Артър Хейли
Хотел (27)

3

Както винаги сутрин Къртис О’Кийф най-напред си вземаше душ, а после се молеше. Тази процедура се извършваше по характерно умел начин, тъй като той се явяваше чистичък пред бог и същевременно се изсушаваше, докато стоеше коленичил двадесет минути, загърнат в хавлията.

Ярката слънчева светлина, която проникваше в удобния, съоръжен с климатична инсталация апартамент, предизвикваше у магната доброжелателно настроение. Това чувство се прокрадваше и в многословната му молитва, която наподобяваше задушевен разговор. Къртис О’Кийф все пак не забрави да припомни на всевишния за нестихващия си интерес към хотел „Сейнт Грегъри“.

Закуската беше сервирана в апартамента на Додо. Тя направи поръчка и за двамата, след като дълго се мръщи над менюто, а после проведе продължителен разговор със сервитьора, обслужващ стаите, и през това време промени няколко пъти цялата заявка. Днес изборът на сок предизвика, у нея доста съмнения и разговаряйки в продължение на няколко минути по телефона с невидимия сервитьор, тя бе обзета от колебания между качествата на ананаса, грейпфрута и портокала. Къртис О’Кийф се забавляваше, представяйки си хаоса, който продължителният разговор беше причинил в натоварения и бездруго сектор за обслужване по стаите единадесет етажа под тях.

Докато чакаше закуската, той прелисти сутрешните вестници — нюорлийнския „Таймс Пикаюн“ и пристигналия с въздушната поща „Ню Йорк Таймс“. Забеляза, че в местния вестник не се споменават нови неща за случая с автомобилната злополука, който беше изместил останалите събития в града. В нюйоркския вестник видя, че в колоната за борсовите операции акциите на хотелите „О’Кийф“ са спаднали с три десети. Спадането беше незначително — всъщност обичайно колебание, което сигурно щеше да бъде последвано от поредното покачване, щом плъзне слухът за новата придобивка на фирмата в Ню Орлийнс, както се очакваше в близко време.

Тази мисъл го върна към двата тревожни дни, които му предстоеше да прекара в очакване на потвърждението. Съжали, че снощи не прояви настойчивост за взимане на окончателно решение, но след като вече бе дал дума, не му оставаше нищо друго, освен да изчака търпеливо. Ни най-малко не се съмняваше в благоприятния отговор на Уорън Трент. Всъщност друга алтернатива не съществуваше.

Към края на закуската телефонът иззвъня и Додо отговори. Обаждаше се Ханк Лемницър, личният представител на Къртис О’Кийф за западното крайбрежие. Подозирайки темата на разговора, той го прехвърли в своя апартамент, като затвори междинната врата към помещенията на Додо.

Както и очакваше, въпросната тема беше засегната след обичайния доклад по различни финансови проблеми, които нямаха нищо общо с хотелския бизнес, около които Лемницър продължаваше хитро да върти разговора.

— Има още един въпрос, господин О’Кийф — проточи думите си той с характерния калифорнийски носов акцент. — Става дума за Джени Ламарш, онази кукла… хъм, младата дама, към която проявихме интерес, когато бяхме в хотел „Бевърли Хилс“. Помните ли я?

О’Кийф си я спомняше добре: удивителна, стройна брюнетка с хладна усмивка и с жив, палав ум. Той беше впечатлен както от очевидните й женски прелести, така и от качествата й на интелигентна събеседница. Доколкото си спомняше, някой беше казал, че е завършила колежа „Васар“. Била сключила договор с някакво малко филмово студио.

— Да, спомням си.

— Говорих с нея, господин О’Кийф. Няколко пъти. Тя ще се радва, ако замине с вас на някое пътуване. Или пък на повече.

Не беше необходимо да се интересува дали госпожица Ла-марш е наясно до какви взаимоотношения ще ги доведе това пътуване. Ханк Лемницър щеше да се погрижи за това. Възможностите, които му се предоставяха, както сам си призна Къртис О’Кийф, бяха чудесни. Разговорите, както и някои други форми на общуване с Джени Ламарш, щяха да бъдат изключително стимулиращи. За нея, разбира се, нямаше да бъде трудно да се държи на висота пред хората, с които им предстоеше да се срещат. А и нямаше да бъде разкъсвана от нерешителност за такива прости неща като избора на плодов сок.

