Артър Хейли
Хотел (8)

8

Питър чакаше сам асансьора на петия етаж. Алоисиъс Ройс се бе качил вече със служебния асансьор на петнайсетия етаж, където се намираше неговата стая до личния апартамент на собственика на хотела.

Тежка вечер, помисли си Питър, с полагаемите се неприятни инциденти, но те бяха обичайни неща за такъв голям хотел и често бележеха истинското всекидневие, с което служителите бяха привикнали.

Когато асансьорът пристигна, той каза на пиколото:

— Към фоайето, моля! — Не беше забравил, че Кристин го чака на мецанина, но работата на партера щеше да му отнеме само няколко минути.

Той забеляза с безпокойство, че асансьорът не тръгва, при все че вратите бяха затворени. Пиколото, който редовно работеше тук нощна смяна, местеше контролната ръчка назад и напред. Питър попита:

— Сигурен ли сте, че вратите са добре затворени?

— Да, господине, затворени са. Но не е, струва ми се, от вратите, ами от контактите в асансьора или тези на последния етаж — и мъжът кимна с глава към покрива, където се намираше машинното отделение, и добави: — Напоследък си имаме доста неприятности. Завчера и главният механик ги провери — той натисна силно ръчката. Асансьорът рязко се поклати и тръгна надолу.

— Кой асансьор е това?

— Четвърти.

Питър реши да попита главния механик каква е повредата.

Наближаваше дванайсет и половина според часовника във фоайето, когато Питър излезе от асансьора. Както винаги по това време, тук вече не беше така шумно, макар да имаше още доста хора, а музиката, която долиташе от съседния Син салон, показваше, че вечерята с танци върви успешно. Питър сви надясно към рецепцията, но бе изминал едва няколко крачки, когато видя някаква дебела поклащаща се фигура да се приближава към него. Беше Огилви, главният полицейски инспектор на хотела, който беше изчезнал преди това. Бившият полицай, работил посредствено преди години в полицията на Ню Орлийнс, беше придал преднамерено безгрижен вид на масивното си, ъгловато лице, макар че свинските му очички шареха, улавяйки всичко наоколо. Както винаги, около него се носеше тежката миризма на пура, а от горния джоб на сакото му се подаваше кутия с плътно наредени дебели пури подобно на неизстреляни торпеда.

— Разбрах, че сте ме търсил — каза Огилви с безизразен и равнодушен тон.

Питър почувствува, че го обзема наново предишният гняв.

— Разбира се, че съм ви търсил. Къде по дяволите бяхте?

— Върших си работата, господин Макдермот — гласът му беше учудващо тънък за огромния му ръст. — Ако искате да знаете, бях в полицейския участък и докладвах за неприятностите, които се случиха тук. Днес откраднаха един куфар от стаята за багаж.

— В полицейския участък! А в коя стая играхте покер?

Свинските очички проблеснаха сърдито.

— Ако смятате, че е така, можете да проверите или да говорите с господин Трент.

Питър кимна примирено. Знаеше, че само ще си загуби времето. Несъмнено алибито беше добре подготвено, а и приятелите на Огилви от участъка щяха да го защитят. Освен това Уорън Трент не би предприел нищо против Огилви, който работеше в хотела, откакто той беше негов собственик. Говореше се, че дебелият инспектор знаел някакви забравени тайни и по този начин имал власт над Уорън Трент. Независимо по какви причини позициите на Огилви бяха непоклатими.

— Хубаво, но просто пропуснахте два неприятни инцидента — каза Питър. — Справихме се и с двата.

Може би, помисли си той, в крайна сметка беше по-добре, че Огилви отсъствуваше. Без съмнение инспекторът на хотела не би откликнал на кризата на Албърт Уелс както Кристин, нито пък щеше да прояви такт и съчувствие спрямо Марша Прейскът. Питър реши да отпъди Огилви от мислите си и като кимна рязко с глава, се отправи към рецепцията.

Администраторът от нощната смяна, комуто беше позвънил преди това, стоеше зад банката. Питър реши да предприеме помирителна тактика.

— Благодаря ви, че ми помогнахме да уредя въпроса на четиринайсетия етаж. Настанихме чудесно господин Уелс в 1410. Доктор Арънс уреди медицинската сестра, а главният механик инсталира кислород.

Лицето на администратора беше придобило сковано изражение, когато Питър се приближи към него, но сега чертите му се смекчиха.

— Не разбрах, че работата е така сериозна.

— Стори ми се, че той беше на косъм от смъртта, и затова поисках да разбера защо са го преместили в друга стая.

Администраторът кимна сериозно:

— При това положение обезателно ще проуча случая. Можете да бъдете сигурен.

— И на единайсетия етаж имахме неприятности. Ще ми кажете ли кой е в 1126-7?

Администраторът разлисти картоните и извади визитна картичка:

— Господин Станли Диксън.

