Артър Хейли
Хотел (63)

1

Няма нищо необяснимо, помисли си Питър Макдермот, в това, че кройдънският дук и дукесата блъскаха Огилви, главния инспектор на хотела, със завързани ръце и крака към края на покрива на „Сейнт Грегъри“, а в това време някъде долу море от човешки лица наблюдава напрегнато цялата сцена. Много по-странно и ужасяващо бе, че само на няколко ярда от тях Къртис О’Кийф и Уорън Трент си разменяха жестоки удари с окървавени шпаги. А защо ли, недоумяваше Питър, капитан Йолис стоеше до входа на стълбището, без да се намеси? Тогава Питър разбра, че полицаят наблюдава гнездото на някаква гигантска птица, в което тъкмо се разчупваше единственото яйце. Миг по-късно от вътрешността му се показа огромен врабец с веселото лице на Албърт Уелс. Но сега вниманието на Питър беше привлечено от събитията в края на покрива, където Кристин се бореше отчаяно, привързана заедно с Огилви, а Марша Прейскът помагаше на семейство Кройдън да изтикат двойния товар все по-близо до ужасната бездна. Отдолу тълпата продължаваше да гледа, а капитан Йолис, прозявайки се, стоеше облегнат на касата на вратата.

И ако желаеше да спаси Кристин, Питър внезапно разбра, че самият той трябва да се намеси. Но като направи опит да се придвижи, оказа се, че краката му се влачат тежко, сякаш са залепени и отказват да последват тялото му, което се стремеше напред. Опита се да извика, но от гърлото му не излезе никакъв звук. Погледът му срещна очите на Кристин, в които се четеше нямо отчаяние.

Внезапно Кройдън, Марша, О’Кийф и Уорън Трент спряха и се вслушаха. И врабецът Албърт Уелс се заслуша. Ето и Огилви, Йолис и Кристин направиха същото. Но какво ли слушаха?

И тогава Питър чу: до ушите му долетя смесица от шумове, сякаш всички телефони на земята звъняха едновременно. Звукът се приближи, усили се и сякаш го заля. Дисонансът нарасна още повече. Той затвори очи и отново ги отвори.

Намираше се в своето жилище. Часовникът до леглото показваше шест и половина сутринта.

Полежа още няколко минути, накрая разтърси глава, сякаш да се отърве от безумния и объркан сън. После зашляпа бос към банята, за да вземе душ, и с усилие на волята остана под студената струя в продължение на една минута. Излезе изпод душа напълно разбуден. Нахлузи си една хавлия и се захвана да вари кафе в кухненския бокс, после отиде до телефона и набра номера на хотела.

Свързаха го с нощния управител, който го увери, че през изминалата нощ не е пристигнало никакво известие за какъвто и да е резултат от пещта за изгаряне на смет. Не, отговори нощният управител с известна нотка на досада, не бил проверявал лично. Да, ако господин Макдермот желае, той веднага ще слезе долу и ще му позвъни за резултата, но Питър почувствува лекото му негодувание срещу необичайното поръчение в края на дългата и уморителна нощна смяна. Пещта се намираше някъде на най-долния етаж в мазето, нали?

Питър се бръснеше, когато телефонът отново позвъня. Нощният управител докладва, че е разговарял със служителя Греъм, който за съжаление не е открил документа, търсен от господин Макдермот. Засега изглеждало, че няма да го намери. Управителят добави, че смяната на Греъм, както и неговата, ще приключат след малко.

Питър реши да съобщи по-късно на капитан Йолис новината или по-точно, че няма никакви новини. Припомни преценката си от предишната нощ, която все още поддържаше, че хотелът беше направил всичко възможно, за да изпълни своя обществен дълг. Останалото беше работа на полицията.

Докато отпиваше от кафето и се обличаше, Питър премисляше най-вече два проблема. Единият се отнасяше до Кристин, а другият се отнасяше до неговото бъдеще в хотел „Сейнт Грегъри“, ако имаше такава възможност. След изминалата нощ разбра, че каквото и да му се случи, повече от всичко желае Кристин да бъде с него. Това убеждение се засилваше у него и сега се затвърди напълно. Допускаше, че е влюбен, но се въздържа да определи силата на чувствата си дори и пред самия себе си. Веднъж това, което бе възприемал за любов, се беше превърнало в пепел. Навярно по-добре беше да приеме всичко с надежда и да се добере опипом до неизвестния край.

