Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hotel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 75гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2008)

Издание:

Артър Хейли. Хотел

Второ издание

Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1990

 

Преводач: Пламен Матеев, 1988

Рецензент Александър Бояджиев

Редактор Кръстан Дянков

Художник Бисер Дамянов

Художествен редактор Мария Табакова

Технически редактор Станка Милчева

Коректор Светомир Таков

Дадена за набор декември 1990 г. Подписана за печат март 1991 г. Излязла от печат февруари 1991 г. Печатни коли 27,50. Издателски коли 24,83.

Формат 60/84/16. Код 27/9536625531/5637-250-88. Поръчка № 3/63/36. Цена 14,38 лв.

Печат ДФ „Дунав-прес“, Русе

Завършване Ф „Абагар“, В. Търново

 

Doubleday & Company, Inc. New York, 1965 A Bantam Book

История

  1. —Добавяне

17

Кристин Франсис Разсъждаваше на глас:

— Ето! Пак го направихте. И двата пъти, докато ви наливаха кафе, вие обгърнахте чашата с ръце. Като че ли така ви е по-приятно.

Албърт Уелс се усмихна дяволито от другия край на масата.

— Вие сте много по-наблюдателна от някои други.

Тази вечер той отново изглеждаше отслабнал, помисли си Кристин. Беше пребледнял както преди три дни и цяла вечер бронхиалната кашлица го измъчваше, макар това да не помрачаваше веселото му настроение. Той има нужда от някого, помисли си Кристин, който да се грижи за него.

Намираха се в основния ресторант на „Сейнт Грегъри“. Бяха пристигнали преди повече от час и почти всички посетители си бяха отишли и само няколко души допиваха бавно кафето и питиетата си. Макар хотелът да беше препълнен, в ресторантите нямаше много посетители. Оберкелнерът Макс се приближи дискретно до тяхната маса.

— Ще желаете ли още нещо, господине?

Албърт Уелс погледна Кристин, която поклати глава.

— Мисля, че не. Ако желаете, можете да донесете сметката.

— Разбира се, господине — Макс кимна на Кристин, показвайки с поглед, че не е забравил уговорката им от сутринта.

Когато оберкелнерът си отиде, дребният човечец каза:

— Та да се върнем към кафето. Ако търсиш злато в земите на север и искаш да оживееш, трябва всичко да пестиш, дори и топлината от чашата с кафе в ръцете ти. Това ти става привичка, с която свикваш. Предполагам, че бих могъл да се откажа от него, но има и такива неща, за които си струва да си спомняш от време на време.

— Защото времената тогава са били по-добри или защото сега животът е по-хубав?

— Струва ми се и двете — отвърна той, след като се замисли.

— Казахте ми, че сте бил миньор — каза Кристин. — Но не знаех, че сте бил и златотърсач.

— През повечето време и двете професии вървяха ръка за ръка. Особено на Канадския щит — това е в северозападните територии, Кристин, почти до края на канадските земи. Когато живееш там самичък в тундрата или както я наричат — арктическата пустиня, всичко чака двете ти ръце — от маркирането на участъка с колове до подгряването на вечно замръзналата земя, която трябва да разкопаваш. А ако сам не го направиш, няма и кой да ти помогне.

— А какво търсехте на север?

— Уран, кобалт и най-вече злато.

— И намерихте ли нещо? Имам предвид злато.

Той кимна утвърдително.

— Много. Около Йелоунайф при Голямото робско езеро. Там били разкрити находища още през деветдесетте години на миналия век и така продължило през цялата златна треска до 1945 година. Макар че в онези райони земята се поддаваше много трудно на обработка и извличане на рудата.

— Трябва да ви е било много тежко — каза Кристин.

Дребният човек се закашля, после отпи глътка вода и се усмихна с извинително изражение.

— Тогава бях по-здрав. Макар че ако дадеш и най-малката възможност на Щита, той ще те погуби — Уелс огледа приятния ресторант, осветен от кристалните полилеи. — Всичко е много по-различно от това, което виждам тук.

— Вие казахте, че най-трудно се копае златото. Но не винаги е така, нали?

— Не винаги. На някои им вървеше повече, но и на тях не им беше леко. Може би работата беше такава, защото Щита и Голите земи оказваха странно въздействие над хората. Някои например, които изглеждаха силни не само физически, но и духом, после се оказаха най-безпомощните. Но понякога ставаше и обратното. Спомням си веднъж…

Той замълча, тъй като оберкелнерът остави на масата поднос със сметката им.

— Продължавайте! — подкани го тя.

— Това е дълга история, Кристин.

Той обърна сметката и я разгледа.

— Бих искала да я чуя — каза Кристин, която наистина проявяваше интерес. Тя си помисли, че с течението на времето този дребен човечец й става все по-симпатичен.

Той вдигна очи и в тях се четеше весело настроение. Погледна в другия край на залата, към оберкелнера, и отново към Кристин. После бързо извади молив и подписа сметката.

