да разгледат човека, който го взима, и веднага да се обадят на някой от моите хора. Наредих също на камериерките и пиколите да следят за мошеници и всички, които изглеждат съмнителни. Моите хора ще работят извънредно и през нощта на всеки етаж ще има по един пост.

Питър кимна в знак на одобрение.

— Това е добре. А вие не смятате ли да пообиколите хотела за ден-два? Ако желаете, ще ви уредя стая.

За миг на Питър му се стори, че по лицето на дебелия пробяга тревожно изражение, но после той поклати глава:

— Не е необходимо.

— Но ще бъдете наблизо, нали? За да ви повикаме, ако е необходимо.

— Ама, разбира се, че ще бъда наблизо — думите му прозвучаха категорично, но в тях нямаше убедителност. И сякаш почувствувал своята голословност, Огилви добави: — Дори и да ме няма през цялото време, моите хора знаят какво да правят.

Все още изпълнен със съмнения, Питър попита:

— Каква ни е уговорката с полицията?

— Ще изпратят двама цивилни. Аз ще им разкажа и за другия случай и предполагам, ще проверят кой евентуално се подвизава в града. Ако е някой от онези хубавци с досие, можем да извадим късмет да го хванем.

— През това време обаче нашият приятел, който и да е той, няма да бездействува.

— Това е неминуемо. А ако има пипе, както предполагам, той ще си направи сметката, че го следим. Много вероятно е да се опита да приключи набързо работата си и да офейка.

— И това е още една причина — подчерта Питър — да бъдете наблизо.

— Аз мисля, че всичко съм предвидил — възрази Огилви.

— И аз така мисля. Всъщност, струва ми се, че нищо не сте пропуснал. Но се притеснявам, че ако ви няма, другите няма да действат така усърдно и бързо.

Какво друго би могъл да каже на главния инспектор, помисли си Питър, в крайна сметка той си знае работата, след като се е заловил за нея. Но той се вбесяваше, тъй като техните взаимоотношения му налагаха да го моли всеки път за такива очевидни неща.

— Няма за к’во да се притеснявате — каза Огилви, като се надигна от стола и се затътри тромаво навън. Питър инстинктивно почувствува, че самият дебелак е притеснен от нещо.

След минутка Питър също излезе, като се задържа при секретарката си, и нареди да се уведомят застрахователните агенти за кражбата, както и за списъка с изчезналите вещи, който Огилви представи.

Питър се запъти към близката канцелария на Кристин, но с разочарование разбра, че е излязла. Реши да я потърси отново веднага след обяд.

Спусна се до фоайето и тръгна към основния ресторант. Като влезе в залата, забеляза, че днес сервираха много бързо, тъй като хотелът беше пълен с гости.

Питър кимна любезно на оберкелнера Макс, който забърза към него.

— Добър ден, господин Макдермот. Отделна маса за вас, нали?

— А, не. Ще седна при хората от „трудовия лагер“.

Питър рядко си позволяваше да се възползува от привилегията си на главен заместник-управител да седи на отделна маса в ресторанта. Предпочиташе да обядва с останалите членове на персонала на голямата служебна маса близо до входа на кухнята.

Ревизорът на хотела Ройъл Едуардс и Сам Якубец, набитият, оплешивяващ главен счетоводител, вече бяха започнали да се хранят, когато Питър се настани до тях. Док Викъри, главният механик, който беше пристигнал преди малко, разглеждаше менюто. Като се отпусна на стола, подаден от Макс, Питър попита:

— Е, какво ще ми препоръчате?

— Опитайте супата с кресон — посъветва го между две лъжици Якубец, хапвайки самият от същото ястие. — Не е като домашната, но е сто пъти по-хубава.

Ройъл Едуардс добави с прецизния си счетоводителски глас:

— Днес специалитетът е пържено пиле.