За свое учудване той изпита колебание.

— Има само един въпрос, в който искам да бъда сигурен, и това е бъдещето на госпожица Лаш.

От другия край на континента достига увереният глас на Ханк Лемницър:

— Не мислете за това. Аз ще се погрижа за Додо, както съм се грижил и за останалите.

Къртис отвърна рязко:

— Не е там работата.

Независимо че имаше полза от Лемницър, понякога на него му липсваше тънък усет за нещата.

— А какво имате предвид, господин О’Кийф?

— Бих искал да подготвите нещо специално за госпожица Лаш. Нещо хубаво. Искам да знам какво ще бъде, още преди да ме е напуснала.

— Струва ми се, че ще успея — отвърна с нотка на съмнение Лемницър. — Разбира се, Додо не е най-блестящата…

— Не какво и да е, ясно ли е? — продължи да настоява О’Кийф. — И няма защо да бързате, ако не е необходимо.

— А какво да правя с Джени Ламарш?

— Тя няма ли други ангажименти…?

— Предполагам, че няма — Лемницър беше обхванат от чувство на гняв срещу всички тези капризи, но сетне добави непринудено: — О’кей, господин О’Кийф, както кажете. Аз ще ви се обадя.

Когато се върна в гостната на другия апартамент, Додо събираше мръсните съдове върху сервитьорската количка.

— Я престани с това — сряза я той раздразнено. — За тая работа си има персонал, на който му плащат.

— Но на мен ми харесва, Кърти.

Тя извърна изразителните си очи към него и за миг той забеляза в тях обърканост и обида. Все пак тя остави заниманието си.

Без да съзнава сам причината за лошото си настроение, той каза:

— Ще се поразходя из хотела.

По-късно, помисли си той, ще изгладя отношенията си с Додо, като я разведа из града. Като че ли тук предлагаха екскурзия по реката с някакъв стар, тромав параход с витла и пара, наречен „Парният президент“. Обикновено той е претъпкан с туристи и това ще й хареса.

Застанал на външната врата, някак импулсивно той й каза това, а тя му отвърна, като обви ръце около шията му.

— Кърти, ще бъде чудесно! А аз ще си прибера косата, та вятърът да не я вее. Ето така!

И тя отдръпна гъвкаво ръката си и отметна назад гъстите си, пепеляворуси коси, увивайки ги в стегнато очертан възел. Повдигнатото й лице и неподправената й радост въздействуваха с такава смайваща, чиста красота, че той беше обзет от желанието да промени решението си и да остане. Вместо това О’Кийф изръмжа, че скоро ще се върне, и рязко затвори вратата на апартамента зад гърба си.

Спусна се с асансьора до мецанина, а оттам слезе по стълбите до фоайето, където решително отхвърли Додо от мислите си. Той закрачи с привидно нехайство, усещайки тайните погледи на минаващите наоколо служители от хотела, които сякаш биваха обзети от неочакван прилив на енергия, щом го зърнеха. Без да им обръща внимание, той продължи наблюденията си върху състоянието на хотела, сравнявайки впечатленията си с фактите от секретния доклад на Огдън Бейли. Това, което видя, затвърди мнението му от предишния ден, че „Сейнт Грегъри“ се нуждае от твърда ръка. Той сподели и мнението на Огдън Бейли за нови потенциални източници на капитали.

Опитът му подсказа например, че масивните колони във фоайето вероятно не са носещи. При това положение не би било трудно да бъдат издълбани, а свободното пространство в тях да се даде под наем за витрини на местните търговци.

Забеляза, че под свода на фоайето видно място заемаше цветарски магазин. Навярно наемът, който хотелът получаваше от него, възлизаше на около триста долара месечно. Същото място с малко повече въображение би могло да се преобрази в модерен коктейл-бар (оформен например като речен кораб — защо не?), който да носи за това време петнайсет хиляди долара. А цветарницата да се премести другаде.

След като се върна във фоайето, забеляза, че там би могло да се освободи допълнително полезно пространство. Намалявайки част от наличното свободно място, можеше съвсем изгодно да се вмъкнат още половин дузина щандове за представителствата на авиокомпании, бюро за коли под наем, за екскурзии, бижутерия и дори аптека. Това естествено щеше да доведе до промяна в атмосферата — сегашният дух на без-действен разкош трябваше да изчезне заедно с този декоративен храсталак и дебели килими. Сега тъкмо ярко осветените фоайета, в които погледът непрекъснато попадаше на рекламни надписи, спомагаха балансът на хотела да радва окото.

