Артър Хейли
Хотел (67)

5

В просторния кабинет на Уорън Трент господин Демпстър приключи тайния си разговор с ревизора. Наоколо стояха разпилени различни отчетни документи и баланси, които Ройъл Едуардс събираше, тъй като за срещата в единайсет и половина започнаха да пристигат и останалите. Емил Дюмер, банкерът, който приличаше на герой от „Записките на клуба Пикуик“, пристигна пръв с леко приповдигнато настроение, съзнавайки важната роля, която му бе отредена. След него се появи блед, слабоват юрист, който се занимаваше с повечето от юридическите въпроси на „Сейнт Грегъри“, и един по-млад юрист от Ню Орлийнс, който защитаваше интересите на Албърт Уелс.

После влезе Питър Макдермот с Уорън Трент, който беше слязъл преди малко от петайсетия етаж. Странно, но собственикът на „Сейнт Грегъри“ изглеждаше много по-дружелюбно настроен и спокоен за разлика от последните седмици, макар да бе изгубил продължителната битка за запазване на властта си над хотела. На ревера си беше прикачил карамфил, поздрави сърдечно присъствуващите, включително и господин Демпстър, който му беше представен от Питър.

Цялата тази среща се стори на Питър нереална. Той действуваше механично, говореше под въздействието на рефлексите си, сякаш припяваше на черковна молитва. Стори му се, че ще действува като робот, докато не настъпеше часът, в който щеше да се съвземе от вълнението, причинено от човека от Монреал.

Отговорен вицепрезидент. Вълнуваше го не званието, а произтичащите от него отговорности.

Пълновластното ръководство над „Сейнт Грегъри“ представляваше за него сбъдване на мечтите му. Питър страстно вярваше, че „Сейнт Грегъри“ може да се превърне в първокласен хотел. Той можеше да стане уважавано, ефективно и печелившо заведение. Очевидно и Къртис О’Кийф, чието мнение не беше за пренебрегване, мислеше същото.

Съществуваха много начини за постигането на тази цел. Това означаваше прилив на капитали, реорганизационни преобразувания, ясно разграничаване на сферите на управление, промени сред персонала — част от хората да се пенсионират, други да се повишат и да се привлекат нови сили отвън.

Когато разбра, че Албърт Уелс щеше да бъде новият собственик и че хотелът щеше да остане независим, Питър си помисли, че някой прозорлив и действен човек ще осъществи нововъведенията. И ето тази възможност се предоставяше на него. Перспективите бяха обнадеждаващи и донякъде всяваха страх.

Всичко това беше от голямо значение за самия него. Назначението и последиците, които произтичаха от това, означаваха възстановяване на репутацията на Питър Макдермот в областта на хотелиерството. Ако съумееше да постигне успех в „Сейнт Грегъри“, миналото щеше да бъде забравено и старите сметки — заличени. Хората, които работеха в тази система, не бяха нито злобни, нито ограничени. В края на краищата професионалните постижения стояха над всичко.

Главата му гъмжеше от мисли. Макар и да бе загубил дар слово, той започна да се съвзема и наред с останалите зае мястото си край дългата заседателна маса в средата на помещението.

Албърт Уелс пристигна последен. Влезе плахо, придружен от Кристин, и когато се появи, останалите станаха на крака.

— Не! Не! Моля ви, седнете!

Уорън Трент пристъпи усмихнат напред.

— Господин Уелс, добре дошли в моя дом! — те се здрависаха. — Когато той стане ваша собственост, ще ви пожелая най-искрено тези стари стени да ви донесат такова щастие и задоволство, каквото и аз изпитах навремето.

Думите му прозвучаха учтиво и вежливо. Изречени от всеки друг, помисли си Питър, в тях би се почувствувала неискреност и преувеличеност. Но изказани от Уорън Трент, те звучаха убедително и по някакъв необясним начин затрогваха. Албърт Уелс премига от вълнение. С неизменна учтивост Уорън Трент го улови за ръка и лично го представи на останалите.

Кристин затвори външната врата и седна редом с другите на масата.