Щом оберкелнерът се отдалечи, веднага се появи един млад сервитьор. Независимо от разпоредбите самооформилият се „трудов лагер“ на служителите се обслужваше в ресторанта по най-добрия начин. Питър и всички останали нееднократно се бяха убедили колко трудно е да внушат на сервитьорите, че клиентите, които заплащат за обслужването, са по-важни от служителите на хотела.

Главният механик остави менюто настрана и надничайки над очилата си с дебели рамки, които отново се бяха смъкнали до върха на носа му, каза:

— И за мене същото, мойто момче.

— И аз се присъединявам към него — каза Питър, като върна менюто, без да го погледне.

Сервитьорът се поколеба.

— Пърженото пиле малко ме съмнява, господине. Може би ще си изберете нещо друго?

— Хубаво — каза Якубец. — Съвсем навреме ни казвате.

— Мога веднага да сменя поръчката ви, господин Якубец. И вашата също, господин Едуардс.

— Но какво им е на пържените пилета? — попита Питър.

— Може би не трябваше да ви казвам — сервитьорът за-пристъпва притеснено от крак на крак. — Всъщност вече се оплакаха от тях. Изглежда не ги харесват. — Той извърна за миг глава, обхващайки с поглед препълнената зала.

— В такъв случай — каза Питър — бих искал да узная на какво се дължи това. По-добре не променяйте поръчката ми.

Останалите кимнаха неохотно в знак на съгласие.

Когато сервитьорът си отиде, Якубец попита:

— Какви са тия слухове, че конгресът на зъболекарите май ще ни изостави?

— Правилно сте чул, Сам. Днес следобед ще разбера дали са само слухове.

Питър започна супата си, поднесена незабелязано сякаш от невидимата ръка на вълшебник, после описа скандала във фоайето, станал преди час. Докато го слушаха, лицата на всички придобиха сериозно изражение.

— Доколкото виждам — отбеляза Ройъл Едуардс, — злото никога не идва само. Като съдя по последните ни финансови резултати, за които вие, господа, сте осведомени, това ще се превърне в един от поредните ни проблеми.

— А ако се окаже, че е така — отбеляза главният механик, — хич не се съмнявам, че първото нещо, дето ще предприемете, е да резнете някое перо от бюджета на механика.

— Или някое перо, или целия бюджет — отвърна ревизорът.

Главният механик изръмжа недоволно.

— Може би всички ще ни съкратят — каза Сам Якубец, — ако се довлече ордата на О’Кийф.

— Той погледна въпросително към Питър, но Ройъл Едуардс кимна предупредително за появата на сервитьора. Всички замлъкнаха, докато младият човек сръчно обслужваше ревизора и главния счетоводител, а неясният глъч от залата, приглушените шумове от тракането на съдовете и преминаването на келнерите през входа за кухнята продължаваше.

Когато сервитьорът се отдалечи, Якубец многозначително попита:

— Е, какви са новините?

— Нищо не зная, Сам — поклати глава Питър. — Освен това, че тая супа е ужасно вкусна.

— Може би си спомняте, че ние ви я препоръчахме — каза Ройъл Едуардс, — но сега ще ви дадем един много по-важен съвет: напуснете, докато все още сте начело. — И той се зае с печеното пиле. После остави ножа и вилицата. — Следващия път ще ви препоръчам да се вслушвате по-внимателно в думите на нашия сервитьор.

— Толкова ли е лошо? — попита Питър.

— Струва ми се, че не е толкова зле — каза ревизорът, — в случай, че ви допада гранясала храна.

Якубец нерешително вкуси от своята порция, докато останалите го наблюдаваха.

— Ами какво да ви кажа? Ако трябваше да плащам, никога нямаше да си дам парите за това ядене.

Питър се надигна от мястото си, съгледа оберкелнера на другия край на ресторанта и го повика.

— Макс, кой готвач е днес на работа? Ебран ли?