И още нещо: ще трябва да се изнесат повечето от креслата. Ако хората желаят да седят, много по-изгодно е да правят това в някой от баровете или ресторантите на хотела.

Преди много години беше получил добър урок от тези безплатни места за седене. Това се случи в един малък град на югозапад в неговия първи хотел — паянтова сграда без аварийни изходи в случай на пожар, но с помпозна фасада. Хотелът се отличаваше с едно качество. В него имаше цяла дузина тоалетни с такса, които навярно се ползуваха по различно време от всички фермери и селскостопански работници от близките околности на разстояние сто мили. За изненада на младия Къртис О’Кийф приходите от този източник бяха доста внушителни, но само едно им пречеше да нарастнат: съгласно законите на щата една от дванадесетте тоалетни трябваше да работи безплатно и стиснатите фермери бяха придобили навика да седят тъкмо пред нея. Той разреши проблема, като нае най-известния пияница в града. За двадесет цента на час и бутилка евтино вино този човек стоически прекарваше всеки ден в безплатната тоалетна. Постъпленията от останалите веднага се покачиха.

Къртис О’Кийф се усмихна при спомена за тази история.

Забеляза, че фоайето все повече се изпълва с народ. Току-що беше пристигнала една група и хората се регистрираха на рецепцията, докато други все още проверяваха багажа си, който разтоварваха от автобуса от аерогарата. Пред рецепцията се беше образувала малка опашка. О’Кийф стоеше и наблюдаваше.

Тъкмо тогава забеляза онова, което никой не бе видял.

Добре облечен негър на средна възраст с куфарче в ръка влезе в хотела. Той се приближи със спокойна походка към рецепцията, като че ли отиваше на следобедна разходка. Сложи куфарчето си на банката и се нареди.

Разговорът му с администратора можеше да се долови съвсем ясно, когато дойде неговият ред.

— Добро утро — поздрави негърът и гласът му с акцент от Средния запад прозвуча дружелюбно и учтиво. — Аз съм доктор Николас. Имам резервация при вас. Докато чакаше, той беше свалил меката си шапка, която откри грижливо подстриганата му сива коса.

— Да, господине. Моля да попълните тази адресна карта — администраторът изрече думите, навел глава, но когато вдигна очи, изражението ме се скова. Ръката му се протегна и грабна адресната карта, която миг преди това бе подал.

— Съжалявам — каза твърдо той, — но хотелът е пълен.

Негърът отвърна с невъзмутима усмивка:

— Но аз имам резервация. От хотела ми изпратиха писмено потвърждение — и той пъхна ръка в един от вътрешните си джобове, като извади бележник с подаващи се от него бележки и отдели една от тях.

— Съжалявам, но сигурно е станала грешка — отговори администраторът едва поглеждайки писмото. — В нашия хотел имаме конгрес.

— Знам — кимна негърът с вече поизтъняла усмивка. — Това е конгрес на зъболекарите и аз съм един от участниците.

Администраторът поклати глава:

— Не мога да ви помогна.

Негърът прибра документите си и каза:

— В такъв случай бих искал да говоря с някой друг.

Докато разговаряха, към опашката пред рецепцията се наредиха още новопристигнали. Някакъв човек с шлифер, препасан с колан, нетърпеливо попита:

— Защо се бавят толкова тук?

О’Кийф стоеше мълчаливо. Имаше усещането, че в претъпканото фоайе е поставена бомба с часовников механизъм, която можеше да избухне всеки миг.

— Обърнете се към помощник-управителя — и като се наведе над банката, администраторът остро подвикна: — Господин Бейли!

От другия край на фоайето седналият на бюрото в нишата възрастен човек вдигна очи.

— Господин Бейли, бихте ли дошъл, ако обичате?

Помощник-управителят кимна и с привидно уморено изражение се изправи. Докато пресичаше помещението, по набръчканото му чело и подпухнало лице заигра професионална усмивка.

„Тоя е много печен“, помисли си Къртис О’Кийф. След дългогодишна работа на рецепцията на него му бяха предоставили стол и бюро във фоайето с малко власт при разрешаването на дребните проблеми на гостите. Званието помощник-управител в повече хотели представляваше залъгалка за суетата на публиката, предоставяща им илюзията, че имат възможност да се обърнат всъщност към по-високопоставен служител. Истинската власт в хотела обаче се упражняваше от невидимите служебни кабинети.

