Артър Хейли
Хотел (52)

12

Веднага след обяд Питър Макдермот успя да отскочи до жилището си, където смени официалния си служебен костюм, който носеше повечето време в хотела, и облече ленени панталони и спортно сако. Върна се за малко в кабинета си в хотела, за да разпише писмата, и на излизане ги остави на бюрото на Флора.

— Ще се върна късно следобед — каза й той. И като по-размисли, добави: — Разбрахте ли нещо за Огилви?

Секретарката поклати глава:

— Нищо наистина. Вие ме помолихте да разбера дали господин Огилви не е казал на някого къде отива. Всъщност не е казал.

— Аз и не очаквах да каже — изръмжа Питър.

— Само едно — поколеба се Флора. — Навярно не е толкова важно, но ми се струва малко странно.

— Какво е то?

— Казвате, че колата която е използувал господин Огилви била ягуар?

— Да.

— Тя е собственост на кройдънския дук и дукесата.

— Сигурна ли сте, че няма грешка?

— Стори ми се необичайно — каза Флора — и помолих да направят втора проверка в гаража. Казаха ми да се обърна към някой си Калгмър, който работи нощна смяна на пропуска на гаража.

— Да, познавам го.

— Той е бил дежурен миналата нощ и аз му позвъних в къщи. Каза ми, че господин Огилви представил пълномощно за колата, написано от кройдънската дукеса.

— Предполагам, че няма нищо лошо в това — сви рамене Питър. Все пак странно е, като си помислиш, че Огилви ще използува колата на Кройдън, а още по-странно е, че дукът и дукесата могат да поддържат някакви отношения с тоя недодялан полицай. Очевидно и Флора си мислеше същото.

— Върнал ли е колата? — попита Питър.

Флора поклати отрицателно глава.

— Чудех се дали да не попитам кройдънската дукеса, но после реших, че е по-добре да попитам вас.

— Радвам се, че не си звъняла.

Стори му се, че няма нищо сложно в това да попита семейство Кройдън накъде е заминал Огилви. След като той е взел колата им, вероятно те знаят къде е отишъл. И все пак Питър се поколеба. След сблъсъка си с дукесата в понеделник вечерта нямаше никакво желание да рискува и да си навлече нови неприятности, още повече, че всеки въпрос би могъл да се изтълкува като намеса в личните й работи. При това не бе много удобно да й признае, че в хотела нямат представа къде се намира техният главен инспектор.

— Да не се занимаваме засега с това — каза Питър на Флора.

Спомни си, че му предстои да свърши още една задача — Хърби Чандлър. Сутринта имаше намерение да информира Уорън Трент за показанията на Диксън, Дюмер и останалите момчета, в които се посочваше, че старши пиколото е замесен в събитията около опита за изнасилване в понеделник вечерта. Но реши да не разговаря със собственика по този въпрос, след като забеляза, че неговите мисли са насочени другаде. Сега Питър прецени, че ще е по-добре да се види лично с Чандлър.

— Разбери дали Хърби Чандлър е на работа тази вечер — разпореди се той. — Ако е тук, кажи му, че искам да го видя към шест часа. Ако го няма, нека дойде утре сутринта.

Питър си тръгна от служебния апартамент и се спусна към фоайето. Няколко минути по-късно излезе от полумрака на хотела на огряната от яркото обедно слънце улица „Сейнт Чарлз“.

— Питър, аз съм тук!

Той извърна глава и видя Марша, която му махаше, седнала зад кормилото на бяла открита кола сред колоната от свободни таксита. Бдителният портиер на хотела чевръсто изпревари Питър и отвори вратата на колата. Докато се настаняваше до Марша, той забеляза как трима таксиметрови шофьори се засмяха и един от тях дори изсвири продължително.

— Хей — каза Марша, — ако не беше дошъл, щях да си взема някой клиент.

Облечена в лека лятна рокля, тя му се стори както винаги прелестна, но зад безгрижния й поздрав той почувствува, че прикрива притеснение, породено навярно от случилото се между тях миналата вечер. Той импулсивно улови ръката й и я притисна.

— Харесва ми така — увери го тя, — макар че съм обещала на баща си да шофирам с двете ръце на кормилото.

С помощта на таксиметровите шофьори, които се отдръпнаха встрани, за да й освободят пътя, Марша насочи колата към уличното платно.

Питър си помисли, докато чакаха зелената светлина на светофара на „Канал стрийт“, че из Ню Орлийнс непрекъснато го разхождат красиви жени. Та нали само преди три дни отиде с фолксвагена на Кристин в апартамента й. Същата тази вечер той срещна за пръв път Марша. Стори му се, че е минало много време оттогава и това може би се дължеше на предложението за женитба, което Марша междувременно му бе направила. Но след отминалата нощ, в светлината на новия ден, вероятно Марша бе предприела по-разумен подход, ала дори и да не беше така, той реши да мълчи, докато тя самата не засегне този въпрос.