— Не, господин Македрмот. Доколкото знам, той е болен. Сега на смяна е Лемю — и оберкелнерът разтревожено попита: — Ако се интересувате за печеното пиле, мога да ви уверя, че сме взели съответните мерки. Спряхме да предлагаме това ястие, а където беше вече сервирано, го заменихме с друго. — Той погледна към масата и каза: — Веднага ще сменим и вашето.

— В този момент — каза Питър — много повече ме вълнува на какво се дължи това. Ще попитате ли готвача Лемю дали не възразява да дойде при нас?

Входът на кухнята беше толкова наблизо, че Питър изпита изкушението да влезе и сам да изясни какво не бе наред със специалитета на деня. Но това би било неуместно.

В отношенията си с главните готвачи служителите на хотела се придържаха към строго установен и традиционен протокол, който наподобяваше церемониала в някой кралски двор. В кухненските помещения главният готвач или неговият помощник се смяташе за неоспорим властелин. А управителят на хотела не би си и помислил да влезе в кухнята без покана.

Главният готвач можеше да бъде уволнен, както ставаше понякога, но дотогава неговото владение си оставаше непокътнато.

А да повика главния готвач, както в този случай, и да го покани на масата в ресторанта, беше съвсем в реда на нещата. Всъщност това приличаше повече на заповед, тъй като при отсъствието на Уорън Трент Питър се явяваше като единствен ръководител н хотела. Питър би могъл да застане на вратата на кухнята и да почака да го поканят. Но при тези обстоятелства, когато в кухнята бяха настъпили очевидни затруднения, той разбра, че първоначалното му становище по въпроса е било много по-правилно.

— Ако питате мене — отбеляза Сам Якубец, докато чакаха, — старият готвач Ебран отдавна си е изпял песента.

— А като се пенсионира — попита Ройъл Едуардс — да не би някой да забележи?

Всички разбраха, че това е намек за честите отсъствия на главния готвач, който очевидно за пореден път не беше на работното си място.

— И нашият край скоро ще дойде — изръмжа главният механик. — Съвсем естествено никой от нас не би се разбързал.

Не беше тайна, че обикновено добродушният механик понякога се дразнеше от хладната строгост на ревизора.

— Аз още не съм се запознал с новия ни помощник-готвач — каза Якубец. — Струва ми се, че не си показва носа извън кухнята.

Ройъл Едуардс сведе поглед към ястието, което почти не беше вкусил.

— Ако е така, този негов нос трябва да има твърде слабо обоняние.

Ревизорът още не беше довършил думите си и вратата на кухнята широко се отвори. Някакъв помощник-келнер се канеше да премине, но почтително отстъпи, забелязал оберкелнера Макс. На няколко крачки след него вървеше висок, слаб човек с бели колосани дрехи и висока готварска шапка, а на лицето му беше изписано крайно отчаяние.

— Господа — обяви Питър на колегите си, — ако не сте се запознали, това е нашият готвач Андре Лемю.

— Месю! — младият французин спря и безпомощно разпери ръце. — Как можа това да стане… така съм отчаян — каза той със задавен глас.

Питър Макдермот се беше срещал няколко пъти с новия готвач, който работеше от месец и половина в „Сейнт Грегъри“. И при всяка среща Питър установяваше, че новият все повече му харесва.

Андре Лемю беше назначен след внезапното напускане на неговия предшественик. Предишният помощник-готвач, дълги месеци обзет от безсилие и вътрешен гняв, избухна яростно срещу началника си стария мосю Ебран. Подобна разправия обикновено оставаше без последици, тъй като работата в такива големи кухни често предвещава емоционални изблици между главните готвачи и техните помощници. Отличителното в тази разправия бе пълният супник, който бившият помощник-готвач бе запратил по шефа на кухнята. За щастие супата беше „Вишисоа“, иначе резултатите можеха да бъдат много по-сериозни. В тази незабравима сцена главният готвач, покрит с бял сос и прогизнал от мръсотия, бе съпроводил бившия си помощник до служебния изход и с удивителна за възрастен човек сила го беше изхвърлил на улицата. Седмица по-късно Андре Лемю постъпи на работа.

