Артър Хейли
Хотел (71)

9

На кройдънската дукеса й се струваше, че очаква бавно горящият фитил да достигне някаква невидима бомба. Кога и къде ще избухне бомбата щеше да стане известно, когато фитилът догори до края. А не бе ясно за колко време щеше да изгори.

Бяха изминали вече четиринайсет часа.

От миналата нощ, когато детективите си отидоха, нямаше никакви новини. Много тревожни въпроси чакаха своя отговор. Какво правеше полицията сега? Къде беше Огилви? А ягуарът? Не съществуваше ли някоя незначителна улика, която дукесата би могла да пропусне въпреки своята находчивост? Дори и сега не вярваше, че това е възможно.

Но едно беше важно. Каквито и тревоги да я разтърсваха, външно Кройдън не биваше да се издават. Поради това те закусиха в обичайното време. Подканян от дукесата, кройдънският дук често звънеше в Лондон и във Вашингтон. Започнаха да обмислят плановете за заминаването си от Ню Орлийнс на следващия ден.

Предиобед, както и през останалите дни, дукесата излезе навън да разходи бедлингтънските териери. Беше се прибрала в президентския апартамент преди половин час.

Наближаваше обяд. Все още нямаше никакви новини за това, което бе най-важно за тях.

Предишната вечер, логично погледнато, Кройдън бяха с неуязвими позиции. А ето днес тази логика изглеждаше неубедителни и несигурна:

— Човек би си помислил — осмели се да забележи дукът, — че се опитват да ни довършат с мълчанието си.

Стоеше до прозореца и гледаше навън, както правеше през последните дни. За разлика от друг път днес гласът му звучеше ясно. От вчера не посягаше към алкохола, макар в апартамента да имаше достатъчно напитки.

— Ако е така — отвърна дукесата, — ще се погрижим да…

Думите й бяха прекъснати от телефонен звън. Нервите им се изопнаха до скъсване, както ставаше при всяко позвъняване тази сутрин.

Дукесата беше по-близо до телефона. Тя протегна ръка, но изведнъж спря. Обхвана я внезапно предчувствие, че това позвъняване не е като другите.

— Да вдигна ли аз? — попита съчувствено дукът.

Тя поклати глава, сякаш да пропъди от себе си мигновената слабост, после вдигна слушалката и каза:

— Да?

Последва пауза и дукесата отвърна:

— Аз съм на телефона — и като закри слушалката с ръка каза на мъжа си: — Оня човек от хотела е — Макдермот, — който идва снощи.

После продължи по телефона:

— Да спомням си. Вие бяхте тук, когато тези глупави обвинения…

Дукесата млъкна и докато слушаше, лицето й пребледня.

Затвори очи, после отново ги отвори.

— Да — каза бавно тя. — Да, разбирам.

Като затвори телефона, ръцете й трепереха.

— Нещо лошо, нали? — рече дукът, но това прозвуча не като въпрос, а като сигурност.

Дукесата кимна бавно.

— Бележката — едва чуто отвърна тя. — Бележката, която бях написала, е намерена. Тя е при управителя на хотела.

Мъжът й се отдръпна от прозореца и пристъпи в средата на стаята. Застана неподвижно, с отпуснати ръце, сякаш му трябваше време, докато осмисли новината. Накрая попита:

— А сега?

— Ще позвъни в полицията. Каза, че решил да се обади първо на нас — тя притисна отчаяно ръка към челото си. — Бележката беше най-голямата грешка. Ако не бях я написала…

— Не — каза дукът. — Ако не беше тя, щеше да е друго. Ти не си допуснала никакви грешки. Единствената значителна грешка, от която започна всичко, е моята.

Той се приближи до бюфета, който служеше за бар, и си наля чисто уиски и сода.

— Ще изпия само това, не повече. Май ще мине доста време до следващото.

— Какво смяташ да правиш?

— Той изпи чашата на един дъх.

— Малко е късно да говорим за приличие. Но ако все пак нещо е останало у мен, ще се опитам да го запазя.

Той отиде в спалнята и бързо се върна с пардесю и мека шапка.

— Ако мога — каза кройдънският дук, — ще се опитам да отида в полицията, преди те да са ме потърсили. Доколкото знам, това се нарича доброволно признание на вината. Струва ми се, че нямам много време и ще трябва да побързам с показанията.

Дукесата бе приковала поглед в него. В този миг нямаше сили дори и да говори.

— Трябва да знаеш, че съм ти благодарен за всичко, което направи — потвърди дукът със сдържан и спокоен тон. — Това беше наша обща грешка и все пак аз съм ти благодарен. Ще направя всичко възможно, за да не те замеся в цялата тази история. Но ако все пак не успея, тогава ще им кажа, че цялата тази идея — след катастрофата — е била единствено моя и че аз съм те убедил да постъпиш така.

Дукесата кимна безразлично.

— И още нещо. Смятам, че ще ми трябва адвокат. Бих искал да уредиш този въпрос, ако нямаш нищо против.

Дукът си сложи шапката и я намести с пръст. За човек, чийто живот и бъдеще бяха рухнали преди няколко минути, той показваше поразително самообладание.

— Ще ти трябват пари за адвоката — напомни й той. — И доста много, струва ми се. Първоначално можеш да му дадеш част от петнайсетте хиляди долара, които щяхме да занесем в Чикаго. Останалите трябва да се върнат в банката. Сега вече няма значение дали ще привлечем нечие внимание.

Не беше ясно дали дукесата го чува.

На лицето му се изписа състрадателно изражение.

— Това може да продължи доста дълго… — каза той неуверено и протегна към нея ръце.

С преднамерено хладно изражение, тя извърна глава. Дукът искаше да каже още нещо, но се отказа. Като присви леко рамене, той се извърна, излезе тихо и затвори вратата след себе си.

Дукесата остана неподвижна на мястото си още минута-две, обмисляйки своето бъдеще и преценявайки позора и унижението, които трябваше да понесе. Но после по навик се овладя и стана. Трябваше да уреди въпроса с адвоката, който беше неотложен. А след това, реши тя спокойно, щеше да помисли как да сложи край на живота си.

Междувременно парите, за които говориха, трябваше да се скрият на по-сигурно място. Отиде в спалнята.

Бяха й необходими само няколко минути, отначало обзета от недоверие, а после да претърси трескаво всичко наоколо, за да разбере, че дипломатическото куфарче е изчезнало. Това можеше да бъде само кражба. Премисли дали да не се обади в полицията, но после избухна в безумен, истеричен смях.

 

 

Когато асансьорът ти трябва веднага, помисли си кройдънският дук, можеш да бъдеш сигурен, че той непременно ще се забави.

Стори му си, че чака на деветия етаж вече няколко минути. И най-сетне чу шума от приближаващата отгоре кабина. Малко след това вратите на асансьора се отвориха на деветия етаж.

За миг дукът се поколеба. Стори му се, че преди секунда жена му извика. Дощя му се да се върне обратно, но реши да върви.

Влезе в кабината на четвърти асансьор.

Вътре имаше няколко души, а сред тях една привлекателна блондинка и старши пиколото, който позна дука.

— Добър ден, ваша светлост.

Кройдънският дук кимна разсеяно и в този миг вратите се затвориха.