Артър Хейли
Хотел (9)

9

Като заобикаляха локвите, останали след дъжда, те тръгнаха към един паркинг на етажи, който се намираше на няколко преки от хотела. Небето над тях се проясняваше след отминалата буря и през облаците започваше да надзърта още неналялата се луна. Над центъра на града се спускаше тишина, нарушавана от време на време от някое случайно късно такси и от рязкото потропване на обувките им, което отекваше сред каньона от притъмнели здания.

Съненият служител от паркинга докара фолксвагена на Кристин и те се качиха. Питър седна на предната седалка до шофьора и преви дългото си тяло като полузатворено джоб-но ножче.

— Това се казва живот! Нали не възразяваш, ако се протегна? — и той постави ръката си върху облегалката на шофьорската седалка, почти докосвайки раменете на Кристин.

Докато чакаха зелената светлина на „Канал стрийт“, пред тях се плъзна един от новите автобуси с климатична инсталация към централния булевард.

— Щеше да ми казваш какво се е случило — напомни му тя.

Той се намръщи, щом мислите му се върнаха към хотела, и живо и накратко й обясни каквото знаеше за опита да изнасилят Марша Прейскът. Кристин слушаше мълчаливо и караше малката кола на североизток, а Питър разказваше, приключвайки разказа си с Хърби Чандлър и с подозрението, че старши пиколото знае много повече от това, което бе казал.

— Хърби винаги знае много повече и затова се е задържал толкова дълго на тази работа.

— Това, че е още на тази работа, нищо не значи — каза сухо Питър.

Тази негова забележка, както и на двамата с Кристин им бе ясно, издаваше нетърпимостта на Питър към недостатъците в работата на хотела, които не можеше да отстрани, защото нямаше необходимите пълномощия. Във всяко друго подобно ведомство с точно определени принципи на ръководство не биха съществували такива проблеми. Но в „Сейнт Грегъри“ организацията следваше някакви свои неписани правила и последното решение зависеше от Уорън Трент, а собственикът често се влияеше от капризите си.

При нормални обстоятелства, като отличник на Корнелския университет от факултета по хотелска администрация, Питър би решил още преди месеци да си потърси другаде по-подходяща работа. Но обстоятелствата не бяха обикновени. Той пристигна в „Сейнт Грегъри“ с надвиснала в служебната си биография сянка, която вероятно щеше да се задържи, отнемайки му за дълго възможността да премине на друга работа. Понякога го обземаха мрачни размисли за провалената му кариера и си признаваше откровено, че не друг, а самият той си бе виновен за това. В „Уолдорф“, където постъпи след завършване на университета, Питър беше блестящ младеж, който, изглежда, държеше бъдещето в ръцете си. Като младши заместник-управител той беше определен за повишение, но един негов пропуск и неблагоприятно стечение на обстоятелствата му попречиха. Веднъж трябваше да бъде на работното си място, търсиха го из целия хотел и го заловиха на местопрестъплението в стаята на отседнала в хотела дама. Дори тогава той би могъл да избегне наказанието. Младите хора с приятен външен вид, които работят в хотелите, привикват да получават предложения от самотни жени и повечето от тях в определен момент от кариерата си се поддават. Ръководството знаеше това и беше склонно да накаже такова единично прегрешение със строго предупреждение, за да не се повтаря занапред. Но се случиха два неблагоприятни за Питър фактора. Съпругът на дамата с помощта на частни детективи бе замесен в разкритието и от това последва шумен и неприятен бракоразводен процес, какъвто не е по вкуса на никой хотел.

Но това като че ли не беше достатъчно, та последва и лична отплата. Три години преди провала в „Уолдорф“ Питър Макдермот беше сключил прибързан брак, който наскоро след това завърши с раздяла. До известна степен самотата и обезверението му го бяха довели до случката в хотела. Независимо от причините, като се възползува от готовите улики, отчуждилата се съпруга на Питър успешно заведе дело за развод. Крайният резултат беше позорно уволнение и включването му в черните списъци, което го лиши от възможността да работи в главните хотели от различните вериги.

Черният списък, разбира се, съществуваше неофициално. Но множество хотели, които принадлежаха към отделна верига, отхвърлиха безапелационно молбите на Питър за назначение. Единствено в „Сейнт Грегъри“, който беше независим хотел, той можа да получи работа, но Уорън Трент със своята свидливост определи заплата, която граничеше с отчаянието на Питър.