Професионалната му подготовка беше отлична. Учил в Париж, работил в лондонските ресторанти „Прунийрс“ и „Савой“, после беше продължил за кратко време в нюйоркския „Лепавилион“ и накрая бе стигнал до отговорния пост помощник-готвач в Ню Орлийнс. Но и за краткия си престой в „Сейнт Грегъри“ Питър подозираше, че младият човек е изпаднал в същите затруднения, които бяха влудили неговия предшественик. Всичко се дължеше на непреклонния отказ на мосю Ебран да приеме някои промени в кухнята, независимо че той самият често отсъствуваше и помощникът му поемаше работата изцяло. Всичко това, помисли си със съчувствие Питър, доста приличаше на отношенията му с Уорън Трент.

— Няма ли да седнете при нас? — попита Питър и посочи едно от свободните места на служебната маса.

— Благодаря ви, мосю — и младият французин със сериозно изражение седна на стола, който оберкелнерът му поднесе.

Той се настани, а до масата се появи техният сервитьор и без да задава излишни въпроси, подмени четирите порции с печено телешко в пикантен сос. Той отмести двете набедени блюда с пиле, които мигновено бяха отнесени в кухнята от близкостоящия помощник. Четиримата служители получиха печено, а на готвача поднесоха чаша кафе.

— Е, това е нещо друго — каза одобрително Сам Якубец.

— Разбрахте ли на какво се дължи това? — попита Питър.

Помощник-готвачът погледна тъжно към кухнята.

— Причините са много. Но в този случай се дължи на остарялата мазнина. Всъщност аз съм виновен, че не се смени мазнината, както смятах. И аз, Андре Лемю, позволих такава храна да излезе от кухнята! — и той поклати глава, недоумявайки.

— Много трудно е за един човек да бъде навсякъде — отбеляза главният механик. — Всеки от нас, който ръководи някакъв отдел тука, може да потвърди това.

— За жалост — обади се Ройъл Едуардс, изказвайки мисълта, която беше хрумнала на Питър — ние никога няма да узнаем колко хора не са се оплакали, но те повече няма да дойдат тук.

Андре Лемю кимна мрачно и остави кафето си.

— Господа, ще ме извините ли? Мосю Макдермот, може би като привършите, ще можем да поговорим, нали?

След петнадесет минути Питър се отправи към кухнята през входа от ресторанта. Андре Лемю побърза да го посрещне.

— Хубаво е, че дойдохте, мосю.

— Приятно ми е да се отбия в кухнята — поклати глава Питър.

Той се обърна и забеляза, че напрежението около обедните часове е започнало да намалява. Все по-малко блюда се отправяха към залата, преминавайки край двете касиерки на средна възраст, заели строго местата си зад високите касови апарати подобно на недоверчиви учителки. В това време от ресторанта пристигаха все повече чинии, които сервитьорите и техните помощници събираха от масите, докато приливът от гости намаляваше. В голямата зала за миене на съдове в дъното на кухнята с хромирани шкафове и контейнери за отпадъци наподобяващи вътрешното помещение на кафене, работеха ритмично шестима миячи с гумени ръкавици и едва смогваха с потока от съдове, който се изливаше от всички ресторанти на хотела и от етажа за конференции над тях. Питър забеляза, че един допълнителен помощник, както винаги, събираше неизползуваното масло по чиниите в един голям съд. По-късно, както правеха в големите ресторанти, макар малцина да си признаваха това, събираното масло щеше да се използува за готвене.

— Исках да поговорим сами с вас, мосю. Вие разбирате, че някои неща трудно могат да се кажат пред другите.

— Едно не ми е ясно — отвърна Питър замислено. — Правилно ли разбрах, че вие сте наредил да сменят мазнината от фритьозника, но това не е било направено?

