Артър Хейли
Хотел (10)

1

Както всички хотели, и „Сейнт Грегъри“ се раздвижваше рано, разбуждайки се като стар ветеран от кратък, лек сън. Още преди най-ранобудният гост да се запрепъва сънено от леглото към банята, механизмът на новия ден в хотела се привеждаше плавно и тихо в движение.

Към пет часа сутринта нощната смяна от чистачки, които се бяха трудили през последните осем часа в тоалетните, долните стълбища, кухненските помещения и главното фоайе, уморено започваха да разглобяват работните съоръжения, за да бъдат готови за следващата нощ. Подир себе си оставяха блестящи подове, светещи метални части и дървения и приятна миризма на пресен восък.

Една от чистачките, старата Мег Йетмейн, която беше работила в хотела близо тридесет години, вървеше тромаво и ако някой я забележеше, би казал че непохватният й вървеж се дължи на голямата умора. Но истинската причина беше трифунтовият бифтек от говеждо филе, прилепен към вътрешната страна на бедрото й. Преди час и половина, възползувайки се от кратката възможност, че не я следят, Мег грабна бифтека от един кухненски хладилник. Дългогодишният й опит я беше научил къде да надникне, а след това как да прикрие придобивката си в стария парцал за прах на път за дамската тоалетна. Там, в безопасност зад заключената врата, тя извади лейкопласт и прикрепи бифтека към крака си. Близо час щеше да й бъде студено и неприятно, но си струваше да направи това при мисълта, че може спокойно да мине пред инспектора на служебния вход, който подозрително проверяваше издутите джобове или пакетите, които се изнасяха. Изобретеното от нея средство се беше оказало безопасно, в което тя бе имала възможност да се увери неведнъж.

Два етажа над Мег, където се намираха залите за конференции, в добре заключено помещение без номер на вратата телефонистката от централата остави плетката си и позвъни за първото сутрешно събуждане. Казваше се госпожа Юнис Бол — вдовица и баба, а тази вечер и ръководител на групата от три телефонистки, които работеха в нощната „погребална“ смяна. От полунощ до седем сутринта телефонното трио щеше да разбужда от време на време гостите, чиито желания бяха записани от вечерта в разграфени по часове картони, подредени в една касетка пред тях. След седем часа ритъмът на работа се усилваше.

Госпожа Бол прелисти картоните с обиграните си пръсти и установи, че седем и четиридесет и пет е часът на върхово натоварване с около сто и осемдесет позвънявания. И при най-голяма скорост на работа трите телефонистки трудно биха изпълнили толкова поръчки за по-малко от двадесет минути. Това означаваше, че трябва да започнат не по-късно от седем и трийсет и пет — ако, разбира се, дотогава са привършили с обажданията за седем и трийсет — и да продължат до седем и петдесет и пет, за да се захванат направо със заявките за осем часа.

Госпожа Бол въздъхна. И днес щяха да последват неизбежните оплаквания от гостите пред ръководството, които ще заявят, че са били събудени или много рано, или много късно от някоя заспала телефонистка.

Все пак едно беше сигурно. В този сутрешен час някои гости бяха обзети от желанието да разговарят или пък бяха изпълнени с любовни намерения, каквито ги спохождаха понякога през нощта, и поради тази причина вратата нямаше номер и беше заключена. Освен това в осем сутринта щеше да дойде дневната смяна от петнадесет телефонистки, за да поемат върховото натоварване през деня, докато в девет тези от нощната смяна, включително и госпожа Бол, ще са си вече у дома и ще спят.

Беше време за поредното събуждане. Още веднъж плетката бе оставена и госпожа Бол натисна ключа, за да иззвъни пронизително нечий телефон високо над нея.

Два етажа под уличното ниво, в апаратната, машинистът трети клас Уолас Сантопадре остави джобното издание на „Гръцката цивилизация“ от Тойнби и дояде наченатия сандвич с фъстъчено масло. Последният час мина спокойно и той чете без прекъсване. Сега беше време за последен оглед на владението му. Шумът на машините го приветствува, когато отвори вратата на апаратната. Той провери системата на топлопровода и забеляза, че температурата се беше повишила, което показваше, че часовниковият термостат работи както трябва. В близките часове на най-голям разход щеше да има достатъчно топла вода, за да могат над осемстотин души да си вземат по желание душ или вана по едно и също време.

Масивните апарати на климатичната инсталация — две хиляди и петстотин тона специални механизми — работеха по-спокойно в резултат на временното спадане на външната температура през нощта. Захлаждането навън позволи да се изключи единият компресор, а и останалите можеха да си починат, като се редуват, за да се извърши текущият ремонт, който беше отложен заради горещата вълна през последните седмици. Главният механик, помисли Уолас Сантопадре, ще бъде доволен от това.