Може и да бе лишено от романтика, но на него му беше приятно с Кристин. Все пак това беше истината и в известен смисъл тя му вдъхваше увереност. Беше убеден, че връзките помежду им няма да отслабнат, а ще укрепват с течение на времето. Вярваше, че Кристин изпитва същите чувства към него.

Инстинктът му подсказа, че това, което му предстои, трябва да се вкуси с наслада, а не да се поеме лакомо.

Колкото до хотела, дори и сега не му се вярваше, че Албърт Уелс, когото бяха приели за приятен и незначителен човечец, се оказа финансов магнат, който бе получил контрола над „Сейнт Грегъри“ или пък щеше да направи това днес.

На пръв поглед и положението на Питър би могло да се закрепи поради неочаквания развой на събитията. Беше се сприятелил с дребния човечец и имаше впечатлението, че и другият го хареса. Но симпатиите и бизнесът нямаха нищо общо. И най-добрите хора можеха да бъдат коравосърдечни и безмилостни, когато трябваше да направят своя избор. При това Албърт Уелс едва ли би се заел лично с управлението на хотела, а неговият представител можеше да има други схващания относно миналото на служителите.

Както и досега, Питър реши да не се тревожи предварително.

 

 

Над Ню Орлийнс се носеше камбанният звън на часовниците, които отмерваха седем и половина, когато Питър пристигна с такси пред дома на Прейскът на „Притания стрийт“.

Зад грациозно издигащите се колони величествената бяла постройка се извисяваше внушително в ранната утринна светлина. Въздухът беше свеж и прохладен и наоколо се носеше предутринна мараня. Наблизо витаеше ароматът на магнолии, а по тревата проблясваше роса. Улицата и къщата бяха притихнали и само от авеню „Сейнт Чарлз“ долитаха далечните шумове на пробуждащия се град.

Питър прекоси поляната, следвайки извитата алея от тухлена настилка. Изкачи стъпалата на терасата и почука на двойните, украсени с дърворезба врати.

Бен, прислужникът, който ги беше обслужвал в сряда вечерта, отвори вратата и поздрави сърдечно Питър.

— Добро утро, господине. Моля, заповядайте — като влязоха, той обяви: — Госпожица Марша ме помоли да ви поканя в галерията. Тя ще дойде след няколко минути.

Бен го поведе и те се изкачиха по широката извита стълба, а после продължиха по просторния коридор, покрит със стенописи, където в сряда, във вечерния здрач, Питър беше придружил Марша. Нима толкова скоро беше всичко това, запита се Питър.

На дневната светлина галерията изглеждаше също така елегантна и привлекателна както миналия път. Наоколо имаше дълбоки кресла с възглавници и саксии с разцъфнали цветя. Близо до балкона, който гледаше долу към градината, беше сервирана маса със закуска за двама.

— Заради мен ли сте така рано на крак? — попита Питър.

— Не, господине — увери го Бен. — Ние всички сме ранобудници. Когато господин Прейскът си е у дома, той не обича да започваме късно деня. Все повтаря, че денят не е толкова дълъг, за да губим първите му часове.

— Виждате ли? Казах ви, че баща ми много прилича на вас.

Питър се извърна, щом чу гласа на Марша. Тя беше влязла тихо зад него. От нея се носеше ведрият аромат на рози и роса и видът й изглеждаше свеж на утринното слънце.

— Добро утро — усмихна се Марша. — Бен, моля те, поднеси на господин Макдермот един абсент по швейцарски. — И тя улови Питър за ръка.

— Не ми наливайте много, Бен — каза Питър. — Знам, че абсентът по швейцарски върви с нюорлийнската закуска, но си имам нов шеф. Бих искал да се запозная с него в трезво състояние.

— Разбира се, господине — усмихна се прислужникът.

Като седнаха на масата, Марша попита:

— Затова ли така…

— Защо изчезнах като зайчето на някой фокусник ли? Не, онова беше друго.

Очите й се разшириха, докато той й разказа, доколкото му беше възможно, за разследването с катастрофиралата кола, без да споменава името на Кройдън. Той отклони въпросите на Марша и отговори:

— Каквото и да стане, днес ще научим някои новини.