— Предполагам, че познавате моята сътрудничка, госпожица Франсис, а също и господин Макдермот.

По лицето на Албърт Уелс се изписа хитра усмивка, която наподобяваше изражение на птица.

— Ние вече сме имали вземане-даване — той намигна на Питър. — И смятам, че няма да спрем дотук.

Емил Дюмер се „прокашля“ и откри заседанието.

Условията за продажбата, изтъкна банкерът, вече са уточнени в общи линии. Срещата, която господин Трент и господин Демпстър го помолиха да председателствува, има за цел да реши процедурните подробности, включително и датата за предаването на хотела на новия собственик. Очевидно по този въпрос нямаше затруднения. Ипотеката на хотела, която изтичаше днес, засега бе поета от Промишлено-търговската банка под гаранциите на господин Демпстър, който действуваше от името на господин Уелс.

Питър забеляза ироничния поглед на Уорън Трент, който безуспешно се бе опитвал в продължение на месеци да постигне отлагане на ипотеката.

Банкерът извади проект на дневния ред и го раздаде на присъствуващите. Последва кратко разискване по съдържанието, в което взеха участие двамата юристи и господин Демпстър. После започнаха да обсъждат отделните точки от дневния ред. През цялото време и Уорън Трент, и Албърт Уелс присъствуваха само като наблюдатели; бившият собственик бе потънал в мислите си, а дребният човечец се беше свил на стола, сякаш желаеше да се слее с мебелите и да остане незабелязан. Нито веднъж господин Демпстър не се допита до господин Уелс и дори не погледна към него. Очевидно човекът от Монреал проявяваше разбиране към желанието на своя работодател да не привлича вниманието на околните и бе навикнал да взима самостоятелно решения.

Питър Макдермот и Ройъл Едуардс отговаряха на въпросите относно ръководството и финансите на хотела. На два пъти Кристин излезе и се върна с документи от папките в архивата.

Независимо от приповдигнатия тон банкерът ръководеше добре срещата. За по-малко от час и половина бяха прегледани главните въпроси. Решено бе официалното предаване на хотела да стане във вторник. Останалите незначителни въпроси бяха представени за обсъждане на юристите.

Емил Дюмер огледа бързо присъствуващите:

— При това положение, ако няма други въпроси…

— Може би само един — Уорън Трент се наведе към масата, като привлече вниманието на присъствуващите. — Между двама джентълмени подписването на документи не е нищо друго освен формалност, която потвърждава вече постигнатите споразумения. — Той погледна Албърт Уелс. — Смятам, че сте съгласни с мен.

— Разбира се — каза господин Демпстър.

— Тогава, моля ви, чувствайте се свободни незабавно да предприемете в хотела всички мерки, които смятате за наложителни.

— Благодаря ви — господин Демпстър кимна с признателност. — Има някои неща, които бихме желали да променим. Незабавно след предаването на хотела във вторник господин Уелс желае да проведе заседание на дирекционния съвет, на което на първо място, господин Трент, ще се постави вашата кандидатура за председател на този съвет.

Уорън Трент кимна вежливо.

— За мен е чест да приема такова предложение. Ще направя всичко възможно, за да изпълнявам добре ролята на фигурант.

Господин Демпстър се усмихна едва забележимо.

— Желанието на господин Уелс е президентството да се поеме от мен.

— Напълно го разбирам.

— А господин Макдермот ще бъде отговорен вицепрезидент.

От всички страни на масата се понесоха поздравления към Питър. Кристин се усмихваше. Наред с останалите и Уорън Трент се ръкува с Питър.

Господин Демпстър изчака разговорите да стихнат.

— Остана още един въпрос. Тази седмица бях в Ню Йорк и вестниците поместиха неприятни статии за хотела. Бих искал да получа уверението, че това повече няма да се повтори, поне до идването на новото ръководство.

Настъпи внезапна тишина.

По-възрастният юрист изглеждаше смутен. По-младият обясни с ясен шепот:

— Всичко стана, защото отказаха да настанят един цветнокож.