— Беше през трийсет и шеста — започна той, — по времето, когато започна една от последните кампании за злато в Йелоунайф. Работех в един участък близо до брега на Голямото робско езеро. Работех заедно с един човек на име Хайми Екстайн от Охайо. Беше работил в търговията с облекла, продавал стари коли и какво ли не още. Беше нахакан и бърборко, но знаеше как да печели симпатиите на хората. Предполагам, тъкмо това наричате чар. Когато пристигна в Йелоунайф, нямаше много пари. Аз бях без пукната пара, Хайми предложи да започнем с неговия капитал.

Албърт Уелс отпи замислено вода.

— Хайми никога не беше виждал снегоходки, не беше чувал за вечно замръзналата земя и не можеше да различи шистата от кварца. И въпреки това започнахме добре от самото начало. Провървя ни.

— Бяхме работили в продължение на месец-два. Докато си на Щита, изгубваш всякаква представа за времето. И ето един ден, близо до устието на река Йелоунайф, седнахме да свием по цигара. Седим си, както правят златотърсачите, и аз отчупих няколко парчета от една желязна шапка — това е окислената горна част, Кристин, на някоя желязна жилка — и ги пъхнах в джоба си. По-късно на брега на езерото промих парчетата. И можете ли да си представите, че пред мен се откри чисто самородно злато.

— Когато такова нещо ти се случи — каза Кристин, — сигурно се чувствуваш най-щастливият човек на земята.

— Може би има други неща, които те правят по-щастлив. Но ако ги има, поне на мен не са се случвали. И така, ние се втурнахме обратно към онова място, откъдето отчупих скалните парчета, й го покрихме с мъх. След два дни открихме, че мястото вече е оградено с колчета. Мисля, че това беше най-тежкият удр, който бяхме изпитали. После се оказа, че маркировката била на някакъв златотърсач от Торонто. Беше отишъл нанякъде предишната година, а после се върнал на изток, без да знае какъв участък притежава. Според законите на Северните територии, ако заявеният участък не се разработва, след година собственикът губи всякакви права над него.

— Откога е бил заявен участъкът?

— Ние го открихме през юни. Ако нещата продължаваха да се развиват така, земята щеше да бъде свободна през последния ден на септември.

— А не можехте ли да си мълчите и да изчакате?

— Точно такива бяха и нашите намерения. Само че не беше толкова лесно. Първо, откритият участък се намираше точно в района на една действаща мина и наблизо работеха и други златотърсачи като нас. И второ, Хайми и аз останахме без пари и храна.

Албърт Уелс повика един от минаващите сервитьори.

— Смятам да изпия още едно кафе все пак — той попита Кристин: — А вие?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Продължавайте. Искам да чуя всичко до края.

Колко странно, помисли си тя, че едно такова епично приключение, за което хората само си мечтаят, би могло да се случи на един съвсем обикновен човек като дребничкия старец от Монреал.

— И така, Кристин, мисля, че следващите три месеца бяха най-дългите, които двама мъже биха могли да преживеят. А навярно и най-трудните. Ние само съществувахме. Риба и малко растения. Накрая заприличах на вейка, а краката ми почерняха от скорбут. Разболях се и от този бронхит и флебит. Хайми не беше по-добре, но никога не се оплакваше и все повече ми допадаше.

Кафето пристигна и Кристин мълчаливо изчака.

— Накрая настъпи последният ден на септември. Разбрахме от хората в Йелоунайф, че след като изтече срокът на първата заявка, за участъка щели да се явят и други и ние решихме да рискуваме. Нашите колчета бяха готови. Забихме ги точно след полунощ. Спомням си, нощта беше тъмна като катран, валеше силно и вятърът вееше като хала.

Ръцете му отново обхванаха чашата с кафето.

— Това е всичко, което си спомням, тъй като по-късно природата ме надви и първото нещо, което видях, беше болницата в Едмънтън на около хиляда мили от мястото, където работехме. После научих, че Хайми ме извел от района на Щита, макар да не разбрах как го е направил. А един пилот ме откарал на юг. Много пъти, дори и в болницата, ме бяха отписвали. Но не умрях. Въпреки че като премислих всичко, предпочетох да бъда мъртъв.

Той спря да отпива от кафето.

— А заявката не беше ли законна? — попита Кристин.

— Редовна беше. Неприятностите дойдоха от Хайми — Албърт Уелс поглади замислено носа си, който приличаше на човка на врабче. — Може би трябва да се върна малко назад. Докато чакахме да мине времето, на Щита и двамата подписахме документи за прехвърляне на имуществото си. Всеки от нас прехвърляше — черно на бяло — собствения си дял от участъка на другия.

— Защо направихте така?

— Това беше идея на Хайми в случай, че един от двама ни оцелее. И ако станеше нещо такова, оцелелият щеше да разполага с документ, от който е видно, че той е собственик на целия участък и ще трябва единствено да унищожи другия документ. Хайми каза, че така ще си спестим много адвокатски формалности. Тогава ми се стори съвсем разумно. Уговорихме се да унищожим и двата документа, ако останем живи и двамата.

— Значи, докато сте били в болницата… — подметна Кристин.