Ето защо като каза преди миг „Това, че Хърби е още на работа, нищо не значи“, той се престори на независим, което не беше вярно. Подозираше, че и Кристин е разбрала това.

Питър я наблюдаваше как умело води малката кола през тясната „Бъргънди стрийт“, заобикаляйки Френския квартал покрай Мисисипи половин миля на юг. Кристин намали внезапно скоростта, за да избегне група от залитащи гуляйджии, които се мъкнеха от многолюдната и ярко осветена „Бърбън стрийт“ през няколко преки оттук.

— Има нещо, което трябва да знаеш — рече Кристин. — Утре сутрин пристига Къртис О’Кийф.

Това беше новина, от която той се страхуваше, макар и да я очакваше.

Къртис О’Кийф беше име, което правеше чудеса. Шеф на верига от хотели, разпростряла се по целия свят, той купуваше хотели както другите си купуваха вратовръзки или носни кърпички. Очевидно дори за зле осведомените, появата на Къртис О’Кийф в „Сейнт Грегъри“ би могла да означава само едно: интерес към приобщаването на хотела към непрекъснато разрастващата се фирма на О’Кийф.

— Това пристигане е свързано с покупка, нали? — попита Питър.

— Възможно е — Кристин не откъсваше поглед от смътно осветената улица пред себе си. — У. Т. не би желал това, но би могло да се окаже, че няма друг избор.

Тя насмалко щеше да допълни, че последните й думи са секретна информация, но навреме замълча. Питър щеше да разбере това. А колкото до Къртис О’Кийф, наелектризира-щата новина за присъствието му щеше да се разнесе с бързината на телеграф в първите минути след появата на великия човек.

— Струва ми се, това щеше да се случи в крайна сметка — и Питър, а и останалите служители от хотела знаеха, че през последните месеци „Сейнт Грегъри“ беше претърпял тежки финансови загуби. — И въпреки всичко ще ми бъде мъчно.

— Все още не е станало — напомни му Кристин. — А и У. Т. не желае да го продаде.

Питър кимна мълчаливо.

Те излязоха от Френския квартал и завиха наляво към озелененото, подобно на булевард авеню „Есплънейд“, по което нямаше движение освен отдалечаващите се задни светлини на бързо преминаваща кола към ръкава на реката Сейнт Джон.

— Има проблеми с финансирането — каза Кристин. — У. Т. се опитваше да привлече нови капитали и все още се надява, че ще успее.

— А ако не успее?

— Тогава очаквам да се виждаме по-честичко с господин Къртис О’Кийф.

И много по-рядко с Питър Макдермот, помисли си Питър. Питаше се дали е дошъл моментът, в който една хотелска верига като тази на О’Кийф би го оценила, че е реабилитиран и достоен да остане на работа. Съмняваше се. Това евентуално можеше да стане, ако има добро досие. Но не и сега.

Струваше му се, че ще се наложи да си търси друга работа, но реши да се тревожи едва тогава.

— „Сейнт Грегъри“ от веригата О’Кийф — размишляваше Питър. — Кога ще знаем това със сигурност?

— Така или иначе до края на седмицата.

— Толкова скоро?

Кристин знаеше, че съвсем наложителни причини изискваха точно такова спешно решение, но реши да не ги споделя.

— Старецът няма да намери нови капитали — подчерта Питър.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото хората с големите пари желаят да ги вложат в нещо сигурно. Това означава добра организация на управлението, а в „Сейнт Грегъри“ тя липсва. Хотелът можеше да бъде добре организиран, но не е.

Движеха се на север, по широките двусекторни платна на „Елисейските полета“, когато точно пред тях внезапно блесна ярък, бял сноп светлина, който се местеше от единия до другия край на пътя. Кристин натисна спирачките и когато колата спря, се приближи униформен полицай. Той насочи фенера си към фолксвагена и заобиколи колата, като я разглеждаше. През това време те забелязаха, че участъкът от пътя непосредствено пред тях е преграден с въже. Зад преградата други униформени и цивилни лица разглеждаха пътното платно с помощта на силни фенери.

Кристин отвори прозореца, когато полицаят се приближи към нея. Очевидно доволен от проверката, той каза:

— Трябва да заобиколите по другото платно, младежи. Карайте бавно, а полицаят на другия край ще ви даде знак, за да свиете пак от тази страна.