— Аха — кимна с разбиране възрастният.

— Искам да изясня един въпрос — господин Демпстър свали очилата си и започна внимателно да ги чисти. — Не предлагам основни промени в политиката на хотела. Като бизнесмен аз съм на мнение, че трябва да зачитаме местните разбирания и традиции, но считам, че ако отново възникне подобна ситуация, не бива да се стига до този резултат.

Отново настъпи тишина.

Внезапно Питър Макдермот усети, че вниманието е насочено към него. И изведнъж потръпна, разбрал, че в този момент без никакво предупреждение беше настъпила кризисна ситуация — първата и може би най-важната от встъпването му в новата длъжност. От неговата реакция зависеше бъдещето на хотела, а и неговото. Изчака, докато обмисли добре какво трябва да каже.

— Това, което се каза преди малко — заговори тихо Питър, като кимна към младия юрист, — за жалост е истина. Един от участниците в конгреса имаше потвърдена резервация, но отказаха да го настанят. Той е зъболекар и, доколкото зная, добре известен, но за зла участ е негър. За съжаление трябва да призная, че именно аз го отпратих. Оттогава твърдо за себе си реших това повече да не се повтаря.

— Като отговорен вицепрезидент — каза Емил Дюмер — аз се съмнявам, че ще изпаднете в подобна ситуация…

— И няма да допусна такава постъпка от някой друг в хотела, за който отговарям.

— Това е твърде крайно изявление — каза банкерът, като присви устни.

Уорън Трент се извърна рязко към Питър.

— Вече говорихме по този въпрос.

— Господа — господин Демпстър отново си сложи очилата, — струва ми се, достатъчно ясно казах, че не предлагам никакви промени.

— Но аз предлагам, господин Демпстър.

Ако се стигне до открит конфликт, помисли си Питър, то по-добре да стане сега и да приключим с всичко. Или ще ръководя хотела както трябва, или не. Сега, изглежда, беше най-подходящият момент за тези уточнения.

Човекът от Монреал се наведе напред и каза:

— Искам да бъда сигурен, че правилно разбирам вашата позиция.

Някакъв вътрешен глас предупреди Питър, че действува безразсъдно, но той не му обърна внимание.

— Моята позиция е много проста. Ще настоявам за премахване на сегрегацията в хотела като условие да остана тук на работа.

— А не избързвате ли с поставянето на условия?

— Доколкото разбирам въпроса ви — каза Питър тихо, — вие искате да кажете, че сте наясно по някои лични въпроси.

— Да, наясно сме — кимна господин Демпстър.

Питър забеляза, че Кристин не откъсва поглед от него. За какво ли си мисли, запита се той.

— Дали избързвам, или не — каза той, — аз смятам, че ще бъде честно от моя страна да изложа становището си.

Господин Демпстър отново се зае да почиства очилата си.

— Предполагам, че всеки от нас уважава твърдо отстояваните убеждения — обърна се той към присъствуващите. — Но дори и да е така, струва ми се, бихме могли да изчакаме по този въпрос. Ако господин Макдермот е съгласен, ние можем да отложим засега приемането на твърдо решение. А по-късно, след месец-два, въпросът да се обсъди повторно.

Ако господин Макдермот е съгласен. С ловкостта на дипломат — помисли си Питър, човекът от Монреал предложи изход от положението.

Всичко се развиваше по познатия ред. Отначало настойчивост, успокоена съвест, деклариране на вярата. После малка отстъпка. Един разумен компромис, постигнат между разумни хора. Въпросът може да се обсъди повторно. Какво ли по-културно и по-трезво от това? Не е ли това умереното, ненасилствено отношение, което повечето хора възприемат? Ето например зъболекарите. Официалното им писмо с резолюцията, осъждаща действията на хотела по отношение на доктор Николас, беше пристигнало днес.

Да, наистина хотелът беше изправен пред много трудности. А и моментът не бе подходящ за решаването на този въпрос. Смяната на ръководството щеше да доведе до редица усложнения и не бе необходимо да се създават и нови. При сегашната ситуация навярно най-разумно би било да се изчака.