А за себе си направи следното заключение: сега навярно Огилви вече е върнат в Ню Орлийнс и е подложен на разпит. Ако го задържат, ще отправят обвинение срещу него и ще го изправят пред съда, а това веднага би привлякло вниманието на журналистите. Неизбежно щеше да бъде намесен и ягуарът, което от своя страна би извело името на Кройдън на преден план.

Питър вкуси лекото питие, което се появи пред него. Той си припомни съставките от времето, когато беше барман — билки, яйчен белтък, сметана, ечемичена отвара и малко мастика. По-добър коктейл едва ли беше вкусвал. На другия край на масата Марша отпиваше портокалов сок.

Питър се замисли дали кройдънският дук и дукесата щяха да поддържат становището си за своята невинност, ако Огилви бъде признат за виновен. Това беше още един въпрос, който предстоеше да бъде разрешен през днешния ден.

Разбира се, бележката на дукесата беше изчезнала, ако някога е съществувала. Нямаше друго съобщение от хотела, поне досега, а Букър Т.Греъм би трябвало отдавна да си е отишъл.

Бен постави пред Питър и Марша поднос с креолско сметаново сирене — „Иванджилайна“, гарнирано с плодове.

Питър започна да се храни с удоволствие.

— Преди малко — каза Марша — вие споменахте нещо за хотела.

— А, да — отвърна той между хапките сирене с плодове и разказа за Албърт Уелс. — Новият собственик ще бъде обявен днес. Говорих по телефона тъкмо преди да тръгна за тук.

Позвъняването беше от Уорън Трент, който уведоми Питър, че господин Демпстър от Монреал, представител по финансовите въпроси на новия собственик на „Сейнт Грегъри“, е на път за Ню Орлийнс. Господин Демпстър е пристигнал вече в Ню Йорк, откъдето ще вземе самолета на компанията „Истърн Еърлайнс“, който пристига рано предиобед в Ню Орлийнс. Трябваше да се резервира апартамент и да се уреди среща към единайсет и половина между представителите на старото и новото ръководство. На Питър беше наредено да бъде на работното си място, ако се наложи да го повикат.

За негово учудване гласът на Уорън Трент не беше отпаднал и всъщност звучеше много по-ведро, отколкото през последните дни. Питър се запита дали У.Т. знае, че новият собственик на „Сейнт Грегъри“ е вече в хотела. Припомняйки си, че преди официалното прехвърляне на хотела на новия собственик той трябва да остане верен на старото ръководство, Питър предаде разговора от предишната вечер между себе си, Кристин и Албърт Уелс. „Да — каза Уорън Трент. — Знам за това. Емил Дюмер от Промишлено-търговската банка, който води преговорите от името на Уелс, ми позвъни снощи. Изглежда имаше някаква тайна. Но сега всичко е ясно.“

Питър знаеше също, че Къртис О’Кийф и неговата придружителка, госпожица Лаш, трябваше да напуснат „Сейнт Грегъри“ днес предиобед. Очевидно пътищата им се разделяха, тъй като от хотела, където уреждаха такива въпроси за особено важните пътници, бяха направили самолетна резервация за Лос Анджелис за госпожица Лаш, а Къртис О’Кийф щеше да замине за Неапол през Ню Йорк и Рим.

— Вие все мислите за много неща — каза Марша. — Бих искала да ми разкажете за някои от тях. Баща ми обикновено предпочиташе да разговаря на закуска, но майка ми не проявяваше никакъв интерес. Аз пък се интересувам.

Питър се усмихна и й разказа какъв ден му предстои.

Докато разговаряха, остатъците от сиренето „Иванджилайна“ бяха изнесени и на тяхно място се появи димящо и ароматно блюдо от яйца — „сарду“. Две яйца на очи бяха залети с апетитно пюре от спанак и холандски сос. До Питър се появи бутилка розе.

— Сега разбрах какво имате предвид, като казвате, че ви чака тежък ден — отбеляза Марша.

— И аз разбрах какво имате предвид под традиционна закуска. — Питър забеляза икономката Ана, която се мярна във вътрешността на къщата. — Великолепно! — додаде той и видя, че тя се усмихна.

Подир малко Питър ахна при вида на печеното говеждо с гъби, топъл френски хляб и мармалад.

— Не съм сигурен… — усъмни се Питър.

— Има и „креп сюзет“^[1] — уведоми го Марша — и кафе с мляко. Навремето, когато са имали големи плантации, хората се надсмивали над леката закуска от европейски тип. И превърнали закуската в цяло угощение.