— Какво има? — попита Питър. — Какво се е случило?

— Удар и бягство. Станало е привечер.

— Има ли убити? — попита Кристин.

Полицаят кимна:

— Едно момиче на седем години — в отговор на потресените им физиономии той продължи: — Вървяло е с майка си. Майката е в болница, а детето е убито на място. Но който и да е бил в колата, трябва да е разбрал това и е избягал. Гадове! — процеди той.

— Ще го откриете ли?

— Ще го открием — полицаят кимна мрачно по посока на хората зад преградата. — Наште момчета си гледат добре работата, а и този случай доста ги разстрои. На пътя има стъкла и колата може да се разпознае по това.

Зад тях приближаваха светлините на други коли и полицаят им махна с ръка да продължат.

Без да проговорят, те потеглиха по отбивката, а на другия край им дадоха знак да се включат в своето платно. В ума на Питър витаеше някакво натрапчиво впечатление, блуждаеща мисъл, която не можеше да определи. Допускаше, че се беше разтревожил от този инцидент, както би го развълнувало някое внезапно нещастие, но сега го изтръгна гласът на Кристин:

— Ето че почти стигнахме — каза тя.

Завиха от „Елисейските полета“ към „Прентис авеню“. Сетне малката кола сви надясно, после наляво и спря на паркинга пред модерен двуетажен блок.

 

 

— Ако нямам късмет за нещо друго — провикна се Питър весело, — ще стана пак барман.

В дневната на Кристин, потопена в меки зелени и сини тонове, Питър смесваше коктейли в съпровод от чупене на яйчени черупки в съседната кухня.

— Работил ли си като такъв?

— Малко — той отмери три унции ръжено уиски, раздели го на две и после добави ангостура и „Пейшо“^[1]. — Някой път ще ти разкажа за това.

Замисли се и препълни чашата с уиски, а покапалите капки по синия килим с цвят на порцелан от Уеджууд^[2] попи с носната си кърпа. Като се изправи, огледа дневната, която представляваше приятно съчетание от мебели и цветове: френска провинциална софа с дамаска на листа в бели, сини и зелени тонове, две кресла в стил Хепълуайт, разположени до шкафа с мраморен плот и инкрустиран с махагон бюфет, където приготви напитките. На стените имаше няколко гравюри, изобразяващи Френска Луизиана, и едно произведение на съвременната импресионистична живопис. Това внушаваше топлота и жизнерадост като самата Кристин, помисли си той. Само един тромав часовник на бюфета до него внасяше противоречива нотка. Часовникът, който отмерваше тихо ударите, беше несъмнено от викторианската епоха, с пиринчени завъртулки и овехтял циферблат, покрит с петна от влага. Питър го изгледа с интерес.

Когато занесе питиетата в кухнята, Кристин изсипваше част от купата с разбитите яйца в тигана с леко съскаща мазнина.

— Още три минути — каза тя — и всичко ще бъде готово. Той й подаде питието и те се чукнаха.

— Не забравяй как се прави омлетът ми — каза Кристин. — Вече е готов.

Омлетът беше приготвен така, както Кристин обеща: лек, пухкав и ухаещ на подправки.

— Това се казва омлет — увери я Питър, — но много рядко се случва такъв.

— Мога да варя и яйца.

— Някой друг път — каза той и махна безгрижно с ръка. След вечеря се върнаха в дневната и Питър приготви по още една чаша. Наближаваше два след полунощ.

Седнал на софата до нея, той посочи странния часовник:

— Имам чувството, че този часовник ме наблюдава и отбелязва времето с неодобрителен тон.

— Може би — каза Кристин. — На баща ми е. Беше в неговия кабинет, където пациентите можеха да го видят. Това е единствената вещ, която си оставих.

Настъпи мълчание. Веднъж Кристин му беше разказвала накратко за самолетната катастрофа в Уисконсин.

— Сигурно си се чувствувала отчайващо самотна след случилото се — отбеляза деликатно той.

— Искаше ми се да умра — отвърна тя простичко. — Макар че всичко това се преодолява, разбира се, след известно време.

— След колко време?

Тя се усмихна за миг.

— Човешката душа се съвзема бързо. Особено от онези желания, имам предвид това да умреш, което преминава след една, две седмици.

— А след това?

