Артър Хейли
Хотел (59)

19

Накрая, след безброй въпроси и банални фрази, пресконференцията на Кройдън завърши.

Когато външната врата на президентския апартамент се затвори след последния посетител, от устата на кройдънския дук изригна поток от дълго сдържани думи:

— Боже господи! Няма да се оправим! Невъзможно е да се отървем от…

— Мълчи! — кройдънската дукеса огледа вече опразнената гостна. — Тук не! Не се доверявам на този хотел и на всичко, свързано с него.

— Къде тогава? Къде за бога?

— Ще излезем навън. Където не могат да ни подслушват. Но и навън те моля да бъдеш по-сдържан.

Тя отвори междинната врата към спалните, където бяха бедлингтънските териери. Те напираха с възбуден лай, предвкусвайки, че ще бъдат изведени, докато дукесата им завързваше каишките. В преддверието секретарят почтително отвори вратите на апартамента пред устремените навън териери.

В асансьора дукът бе готов да заговори, но дукесата му кимна с глава да мълчи. Едва когато излязоха навън, далеч от хотела и от околните пешеходци, тя промърмори:

— Сега!

Гласът му прозвуча напрегнато:

— Трябва да ти кажа, че всичко това е лудост! Забъркахме се в ужасна каша. През цялото време добавяхме по нещо към първоначалното си провинение. Можеш ли да си представиш какво ще стане сега, когато накрая истината излезе наяве?

— Да, имам някаква представа. Ако все пак разберат истината.

— Наред с всичко останало няма никога да се отървеш от моралния позор — продължи да настоява той.

— Защо не?

— Защото е невъзможно. Немислимо. Сега положението ни е много по-тежко, отколкото в началото. А сега при всички тези… — гласът му се задава и той млъкна.

— Положението ни не е по-тежко. Сега дори сме в по-изгодни позиции, отколкото в началото. Мога ли да ти припомня за твоето назначение във Вашингтон?

— Наистина ли се надяваш, че имаме макар и някаква малка възможност да отидем там?

— Всички възможности.

Предвождани от забързаните териери, те преминаваха авеню „Сейнт Чарлз“ до оживената, силно осветена и широка „Канал стрий“. После завиха на югоизток към реката и вниманието им бе привлечено от пъстрите витрини, докато тълпите от пешеходци отминаваха край тях.

Дукесата говореше с тих глас:

— Колкото и да е неприятно, все пак има някои факти от понеделник вечерта, които трябва да разбера. Имам предвид жената, с която си бил в „Айриш Бейу“. С кола ли я закара дотам?

Дукът се изчерви.

— Не. Тя пристигна с такси. Срещнахме се вътре. Имах намерение след това да…

— Запази намеренията за себе си. Значи тя би могла да предположи, че и ти също си дошъл с такси?

— Не съм мислил за това. Предполагам, че е така.

— След като пристигнах и аз с такси, което, ако се наложи, може да бъде доказано, ние се прибрахме с нашата кола. И тогава забелязах, че си я паркирал далече от оня отвратителен клуб. Там дори нямаше и портиер.

— Аз я паркирах нарочно встрани. Допусках, че така ще ти бъде по-трудно да разбереш нещо.

— Значи при всички положения никой не те е забелязал, че си бил с колата в понеделник вечерта?

— Ами в гаража на хотела? Може някой да ни е видял, когато пристигнахме.

— Не! Спомням си, че ти спря вътре в гаража и излезе от колата както обикновено. Никого не видяхме и никой не ни е видял.

— Ами на излизане от гаража?

— Ти не си излизал. Поне не от гаража на хотела. В понеделник сутринта я оставихме на паркинг.

— Точно така — каза дукът. — И оттам я взех в понеделник вечерта.

Дукесата продължи да разсъждава на глас:

— Ще кажем, разбира се, че сме закарали колата в гаража на хотела, след като сме я използвали, в понеделник вечерта. Влизането й в гаража не е записано, но това още нищо не доказва. Ако ни питат, ще отговорим, че не сме виждали колата от понеделник на обяд.

Дукът замълча и те продължиха да вървят. Той се пресегна и взе каишката на териерите. Почувствували неговата ръка, те се втурнаха напред още по-енергично отпреди.

— Наистина всичко си съвпада по необичаен начин — каза той накрая.

— Повече от необичайно. Така и трябва да бъде. Още от самото начало всичко тръгна по реда си. Сега…

— Сега предлагаш вместо мен в затвора да отиде друг.

— Не.

— Не бих могъл да направя това. Та дори и на него.

— Колкото до него, мога да ти обещая, че нищо няма да му се случи.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото полицията трябва да докаже, че той е бил зад волана по време на катастрофата. Те няма да успеят да направят това, както няма да могат да докажат, че си бил ти. Не разбираш ли? Те може да са наясно, че един от двамата ви е виновен. Могат да допуснат, че е един от вас. Но това не е достатъчно, след като не разполагат с доказателства.

— Знаеш ли — каза той с възхищение, — понякога си направо великолепна.

— Аз съм само практична. А когато говорим за практичност, не трябва да се забравя и друго. Тоя Огилви разполага с нашите десет хиляди долара. За тая сума бихме могли да получим нещо в замяна.

— Междувременно — каза дукът — къде са останалите петнайсет хиляди?

— Още са в малкото куфарче, което е заключено в моята спалня. Ще го вземем с нас, когато тръгнем. Вече прецених, че можем да привлечем вниманието, ако ги внесем в тукашната банка.

— Ти наистина мислиш за всичко.

— Да, но не помислих за онази бележка. Като си представих, че може да е у тях… Трябва да съм си изгубила ума, когато съм я писала.

— Не можеше да предвидиш всичко.

Бяха наближили края на ярко осветената част на „Канал стрийт“ и затова се върнаха обратно към центъра на града.

— Дяволска история! — каза кройдънкият дук. Не беше пил нищо от обяд и сега гласът му беше много по-ясен, отколкото през последните дни. — Всичко изглежда много просто. Дяволска работа. Но би могло, все пак би могло да мине.