— Хайми бе взел и двата документа и беше заверил своя. Когато се възстанових, Хайми управляваше целия участък и бе започнал да го разкопава с необходимата техника и работна ръка. Разбрах, че получил предложение да продаде участъка за четвърт милион долара на една голяма металопреработваща компания, а освен това имало и други кандидати.

— И нищо ли не можахте да направите?

Дребният човек поклати глава.

— Разбрах, че съм бил изигран, преди да започна. Въпреки всичко, щом излязох от болницата, взех пари на заем, за да отида отново на север.

Албърт Уелс млъкна и помаха някому с ръка за поздрав. Кристин вдигна очи и видя Питър Макдермот, който се приближаваше към тяхната маса. Интересно, помисли си тя, дали Питър помни предложението да дойде при тях след вечеря. Щом го видя, почувствува, че сетивата й са обхванати от приятно вълнение. Но тя внезапно усети, че Питър е потиснат.

Дребният човечец поздрави сърдечно Питър, а един сервитьор бързо донесе допълнителен стол.

Питър се отпусна на него с наслада.

— Страхувам се, че малко съм закъснял, но ме задържаха някои проблеми.

И си помисли, че това беше чудесен пример за премълчаване на част от истината.

Надявайки се, че ще има възможност да поговори по-късно насаме с Питър, Кристин каза:

— Господин Уелс ми разказваше една чудесна история. Трябва непременно да й чуя края.

Питър отпи от кафето, което му донесе сервитьорът.

— Продължавайте, господин Уелс. Ще бъде като филм, който улавям накрая. После ще разбера и началото.

Дребният човечец се усмихна и сведе очи към кокалестите си и загрубели ръце.

— Няма много до края, макар че това, което стана, представлява неочакван обрат. Аз заминах на север и открих Хайми в Йелоунайф, настанен в някаква сграда, която минаваше за хотел. Нарекох го с всички обидни думи, които ми дойдоха на ума. А той през цялото време ми се хилеше насреща, което още повече ме вбеси, и за малко щях да го убия на място. Разбира се, нямаше да направя това, а и той беше съвсем наясно, че не бих го направил.

— Трябва да е бил отвратителен човек — каза Кристин.

— И аз така си мислех. Но като се поуспокоих, Хайми ми каза да го последвам. Отидохме при адвоката и той ни извади някакви документи, предварително подготвени, като според тях аз отново получавах своя дял, и то по съвсем честен начин, защото Хайми не бе задържал нищо за себе си за цялата работа, която беше свършил по време на моето отсъствие.

— Нищо не разбирам — поклати глава Кристин в недоумение. — Тогава защо е…

— После Хайми ми обясни всичко. Каза ми, че от самото начало е знаел колко много законни положения трябва да се спазят, да се подпишат разни документи, особено ако участъкът не бъде продаден и вместо това се разработи, а той знаеше, че това е и моето желание. Беше взел заеми от банката за машините, за надниците на работниците и всичко останало. И докато аз лежах в болницата и не можех да различа деня от нощта, той не би могъл нищо да предприеме, при условие че името ми съществува върху документа като сътрудник. И така Хайми беше използвал моя документ и бе продължил да работи. През цялото време имал намерение да върне дела ми. Лошото бе, че не си падаше много по писмата и затова изобщо не бе ме уведомил. Но още от самото начало беше уредил всичко по законен път. И ако той бе умрял, тогава аз щях да получа и неговия дял.

Питър Макдермот и Кристин го гледаха изумени от срещуположния край на масата.

— По-късно — каза Албърт Уелс — направих същото с моята половина — написах завещание, според което тя се прехвърляше на Хайми. По същия начин постъпихме и с мината до края на живота на Хайми, който почина преди пет години. Мисля си все пак, че той ме научи на едно — когато вярваш в някого, не бързай да си сменяш мнението за него.

— А мината? — попита Питър Макдермот.

— Ами ние продължавахме да отхвърляме предложенията за продажба на участъка и накрая се оказа, че сме прави. Хайми продължи да я разработва дълги години наред. Тя все още работи и е една от най-продуктивните мини на север. От време на време се отбивам, за да си спомня за старите времена.

Лишена от способност да говори и с полуотворена уста, Кристин се вгледа втренчено в дребния човечец.

— Вие… вие притежавате златна мина?

Албърт Уелс кимна весело.

— Точно така. А сега притежавам и някои други неща.

— Извинете ме за любопитството — каза Питър Макдермот, — но какви са тези неща?

— Не мога да ги изброя със сигурност — отговори дребничкият човечец, като се намести неловко на стола си. — Имам два вестника, няколко кораба, една застрахователна компания, сгради и някои други дребни имоти. Миналата година купих една верига от магазини за хранителни стоки. Аз обичам новите неща. Това поддържа интереса ми жив.

— Да — каза Питър, — сигурен съм, че е така.

Албърт Уелс се усмихна дяволито.

— Всъщност имах намерение утре да ви кажа нещо, но мога да го направя и сега. Току-що купих този хотел.