Близостта й го накара да почувствува същата онази възбуда, особено като си припомни минутите на раздяла от предишната вечер — целувката, отначало нежна, а после с обземаща ги страст, превъзмогнала всякакви задръжки; бездиханните мигове, в които Марша от момиче се превърна в жена; когато я притискаше до себе си, усетил настойчивия призив на тялото й. Наблюдаваше я крадешком — пламенната й младост, гъвкавите движения на крехкото тяло под дрехата. Само да протегне ръка…

Той потисна не без усилие това желание. И докато продължаваше да устоява на вътрешното изкушение, си спомни, че през целия му живот досега близостта с жените бе замъглявала трезвите му мисли и го беше подтиквала към неразумни постъпки.

Марша погледна встрани, отклонявайки поглед от движението пред себе си.

— За какво си мислиш сега?

— За историята — излъга той. — Откъде ще започнем?

— От старото гробище „Сейнт Луис“. Нали не си ходил там?

Питър поклати глава.

— Никога не съм поставял гробищата на първо място в списъка със задачи.

— Но в Ню Орлийнс трябва да направиш това.

„Бейсън стрийт“ беше наблизо. Марша паркира внимателно колата от южната страна на улицата и те прекосиха булеварда към оградата на гробището „Сейнт Луис“, чийто вход беше украсен със старинни колони.

— На това място са се разиграли доста исторически събития — каза Марша, като улови Питър под ръка. — В началото на осемнайсети век, когато французите основали Ню Орлийнс, околностите били покрити предимно с блата. Дори и сега местността щеше да бъде същата, ако не бяха дигите, които ограждат реката.

— Знам, че градът е построен върху терени с подпочвена вода — каза Питър. — В мазетата на хотела през цялото денонощие изпомпват извиращата вода, за да я излеят в канализацията.

— Навремето е било още по-сложно и дори на сухите места на три фута дълбочина имало вода и когато изкопавали някой гроб, той се наводнявал, преди да успеят да спуснат ковчега. Разправят, че гробарите трябвало да стъпват отгоре, за да отиде ковчегът на дъното. Понякога пробивали дупки в дъските, за да можел да потъне. Хората казвали, че ако не си умрял наистина, то тогава вече ще се удавиш.

— Прилича ми на филм на ужасите.

— В някои книги пише, че миризмата на трупове прониквала в питейната вода — по лицето й се изписа гримаса на отвращение. — Все пак по-късно влязъл в сила закон мъртвите да не се заравят в земята.

Тръгнаха по алеите, покрай които се редяха странни гробници. Питър не беше виждал досега такова гробище. Марша посочи с ръка наоколо.

— Ето какво е станало след приемането на закона. Наричаме това място в Ню Орлийнс град на мъртвите.

— Ясно ми е защо.

Наистина прилича на град, помисли си той. Криволичещите алеи подобно на улици водеха до гробовете, които бяха като миниатюрни къщи, изградени от тухли и украсени с гипсова мазилка, а някои с балкони с железни перила и тесни пътеки наоколо. Къщите бяха на няколко етажа. Единствено липсата на прозорци ги отличаваше от истинските постройки и на тяхно място се виждаха безброй малки вратички. Питър посочи с ръка:

— Приличат на входове на жилища.

— Това наистина са жилища, но повечето са наети за кратко време.

Питър я погледна любопитно.

— Гробниците са разделени на отделения — обясни Марша. — Обикновените семейни гробници имат от две до шест отделения, а по-големите и повече. Всяко отделение има собствена вратичка. Когато предстои погребение, една от тях се отваря предварително. Ковчегът, който се намира вътре, се освобождава и тленните останки се изтикват към дъното, откъдето през една пролука падат на земята. Старият ковчег се изгаря и на негово място слагат новия. Оставят го така една година, а после всичко се повтаря.

— Само за една година ли?

— Стига му толкова — каза някакъв глас зад тях. — Макар да остава и по-дълго понякога, ако следващият не бърза много. На други пък им помагат хлебарките.

Те се извърнаха. Пред тях стоеше възрастен, набит човек в омазнени дочени дрехи, който ги гледаше приветливо. Той свали старовремската си сламена шапка и попи потта от плешивото си теме с червена копринена кърпа.

— Ама че горещо, а? Там вътре е по-хладно — и той потупа свойски вратичката на една гробница.

— Ако на вас ви се струва едно и също — каза Питър, — аз пък предпочитам да си остана на жегата.

— В края на краищата и вие ще дойдете тук — изкикоти се другият. — Здравейте, госпожице Прейскът.

— Здравейте, господин Колоди — отвърна Марша. — Това е господин Макдермот.

Гробарят кимна учтиво.