— Когато пристигнах в Ню Орлийнс — каза Кристин, — опитах се да си поставя за цел да не мисля за това. Беше ми все по-трудно и с течение на времето успехите ми намаляха. Знаех, че трябва да се заема с нещо, но нямах представа с какво и къде.

Тя замълча и Питър каза:

— Продължавай.

— По едно време реших да се върна в университета, но после се отказах. Да получиш научна степен по хуманитарните науки единствено заради самото звание ми изглеждаше маловажно, а и всичко това вече не ме интересуваше.

— Разбирам те.

Кристин отпи от чашата с тъжно изражение. Наблюдавайки решителните й черти, той осъзна, че тя притежава изключително спокойствие и самообладание.

— Както и да е — продължи Кристин, — веднъж минавах по улица „Каронделит“ и видях обява, която гласеше: „Училище за секретарки“. Това е за мене, рекох си. Ще науча всичко, което ми е необходимо, а после ще си намеря работа, която изисква непрекъснат труд. В края на краищата точно така и стана.

— Как се озова в „Сейнт Грегъри“

— Бях отседнала в този хотел още при пристигането си от Уисконсин. Една сутрин заедно със закуската ми донесоха и вестник „Таймс Пикаюн“ и в колоните за обяви прочетох, че директорът на хотела търси лична секретарка. Беше още рано и аз си помислих, че ще отида първа да почакам. По онова време У. Т. идваше на работа преди всички. Когато пристигна, аз чаках в служебния апартамент.

— Веднага ли те назначи?

— Не съвсем. Всъщност не вярвам, че изобщо съм била назначавана. Точно когато У. Т. разбра за какво съм дошла, той ме повика и започна да ми диктува писма, а след това даде разпореждания, които трябваше да предам на други служители в хотела. Когато се появиха и други кандидати, аз бях работила няколко часа и сама им отговорих, че мястото вече е заето.

— Това е съвсем обичайно за стареца — изкикоти се Питър.

— Дори и тогава той нямаше да знае коя съм, ако не бях му оставила след три дни една бележка на бюрото. Мисля, че в нея бях написала „Името ми е Кристин Франсис“ и предлагах каква да ми бъде заплатата. Получих обратно бележката без коментар — беше само парафирана и това е всичко оттогава.

— От това става чудесна приказка за сън — каза Питър, като стана от софата и протегна дългото си тяло. — Този твой часовник отново се е вторачил в мене и мисля, че е по-добре да си вървя.

— Не е честно — възрази Кристин. — Говорихме само за мен.

Усещаше мъжествеността на Питър. А освен това у него има някаква деликатност, помисли си Кристин. Тя забеляза това още тази вечер, когато Питър вдигна Албърт Уелс и го пренесе в другата стая. Беше й любопитно как би се почувствувала, ако пренесеше самата нея на ръце.

— Беше ми приятно — чудесен лек срещу един толкова отвратителен ден. Но независимо от това ще се срещнем и друг път. — Той спря и я изгледа. — Нали така?

Тя кимна в знак на съгласие, а той се наведе и нежно я целуна.

В таксито, което беше поръчал по телефона от апартамента на Кристин, Питър бе обхванат от приятна умора, премисляйки събитията от отминалия ден, който вече отстъпваше място, на новия. И през този ден бяха възникнали обичайните проблеми, но кулминацията настъпи вечерта, като се натрупаха още няколко неприятности: срещата с кройдънския дук и дукесата, Албърт Уелс, който насмалко не умря, и опитът за изнасилване на Марша Прейскът. Остана неуточнен въпросът с Огилви, с Хърби Чандлър, и към това се прибави и Къртис О’Кийф, чиято поява можеше да доведе до уволнението на Питър. И накрая оставаше Кристин, която през цялото време бе съществувала до него, но чието присъствие забеляза едва тази вечер.

Но той си припомни, че жените вече два пъти бяха ставали причина за неговата гибел. Каквото и да се случеше между него и Кристин, то би трябвало да се развие спокойно и с предпазливост от негова страна.

По „Елисейските полета“ таксито увеличи скоростта си към града. Когато мина край мястото, където двамата с Кристин бяха спрени, той забеляза, че бариерата е свалена, а полицаите са си отишли. Но споменът за този случай отново породи у него предишното неясно безпокойство, и то не го напусна през целия път до дома му, който се намираше на няколко преки от хотел „Сейнт Грегъри“.