— Точно така.

— А какво всъщност стана?

По лицето на младия човек се изписа тревога.

— Тази сутрин нареждам. Носът ми подсказва, че мазнината е остаряла. Но мосю Ебран, без да каже, отменил разпореждането ми. Тогава мосю Ебран си отишъл в къщи и аз оставам тука, без да знам, че старата мазнина е оставена.

Питър неволно се усмихна.

— А защо е отменил разпореждането ви?

— Ами мазнината е скъпа, много скъпа. И аз съм съгласен с мосю Ебран. Напоследък често я сменяхме. Много често.

— Опитахме ли се да разберете на какво се дължи това?

Андре Лемю отчаяно повдигна ръце.

— Аз бях предложил всеки ден химическа проба — за свободната мастна киселина в мазнината. Това можеше да стане в лабораторията, а дори и тук. И тогава внимателно щяхме да търсим причината за развалянето на мазнината. Мосю Ебран не се съгласява и с това, и с други неща.

— Вие смятате, че тук много неща не са наред?

— Много неща — отговорът прозвуча рязко и враждебно и сякаш за миг разговорът щеше да приключи. После изведнъж като отприщен бент думите потекоха: — Мосю Макдермот, ще ви кажа, че много неща не са наред. В тази кухня не можеш да работиш и да се гордееш от това. Тука е, как се казва… „тюрлюгювеч“ — лоша храна; стари похвати, които са лоши, и някои нови похвати, които са лоши, и навсякъде нищо не се пести. Аз съм добър готвач, другите могат да кажат. Ама един добър готвач трябва да е доволен от това, което прави, иначе не е добър. Да, мосю, аз щях да направя много промени, много промени за доброто на хотела, за доброто на мосю Ебран и за всички. Но на мене ми се казва като на дете нищо да не променям.

— Възможно е — каза Питър — тука да се извършват големи общи промени, и то съвсем скоро.

Андре Лемю се изпъчи горделиво.

— Ако имате предвид мосю О’Кийф, каквито и промени да направи, аз няма да съм тук да ги видя. Нямам намерение да съм готвач на полуфабрикати в хотелската корпорация.

— Ако „Сейнт Грегъри“ остане независим, какви промени бихте направил? — попита Питър с любопитство.

Бяха прекосили надлъж почти цялата кухня, която представляваше правоъгълник, разпрострян по ширината на хотела. От всяка страна на този правоъгълник, подобно изходите от контролен център, имаше врати, които водеха към отделните ресторанти на хотела, към служебните асансьори и помещенията за подготовка на хранителни продукти на този и на долния етаж. Заобикаляйки една двойна редица от казани за супа, които клокочеха като гигантски тигли, те се приближиха до остъкленото помещение, където на теория двамата шефове на кухнята — главният готвач и неговият помощник, си поделяха задълженията. Питър забеляза, че наблизо се намира фритьозникът — големият сложен агрегат за пържене, виновник за днешните неприятности. Един помощник изсипваше мазнината и ако се съдеше по голямото й количество, ставаше ясно защо честата й подмяна би струвала доста скъпо. Те се спряха и Андре Лемю се замисли над въпроса на Питър.

— Какви промени ли, казвате мосю? Най-важното е храната. За някои, които се занимават с готварство, по-важна е фасадата, как изглежда ястието, а не какъв вкус има. В този хотел се хабят сума пари за декорацията — външното оформление. Магданоза го слагат навсякъде. А в соса почти липсва. Кресонът се намира по блюдата, а той е по-необходим в супата. Ами тези украси с оцветен желатин? — младият Лемю вдигна отчаяно нагоре ръце. Питър се усмихна съчувствено. — А пък вината, мосю! Опазил ме бог, те не са в моя ресор.

— Да, така е — каза Питър. Той самият не одобряваше незадоволителния начин на съхранение на виното в „Сейнт Грегъри“.