Все пак старият човек не би се зарадвал, ако разбереше, че около два часа през нощта за единайсет минути е било прекъснато подаването на електроенергия поради бурята на север.

Всъщност в „Сейнт Грегъри“ нямаше никакви проблеми освен краткото прекъсване на електрическия ток, което повечето от дълбоко заспалите гости не бяха и забелязали. Сантопадре беше превключил системата за аварийно захранване от генераторите на хотела, които работеха безотказно. Все пак бяха необходими три минути от привеждането на генераторите в действие до заработването им с пълна мощност и в резултат на това електрическите часовници в „Сейнт Грегъри“, около двеста на брой, бяха изостанали с три минути. Досадното ръчно сверяване на всеки отделен часовник щеше да отнеме целия следващ ден на техника.

Недалеч от апаратната, в едно горещо, затворено помещение, изпълнено със зловония, Букър Т. Греъм събираше резултата от своя безкраен нощен труд сред отпадъците на хотела. По опушените стени около него играеха отблясъците на пламъците.

Малцина дори и от персонала на хотела бяха виждали владението на Букър Т. Греъм, а онези, които бяха ходили там, заявиха, че отговаряло на евангелистките представи за преизподнята. Но самият Букър Т. Греъм, който не се различаваше от добрия дявол — със святкащи очи и блеснали зъби на фона на лъсналото от пот черно лице, — изпитваше задоволство и от работата си, и от горещината на пещите.

Един от малкото служители, с които се виждаше Букър Т. Греъм, беше Питър Макдермот. Наскоро след пристигането си в „Сейнт Грегъри“ Питър се зае да проучи географията и службите на хотела дори и в най-затънтените му кътчета. По време на една от обиколките си той откри и пещите за изгаряне на отпадъци.

Оттогава, след като беше решил да се отбива от време на време във всички отдели, Питър минаваше и оттук, за да се осведоми лично как върви работата. Може би заради това, а навярно и в резултат на взаимната инстинктивна симпатия, Питър изглеждаше почти като бог в очите на Букър Т. Греъм.

Питър винаги разглеждаше изпоцапаната и омазнена тетрадка, в която Букър с гордост отбелязваше резултатите от своята работа. Те се изразяваха във възстановяване на вещите, които другите изхвърляха. Най-голямо значение имаха сребърните прибори на хотела. Простичкият Букър никога не си беше задавал въпроса, как тези сребърни предмети се озоваваха в отпадъците. Питър Макдермот сам му обясни, че това представлява вечен проблем, който измъчва ръководството на всеки голям хотел. Причината преди всичко се коренеше в забързаните сервитьори, техните помощници или други, които не знаеха или не ги беше грижа, че наред с остатъците от храна в кофите изчезваше и един постоянен поток от ножове и вилици.

Допреди няколко години отпадъците в „Сейнт Грегъри“ се подлагаха на компресорна обработка, замразяваха се и след това се изпращаха на градското бунище. Но по едно време загубите от сребърни прибори стигнаха до такива ужасни размери, че се наложи да изградят пещ за изгаряне, а Букър Т. Греъм беше назначен, за да я поддържа.

Работата му беше съвсем проста. Всички отпадъци се събираха в контейнери на колела. Букър докарваше всеки контейнер в помещението, разстилаше съдържанието му върху една голяма табла и разравяше старателно нечистотиите като градинар, който подготвя почвата за посев. Щом се покажеше някакъв трофей — бутилка за връщане, здрава чаша, прибори, а понякога и ценности на някой гост, — Букър го изваждаше и отделяше встрани. Накрая останалото се хвърляше в огъня и след това се разстилаше нова порция.

Днешните сметки показваха, че през този месец, който беше към края си, е достигнато средно равнище по броя на намерените предмети. Досега сребърните прибори възлизаха почти на две хиляди и всеки един от тях струваше по един долар на хотела. Бяха се събрали около четири хиляди бутилки, всяка по два цента, осемстотин предмета, между които, колкото и невероятно, и един сребърен супник. Така ежегодно на хотела се спестяваха около четиридесет хиляди долара.

Букър Т. Греъм, чийто чист доход на седмица беше трийсет и осем долара, облече мазното си яке и си тръгна.