Но тогава никога не би настъпило времето за тези резки промени. Винаги щяха да се намират причини за отлагането им. Питър си спомни, че наскоро някой му беше говорил по този въпрос. Кой?

Доктор Инграм. Гневливият президент на зъболекарите, който си подаде оставката, защото вярваше, че този принцип е по-важен от благоразумното изчакване, и който напусна „Сейнт Грегъри“ снощи, обзет от справедлив гняв.

„Веднъж завинаги — каза доктор Инграм — трябва да прецениш какво желаеш и в какво вярваш… А вие не го направихте, Макдермот, когато имахте тази възможност. Вие се разтревожихте твърдо много за хотела и за работата си… Понякога може и повторно да ви се отдаде такава възможност. Ако това се случи с вас, възползвайте се!“

— Господин Демпстър — каза Питър, — законът за гражданските права е съвършено ясен по този въпрос. И независимо от това, дали ще го протакаме, или пък ще се опитваме да го заобиколим, в крайна сметка резултатът ще бъде един и същ.

— Според това, което съм слушал — отбеляза човекът от Монреал, — може доста да се поспори за правата във всеки щат.

Питър поклати нетърпеливо глава. Погледът му пробяга по лицата на присъствуващите.

— Смятам, че един добър хотел трябва да се приспособява към промените. Нашето време вече не е безразлично към въпросите за правата на човека. Много по-добре би било, ако навреме проумеем и възприемем тези промени, вместо да ни заставят да го направим, в случай че самите ние не предприемем никакви действия. Преди малко заявих, че никога повече не бих изгонил един втори доктор Николас. И не смятам да променя своите разбирания.

— Всички няма да бъдат доктор Николас — изсумтя Уорън Трент.

— Ние следваме известни правила, господин Трент. И ще продължаваме да ги спазваме, ако те не ни създават много големи затруднения.

— Предупреждавам ви! Вие ще съсипете този хотел.

— Изглежда за това има много повече начини.

При този отговор Уорън Трент се изчерви.

Господин Демпстър разглеждаше ръцете си.

— За жалост като че ли ударихме на камък. Господин Макдермот, предвид вашето отношение ние бихме направили преоценка… — за пръв път в поведението на човека от Монреал пролича неувереност и той погледна към Албърт Уелс.

Дребният човечец се беше присвил на мястото си и сякаш се смали, когато погледите се насочиха към него. Но той погледна спокойно господин Демпстър в очите.

— Чарли — каза Албърт Уелс, — смятам, че трябва да позволим на този млад човек да действа по свое усмотрение.

И той кимна към Питър.

Без да промени изражението си, господин Демпстър обяви:

— Господин Макдермот, вашите условия са приети.

 

 

Срещата беше към края си. За разлика от първоначалното единодушие сега се усещаше напрежение и неловкост. Уорън Трент отбягваше Питър с кисело изражение. Възрастният юрист го наблюдаваше с неодобрение, а младият го избягваше. Емил Дюмер разговаряше оживено с господин Демпстър… Единствено Албърт Уелс сякаш се забавляваше със случилото се.

Кристин първа се отправи към вратата. Но миг след това се върна и повика Питър. Застанал на вратата, той видя, че в преддверието го чака неговата секретарка. Познаваше Флора добре и реши, че само нещо необичайно я бе накарало да дойде дотук. Той се извини на останалите и излезе.

На вратата Кристин пъхна в ръката му една сгъната бележка, като прошепна:

— Прочети я после!

Той кимна и я мушна в джоба си.

— Господин Макдермот — каза Флора, — не бих ви безпокоила…

— Разбирам. Какво се е случило?

— Чака ви един човек в кабинета. Казва, че работи в пещта за смет и че носи нещо много важно за вас. Не го дава на мен, а и не си отива.

Питър я погледна сепнато.

— Ще дойда веднага, щом се освободя.

— Моля ви, побързайте! — Флора се почувствува неловко. — Неприятно ми е да ви го кажа, господин Макдермот, но работата е там, че… ами той мирише неприятно.