— С една дума, мосю, в нашето меню можеш да намериш всякакви ужасии. При това изключително неуважение към хранителните продукти и пилеене на пари за външна украса можеш да се разплачеш. Направо да ти се доплаче, мосю! — той замълча, сви безпомощно рамене и продължи: — А ако се разхищаваше по-малко, можехме да имаме кухня, която да събужда апетита и да се услажда на всеки. А сега всичко е безвкусно и безкрайно посредствено.

Но дали Андре Лемю беше съвсем наясно за трудностите на „Сейнт Грегъри“, помисли си Питър? И сякаш усетил съмненията му, помощник-готвачът продължи:

— Вярно е, че един хотел си има и други проблеми. Това не е заведение само за гастрономи и не може да бъде. Ние трябва да готвим много ястия и бързо, да обслужваме много хора, които по американски все бързат. Но и при тези условия може да се постигне някакво съвършенство. Дотолкова, че да можеш спокойно да живееш. А мосю Ебран, той казва, че моите идеи са много скъпи. Това не е така и аз съм го доказвал.

— Как сте го доказал?

— Елате, моля!

Младият французин се запъти към остъклената стаичка — тясна кабинка с две бюра, картотеки и шкафове, които заемаха плътно трите стени на помещението. Андре Лемю пристъпи към по-малкото бюро. Отвори едно от чекмеджетата и извади голям груб плик, от който измъкна някаква папка и я подаде на питър.

— Питате какви промени. Всичко съм написал тука.

Питър разтвори папката с любопитство. Тя съдържаше много листове, изпълнени старателно с красив почерк. Няколкото по-големи прегънати листа се оказаха диаграми, написани на ръка и подредени по същия грижлив начин. Разбра, че това е генерален план за хранителния комплекс в целия хотел. На следващите страници бяха нанесени цените и менютата, план за качествения контрол и схема с промените в щата. Дори от бегъл поглед материалът предизвикваше удивление с цялостната идея на автора и дълбокото му познаване на детайлите.

Питър вдигна очи и срещна погледа на младия готвач.

— Ако е възможно, бих искал да разгледам това.

— Вземете го. Аз не бързам — кисело се усмихна младият помощник-готвач. — Казват ми, че нито едно от моите кончета няма да се върне при мен.

— Едно ме учудва — как сте успял да съставите този план за толкова кратка време.

Андре Лемю сви рамене.

— Не е необходимо много време, за да разбереш какво не е в ред.

— Навярно бихме могли да приложим същия подход, за да открием какво му е на фритьозника.

В очите на младия французин проблеснаха съчувствени, весели пламъчета, които помръкнаха в разочарование.

— Трогнат съм. Вярно. Толкова други неща забелязах, а не видях загорялата мазнина под носа ми.

— Не — възрази Питър. — Според това, което ми казахте, вие наистина сте усетил развалената мазнина, само че тя не е била сменена, както сте наредил.

— Аз трябваше да разбера защо се разваля мазнината. И ако не открием причината в близко време, можем да си имаме големи неприятности.

— Какви неприятности?

— Днес имаме голям късмет, че пържихме съвсем малко с тази мазнина. Но утре за обяд трябва да приготвим шестотин пържени ястия за конгреса.

Питър тихо подсвирна.

— Само толкова!

Те излязоха заедно от канцеларията и се приближиха към фритьозника, от който почистваха последните количества от провинилата се мазнина.

— Утре, разбира се, мазнината ще бъде прясна. Кога я смениха за последен път?

— Вчера.

— Толкова скоро.

Андре Лемю кимна.

— Мосю Ебран съвсем не се шегуваше, като се оплакваше, че излиза скъпо. Но си остава загадка, защо се разваля мазнината.

— Ще се опитам да си припомня нещо от хранително-вкусовата химия. Точката на загаряне на прясната мазнина беше…

— Сто и петдесет градуса по Целзий. Ако се нагрее повече, ще прегори.

