Артър Хейли
Хотел (66)

4

През цялата минала нощ, в бавно изнизващите се часове, докато гостите на хотела спяха здрав сън, Букър Т.Греъм работеше сам на светлината на пламъците от пещта. Нямаше нищо необикновено в това. Букър беше простодушен човек, чиито дни и нощи си приличаха като напечатани с индиго, ала това никога не го притесняваше. Амбициите му, които не бяха големи, се ограничаваха до желанието да има храна, покрив над главата си и малко уважение, макар последното да бе инстинктивно, а не някаква необходимост, която и той самият не би могъл да си обясни.

Необикновеното през тази нощ бе това, че работеше по-бавно. Обикновено преди края на смяната и тръгването за в къщи Букър преглеждаше насъбралите се от предишния ден отпадъци, сортираше предметите за връщане и оставаше за половин час да изпуши спокойно една ръчно навита цигара до угасяването на пещта. Но тази сутрин, макар смяната да беше свършила, имаше все още работа. В часа за тръгване от хотела бяха останали около десетина несортирани контейнери с отпадъци.

Забавянето на Букър се дължеше на опитите му да открие листа, който господин Макдермот търсеше. Беше работил внимателно и със старание. Не бързаше. Но досега не бе успял да намери нищо.

Букър съобщи със съжаление за резултата на нощния управител, който слезе в подземието и заразглежда с интерес мрачната обстановка, като намръщи нос от натрапчивата миризма. Нощният управител си тръгна, колкото може по-бързо, но фактът, че беше дошъл и бе предал съобщението на господин Макдермот, показваше, че изчезналата бележка все още им беше необходима.

Колкото и да съжаляваше Букър, бе време да си тръгва за в къщи. В хотела отказваха да плащат извънредния труд. И освен това Букър беше нает да се занимава със сметта, а не с проблемите на ръководството, които не бяха негова работа.

Той знаеше, че ако забележат останалите отпадъци през деня, щяха да изпратят някого да запали пещта и да ги изгори за няколко часа. Ако не направеха това, самият Букър щеше да се заеме с остатъците, като дойдеше на работа късно вечерта. Бедата беше там, че в първия случай нямаше никаква надежда да се открие бележката, а при втория дори и да бъдеше намерена, щеше да е твърде късно.

И преди всичко Букър желаеше да свърши тази работа заради господин Макдермот. Ако го попитаха защо е така, не би могъл да обясни, тъй като му липсваше дар слово и нямаше желание за размисъл. Някак странно, но когато младият помощник-главен управител беше при него, Букър се чувствуваше човек и личност повече, откогато и да било.

Тогава реши да продължи търсенето.

За да избегне неприятностите, той се отдалечи от пещта и отиде да отметне перфокартата си на контролния часовник. После се върна. Едва ли щяха да го забележат. Помещението с пещта не беше място, което да привлича посетители.

Продължи да работи още три часа и половина. Работеше бавно, старателно, със съзнанието, че това, което търси, може изобщо да не бъде открито сред отпадъците или пък е било изгорено още в началото, преди да бъде предупреден.

Сутринта беше превалила и той се почувствува много уморен; беше стигнал до последния контейнер.

Съгледа я веднага щом изпразни кофата — топка пергаментова хартия, която приличаше на опаковка за сандвич. Когато я разгърна, вътре забеляза смачкана бланка, като тази, която му беше оставил господин Макдермот. За да бъде сигурен, сравни ги и двете под светлината. Нямаше никаква разлика.

Намереният лист хартия беше покрит с мазни петна и овлажнен. На едно място думите се бяха размазали. Но то беше незначително. Останалото беше ясно.

Букър си облече мазното и изцапано сако и без да довърши останалите отпадъци, се отправи към горните етажи на хотела.