— И вие я превърнахте в угощение — каза Питър. — Всичко това, а и толкова много други неща — запознанството ми с вас, уроците по история, времето, което прекарах тук с вас. Никога няма да го забравя.

— Казвате го така, сякаш се прощавате с мен.

— Да, Марша — той я погледна в очите и се усмихна. — Веднага след „креп сюзет“.

Настъпи тишина, а после Марша каза:

— Аз си помислих…

Той се пресегна през масата и покри с длан ръката й.

— Навярно и двамата сме мечтали. Струва ми се, наистина е било така. Но това е най-прекрасният сън, който някога ме е спохождал.

— Но защо трябва да бъде само сън?

— Някои неща човек не може да си ги обясни — отвърна той. — Независимо от това, дали харесваш някого, настъпва време, когато трябва да решиш какво е най-добре да направиш, въпрос на преценка.

— А моята преценка не се ли зачита?

— Марша, аз трябва да вярвам на моята. Заради нас двамата.

Но той се запита дали можеше да разчита на нея. Опитът му показваше, че не може да се осланя на инстинкта си. Вероятно в този миг предприемаше погрешна стъпка, за която щеше да съжалява дълги години. Но как може да си сигурен, когато често научаваш истината твърде късно?

Усети, че Марша е готова да се разплаче.

— Извинете ме — каза тя с тих глас. Изправи се и излезе бързо от галерията.

Питър остана на мястото си и помисли, че би могъл да и поговори по-деликатно, да придаде на думите си онази нежност, която изпитваше към това самотно момиче. И се запита дали тя ще се появи отново. Подир няколко минути, след като Марша не се върна, пристигна Ана.

— Изглежда, трябва сам да довършите закуската си, господине. Мисля, че госпожица Марша няма да се върне.

— Как е тя? — попита Питър.

— Плаче в стаята си — Ана сви рамене. — Не й е за пръв път и смятам, че няма да й е за последен. Все така става, когато, не получи онова, което иска. — Тя прибра чиниите от говеждото. — Бен ще ви сервира останалото.

— Не, благодаря ви — поклати глава той. — Трябва да си тръгвам.

— Тогава ще ви донеса поне кафето.

Отвътре се появи Бен с готовото кафе с мляко, но Ана пое чашата и я постави пред Питър.

— Не се притеснявайте толкова, господине. Като й мине, ще се опитам да направя за нея, каквото мога. Може би госпожица Марша разполага с повече свободно време и мисли прекалено много за себе си. Ако баща й си стоеше повече в къщи, всичко щеше да бъде по-различно. Но него го няма. Изобщо не идва.

— Вие всичко разбирате.

Питър си спомни какво му беше казала Марша за Ана, която била принудена от близките си като девойка да се омъжи за почти непознат. Но в продължение на повече от четиридесет години бракът им бил протекъл щастливо чак до смъртта на съпруга на Ана преди година.

— Разбрах за съпруга ви — каза Питър. — Трябва да е бил прекрасен човек.

— Моят съпруг! — изкудкудяка икономката. — Не съм имала изобщо съпруг… Никога не съм била омъжена. Аз съм мома.

А Марша беше казала: „Те живееха тук заедно с нас, Ана и мъжът й. Тай беше най-милият и най-приятният човек, когото съм познавала. Ако някога е имало идеално семейство, това бе тяхното.“ Марша беше използувала този пример, за да внуши на Питър правотата на своите аргументи, когато настояваше да се оженят.

— Боже господи! — продължи да кудкудяка Ана. — Госпожица Марша ви е заплела със своите истории. Все такива си ги измисля. Непрекъснато разиграва някоя роля, та затова сега не бива да се тревожите за нея.

— Разбирам — Питър не беше сигурен в думите си, но въпреки това почувствува облекчение.

Бен го изпрати до изхода. Минаваше девет часът и започна да става горещо. Питър закрачи бързо към авеню „Сейнт Чарлз“ и оттам тръгна към хотела. Надяваше се разходката да разсее сънливостта му, която го беше налегнала след обилната закуска. Стана му наистина тъжно, че няма да се види повече с Марша, и усети жалост към нея, без самият да разбира причината за това. Интересно, помисли си той, ще мога ли някога да постъпвам разумно с жените? Но самият не вярваше.