— Диксън — това беше едно от двете имена, които Алоисиъс Ройс му спомена, след като оставиха Марша.

— Той е син на автомобилния търговец. Господин Диксън старши често посещава хотела.

— Благодаря ви — Питър кимна. — Можете да смятате стаята за свободна и да наредите на касиера да изпрати сметката по пощата.

Внезапно му хрумна:

— Не, всъщност утре ми изпратете сметката, а аз ще напиша писмо. Трябва да предявим иск за щетите, след като изчислим на каква сума възлизат.

— Добре, господин Макдермот — промяната в отношението на администратора беше повече от очевидна. — Ще предам на касиера вашето нареждане. А сега апартаментът е свободен.

— Да!

Питър реши да не разгласява, че Марша се намира в стая 555, а при това тя би могла да си тръгне сутринта незабелязано. Това му припомни, че беше обещал да позвъни в дома на Прейскът. Като пожела приятелски лека нощ на администратора, той прекоси фоайето към едно от свободните бюра, на което през деня седеше един от помощник-управителите. Намери телефона на Марк Прейскът в указателя и помоли да го свържат. Звъненето продължи доста време, след което се обади някакъв сънен женски глас. Той се представи и каза:

— Трябва да предам едно съобщение на Ана от госпожица Прейскът.

Гласът с подчертан южняшки акцент каза:

— Ана е на телефона. Как е госпожица Марша?

— Добре е, но ме помоли да ви предам, че ще остане да нощува в хотела.

Икономката попита:

— Кой казахте, че се обажда?

Питър обясни търпеливо:

— Вижте — каза той, — ако желаете да проверите, защо не ми позвъните? Наберете хотел „Сейнт Грегъри“ и поискайте да ви свържат с бюрото на помощник-управителя във фоайето.

Жената отговори с явно облекчение:

— Да, господине, така ще направя.

След по-малко от минута те отново разговаряха:

— Сега е добре — каза тя, — вече съм сигурна с кого говоря. Ние малко се безпокоим за госпожица Марша, понеже баща й замина, та затова.

Като затвори телефона, Питър усети, че отново мисли за Марша Прейскът. Реши да поговори с нея на другия ден и да разбере какво точно се е случило, преди да се опитат да я изнасилят. Безредието в апартамента например навеждаше на някои неизяснени въпроси.

Той забеляза, че Хърби Чандлър го наблюдава крадешком от мястото си на старши пиколо. Сега Питър се приближи към него и каза рязко:

— Мисля, че ви наредих да проверите безредиците на единайсетия етаж.

От невестулковото лице на Чандлър го гледаха две невинни очи.

— Но аз бях там, господин Мак. Обиколих етажа и всичко беше спокойно.

Всъщност така си и беше, помисли си Хърби. Най-накрая, изнервен, той се бе качил до единайсетия етаж и за негово облекчение каквито и неуредици да е имало преди това, когато той пристигна, всичко беше утихнало. А като се върна във фоайето, разбра, че двете момичета, поръчани по телефона, са си отишли незабелязано.

— Не сте гледал и слушал много усърдно.

Хърби Чандлър поклати упорито глава.

— Мога само да ви кажа, че направих както ми наредихте, господин Мак. Казахте ми да се кача и аз се качих, макар че това не влиза в задълженията ми.

— Добре — каза Питър и макар да усещаше инстинктивно, че старши пиколото знае повече, отколкото казва, той реши да не настоява. — Ще направя справка по този въпрос и може отново да си поговорим.

Докато прекосяваше фоайето и влизаше в един от асансьорите, той усети, че Хърби Чандлър и инспекторът на хотела Огилви го наблюдават. Този път изкачи само един етаж, до мецанина.

Кристин чакаше в канцеларията си. Беше събула обувките си и подвила крака под себе си в големия кожен фотьойл, на който се настани преди час и половина. Бе затворила очи, а мислите й витаеха далеч във времето и пространството. Тя се разсъни, когато Питър влезе.

— Никога да не се омъжваш за служител на хотел — каза Питър. — Тяхната работа няма край.

— Навреме ме предупреждаваш — отвърна Кристин. — Не съм ти казала, но си изгубих ума по новия помощник-готвач, дето прилича на Рок Хъдсън.

Тя протегна ръка да обуе обувките си.

— Има ли други неприятности?

Той се засмя, зарадван от гласа и вида на Кристин.

— Най-вече други. Но ще ти разкажа, като тръгнем.

— Къде?

— Където и да е, само да се махнем от хотела. Днес доста ни се събра.

Кристин се замисли:

— Бихме могли да отидем във Френския квартал. Там има още отворени заведения. Или ако искаш, ела у нас — аз съм вълшебница на омлетите.

Питър й помогна да стане и я поведе към вратата, където угаси осветлението на кабинета.

— Омлет — заяви той, — това е нещо, което наистина съм желаел, но съм нямал понятие, че е така.