По това време движението през мрачния, тухлен вход за персонала, излизащ на малката пряка при „Комън стрийт“, постоянно нарастваше. Единично или на двойки служителите от нощната смяна се изнизваха, а тези от първата смяна пристигаха от всички краища на града като бързо прииждащ поток. В кухнята включиха осветлението, а подранилите помощници, вече преоблечени в чисти, бели престилки в съседната съблекалня, подготвяха работата за готвачите. След няколко минути готвачите щяха да започнат приготовлението на хиляда и шестстотин закуски за хотела, а после, рано предиобед, когато бъде сервиран и последният бекон с яйца, те щяха да се заемат с две хиляди порции обяд, според предварителните заявки за деня. Сред армията от къкрещи казани, гигантски фурни и други принадлежности за приготвяне на големи количества храна един-единствен пакет с овесени ядки придаваше малко домашен уют. Те бяха предназначени за малцината здравеняци, познати на всеки хотел, които желаеха гореща каша за закуска, независимо дали температурата навън е под нулата, или четиридесет градуса на сянка.

В отделението за пържено и печено шестнайсетгодишният помощник-готвач Джереми Боум провери голямата лъчиста скара-пържолник, с множество приспособления, която бе включил преди десетина минути. Съгласно инструкциите той вече беше регулирал температурата на сто и петдесет градуса. По-късно щеше да повиши градусите до двеста и петдесет, необходими за готвене. Денят се очертаваше да бъде натоварен, тъй като пържените пилета по южняшки бяха включени като главен специалитет в менюто на основния ресторант. Джереми забеляза че мазнината в пържолника се е загряла достатъчно, но му се стори малко по-задимено, макар че отдушникът и вентилаторът работеха. Не знаеше дали да съобщи някому за дима, но си спомни, че едва вчера помощник-главният майстор го бе смъмрил строго за интереса му към приготвяне на сосове, тъй като не било негова работа. Джереми сви рамене. И това също не беше негова работа. Нека някой друг да се тревожи.

И наистина някой друг се тревожеше, но не за дима в кухнята, а в пералнята на хотела, която се намираше през една пряка. Пералнята представляваше изпълнена с врява и изпарения отделна губерния, която се помещаваше в старо двуетажно здание, свързано със сградата на „Сейнт Грегъри“ чрез широк подземен тунел. Управителката на пералнята, избухливата и заядливата госпожа Айлс Шулдър, беше прекосила тунела преди няколко минути и пристигна, както винаги, по-рано от повечето си подчинени. А сега беше разтревожена от една купчина омазнени покривки.

За един работен ден пералнята обработваше по двайсет и пет хиляди бройки пране — от пешкирите и чаршафите или сервитьорските сака и кухненските престилки до омазнените работнически комбинезони от апаратната. Всичко това създаваше много грижи и работа, но един проблем напоследък им причиняваше доста ядове и досада. За това бяха виновни бизнесмените, които правеха сметките си с химикалки по покривките.

— Не знам дали така правят в къщи тия негодници? — обърна се грубо госпожа Шулдър към работника от нощната смяна, който беше отделил провинените покривки от една огромна купчина.

— Не дай боже да правят така! Жените им ще им теглят по един шут в задника, та няма да се видят. Колко пъти съм им казвала на тия тъпоглави келнери да внимават и да сложат край на това безобразие, ама много ги интересува! — Тя понижи глас и презрително започна да им подражава: — „Да, гос’дине! Разбира се, гос’дине! Ще ви целуна по двете бузки, господине! Няма значение, пишете си по покривката, господине! Ето ви още една химикалка, господине. Докато получавам тлъстички бакшиши, хич не ми пука за тая проклета пералня.“

Госпожа Шулдър спря. Работникът от нощната смяна я беше зяпнал с отворени уста и тя му каза с раздразнение: — Заминавай си в къщи! Още от сутринта ми докара главоболия.

Когато той си отиде, тя размисли — хубаво, че успяха поне да отделят тези покривки, преди да ги натопят във вода. Намокриш ли една покривка с химикал във вода, можеш да я отпишеш след това — с нищо няма да заличиш мастилото. Както винаги, Нели, най-добрата специалистка по петната, ще поработи днес доста с въглероден тетрахлорид. Ако имаха късмет, можеха да спасят по-голяма част от тази купчина, помисли си мрачно госпожа Шулдър, но сега тя щеше да размени няколко думи с онези мърлячи, които я бяха докарали до това положение.

И така бе в целия хотел. На сцената и зад кулисите, в служебните помещения, канцелариите, мебелната работилница, пекарната, печатницата, камериерките, водопроводчиците, закупчиците, дизайнерите, в складовете, гаража, телевизионния сервиз и прочие. Новият ден започваше.