— Господин Бейли — каза администраторът, — обясних на този господин, че хотелът е пълен.

Лицето на помощник-управителя се озари от благодушна усмивка, а явната му добронамереност беше насочена към всеки гост от опашката.

— Добре — каза кротко той, — да видим какво можем да направим — и с дебелите си, пожълтели от никотина пръсти гой подхвана ръкава на елегантния костюм на доктор Николас: — Нека да приседнем там! — и докато другият се остави да го отведат към нишата, помощник-управителят добави: — Понякога стават такива неща, но когато се случи, ние се опитваме да оправим положението.

Мислено Къртис О’Кийф си призна, че старият човек си разбира от работата. Спокойно и без много шум той измести назряващата разправия от центъра на сцената в покрайнините. Междувременно с помощта на друг администратор, който се присъедини към първия, пристигащите бяха бързо настанени. Само един широкоплещест, млад мъж, наподобяващ кукумявка с дебелите стъкла на очилата си, се отмести от опашката и остана да гледа. Е, хубаво помисли си О’Кийф, може би всичко ще се размине без скандали. Все пак почака да види какво ще стане.

Помощник-управителят посочи на събеседника си един стол до бюрото си и самият се настани на своето място. Той изслуша внимателно и с безучастно изражение обяснението, което гостът бе вече дал на администратора.

Накрая възрастният служител кимна.

— Добре, докторе — отвърна той с енергичен, делови тон. — Извинявам се за недоразумението, но съм сигурен, че можем да ви настаним в друг хотел.

С една ръка придърпа телефона към себе си и вдигна слушалката, а с другата извади от бюрото си лист с телефонни номера.

— Момент, моля! — за пръв път в гласа на госта прозвучаха остри нотки. — Вие твърдите, че хотелът е пълен, но вашите служители продължават да настаняват хора. Да не би те да имат някаква специална резервация?

— Очаквах да кажете това — професионалната усмивка изчезна от лицето на помощник-управителя.

— Джим Николас! — от другия край на фоайето долетя гръмогласен весел поздрав. Той беше изречен от дребен, възрастен човек с живо червендалесто лице, увенчано с буйна грива побелели коси. Човекът засити бързо към нишата.

Негърът стана.

— Доктор Инграм! Радвам се да ви видя — и той протегна ръка, която старецът сграбчи за поздрав.

— Как си, Джим, мойто момче? Не, не ми отговаряй! Аз самият виждам, че си добре. Явно преуспяваш. Предполагам, че практиката ти върви чудесно.

— Да, така е. Благодаря — усмихна се доктор Николас. — Всъщност работата в университета ми отнема доста време.

— Е, като че ли не зная! Цял живот съм учил младежи като тебе, а после всички се разбягвате и залавяте с добре платената практика. — Николас се усмихна, а старецът продължи: — Всъщност ти си овладял и двете неща и имаш чудесна репутация. Твоята статия за злокачествените тумори в устната кухина предизвика доста разисквания и ние очакваме да чуем твоя доклад. Междувременно ще имам удоволствието да те представя на конгреса. Сигурно знаеш, че ме избраха тази година за президент на асоциацията?

— Да, чух. Струва ми се, че това е най-добрият избор.

Докато двамата разговаряха, помощник-управителят се надигна бавно от стола си. Очите му зашариха несигурно по единия и по другия.

Дребният, белокос доктор Инграм се засмя и весело потупа колегата си по рамото.

— Кажи ми номера на стаята си, Джим. По-късно ще се съберем с някои колеги да си пийнем. Искам и ти да дойдеш.

— За съжаление — каза доктор Николас — казаха ми, че не могат да ми дадат стая. Вероятно е заради цвета ми.

Настъпи неловко мълчание и президентът на асоциацията силно се изчерви. Сетне чертите му се изопнаха и той заяви:

— Джим, аз ще се заема с тази история. Обещавам, че ще ти се извинят и ще ти дадат стая. Ако не направят това, гарантирам ти, че всички зъболекари ще напуснат този хотел.

През това време помощник-управителят повика едно пиколо и бързо му нареди:

— Извикайте господин Макдермот! Ама веднага!