— А ако мазнината е вече остаряла, точката на загаряне започва постепенно да спада.

— Да, но съвсем бавно, ако всичко друго е наред.

— А вие при колко градуса пържите?

— Деветдесет и пет градуса — това е най-добрата температура за ресторантските кухни и за домакинствата.

— Значи, ако точката на загряване се движи около деветдесет и пет градуса, мазнината ще запази вкуса си, но когато точката спадне под тази температура, мазнината не е наред.

— Точно така, мосю. Тогава мазнината придава неприятна миризма на храната и гранив вкус, както днес.

В паметта на Питър се раздвижиха отдавна заучените факти, които постепенно беше забравил. За студентите по хотелската администрация в Корнелския университет се провеждаха занимания и по-хранително-вкусова химия. Той си припомни една лекция… в аудиторията „Статлър Хол“, с побелелите, замръзнали от студа прозорци в смрачаващия се следобед. Беше пристигнал отвън, от студения зимен въздух. Вътре беше топло и наоколо се носеше монотонният глас на преподавателя… „мазнини и катализатори агенти.“

— Съществуват такива субстанции — припомни си Питър, — които при свързване с мазнината реагират като катализатори и предизвикват доста бързо нейното разлагане.

— Да, мосю — Андре Лемю започна да изброява на пръсти. — Това са влагата, солта, месингови или медни съединения, които се отлагат във фритьозника, изключително високата температура и зехтинът. Проверих тези неща и се оказа, че всичко е наред.

За миг Питър отгатна причината. Припомни си това, което бе видял преди малко, докато наблюдаваше подсъзнателно как почистват фритьозника.

— От какъв метал са решетките за пържене?

— От хром — отговори с недоумяващ тон Лемю. Хромът, както и на двамата бе известно, беше безвреден за мазнината.

— Не зная — каза Питър — дали металното им покритие не се е протрило? Ако е протрито, какъв ли е металът под него и дали е износен?

Лемю се поколеба и очите му се разшириха. Той мълчаливо обърна една от решетките и внимателно я изтри с кърпа. Те застанаха мълчаливо под светлината и внимателно разгледаха повърхността й.

Хромовото покритие беше протрито от продължителната и постоянна употреба. На някои места то беше съвсем остъргано. През протритите и оголени места металът проблясваше с жълт блясък.

— Това е месинг — младият французин се плесна с длан по челото. — Няма съмнение, че той е развалил мазнината. Какъв глупак излязох!

— Не разбирам защо смятате себе си за виновен — каза Питър. — Очевидно много преди да постъпите на работа тук, някой е решил да направи икономии и е купил евтини решетки за пържене. За жалост това излиза накрая по-скъпо.

— Но аз трябваше като вас да се сетя по-рано, мосю — още малко и Андре Лемю щеше да се разплаче. — Вместо това вие, мосю, вие слязохте от своята канцелария в кухнята, за да ми кажете, на мене, какво не е наред. Това звучи направо като виц!

— Ако стане виц — каза Питър, — вие ще сте си виновен От мен никой нищо няма да чуе.

Андре Лемю отговори бавно:

— Другите казваха, че сте добър и умен човек. Сега сам разбрах, че това е истина.

Питър докосна папката, която държеше в ръка.

— Ще разгледам доклада ви и ще ви кажа какво мисля.

— Благодаря ви, мосю. А аз ще поискам да купят нови решетки за пържене. От неръждаема стомана. Довечера ще бъдат тук, та ако трябва да счупя нечия глава.

Питър се усмихна.

— Мосю, мисля си за още нещо?

— Да?

Младият помощник-готвач се поколеба.

— Вие ще си помислите, че съм, как се казва — самонадеян. Но ние двамата, мосю Макдермот, ако бяхме с развързани ръце, можехме да превърнем този хотел в преуспяващо заведение.

И макар че се засмя невъздържано, Питър мисли над думите му през целия път до кабинета си на мецанина.