— Какво, семейното жилище ли искате да видите?

— Да — каза Марша.

— Тогава оттук — посочи той през рамо. — Преди седмица почистихме и там. Сега изглежда направо чудесно.

Те се упътиха през тесните, подобни на улици алеи и Питър забеляза отдавнашни дати и имена по стените. Водачът им посочи към димящата купчина на едно открито пространство.

— Трябва да изгорим едно-друго.

Питър забеляза сред дима остатъци от ковчег.

Спряха пред една гробница с шест отделения, която приличаше на традиционните креолски къщи. Беше измазана в бяло и имаше по-стегнат вид от останалите. Върху остарели от годините мраморни плочки бяха изписани много имена, повечето на семейство Прейскът.

— Ние сме от стар род — каза Марша. — Трябва да им е доста тясно долу в праха.

Слънчевите лъчи се плъзнаха по гробницата.

— Нали е хубаво, а? — гробарят отстъпи, любувайки се на гробницата, и после посочи една врата близо до покрива. — Следващия път ще отворим тази врата, госпожице Прейскът, и там ще влезе баща ви — после докосна друга врата от втория ред. — А тази ще бъде за вас, макар че се съмнявам дали аз ще ви погреба — той замълча, но след малко добави замислено: — Всичко минава много по-бързо, отколкото би ни се искало. Та затова не бива да пилеете времето си, господине — и като попи отново потта от главата си, той отмина нататък.

Колкото и да бе горещо, Питър усети да го побиват тръпки. Обзе го тревога от мисълта, че макар и млада, Марша вече имаше осигурен гроб.

— Не е толкова страшно, колкото изглежда — каза Марша, без да откъсва поглед от лицето му, и той още веднъж се убеди в способността й да чете мислите му. — Просто сме възпитани така, че възприемаме всичко това като част от самите нас.

Той кимна. Все пак се насити на тази обител на смъртта.

Бяха наближили изхода при „Бейсън стрийт“, когато Марша го задържа за ръка.

В този миг на улицата спря колона от коли. Като отвориха вратите, хората слязоха и се събраха на тротоара. Очевидно бяха дошли за някакво погребение.

— Питър, трябва да изчакаме — прошепна Марша? Те се отдалечиха и застанаха встрани, колкото да виждат изхода.

В това време хората на тротоара отстъпиха място на малка процесия. Най-напред пристъпваше бледен човек с мазните обноски на погребален чиновник. Следваше го свещеник.

Зад свещеника бавно пристъпваха шестима носачи, понесли на рамене тежък ковчег. Подир тях други четирима носеха малък бял ковчег. На капака му беше поставен стрък олеандри.

— О, не! — промълви Марша.

Питър стисна силно ръката й.

Свещеникът припяваше:

— Нека ангелите отнесат душите ви в рая, а по пътя да ви срещнат мъчениците и да ви отведат в свещения град Йерусалим.

Опечалените вървяха след втория ковчег. Най-отпред сам пристъпваше млад мъж. Беше облечен в черен костюм, който не му бе по мярка, а в ръцете си неловко държеше шапка. Очите му бяха приковани в малкия ковчег. По страните му се стичаха сълзи. В групата зад него се чуваше плачът на някаква възрастна жена, подкрепяна от друга.

— И нека ви срещне хорът на ангелите небесни и да се насладите на вечния покой заедно със свети Лазар, който някога беше беден като вас…

— Това са жертвите от автомобилната катастрофа — прошепна Марша. — Майката с малкото момиченце. Писаха за тях във вестниците.

Питър забеляза, че тя плаче.

— Да, знам — отвърна той обзет от чувството, че самият е участник в процесията, съпричастен към болката на тези хора. Когато за пръв път в понеделник вечерта се сблъска с този случай, всичко му се стори мрачно и тъжно. Но сега трагичните събития изглеждаха много по-близки и реално съкровени. И докато кортежът отминаваше, той усети, че очите му се наливат със сълзи.

Зад опечалените от семейството вървяха и други хора. За свое учудване сред тях Питър забеляза едно познато лице. Отначало не успя да го разпознае, но после разбра, че това е Сол Начиз, възрастният сервитьор, който обслужваше стаите в хотела и когото освободиха от работа след разправията в понеделник вечерта с кройдънския дук и дукесата. Питър беше наредил да потърсят Начиз, във вторник сутринта и да му предадат разпореждането на Уорън Трент да излезе в платен отпуск до края на седмицата. В този миг Начиз погледна към мястото, където стояха Питър и Марша, без да покаже, че ги е познал.

Погребалната процесия продължи навътре в гробището и се изгуби от погледа. Двамата изчакаха, докато опечалените и страничните наблюдатели се оттеглят.

— Можем вече да тръгваме — каза Марша.

Неочаквано някой докосна Питър по ръката. Той се извърна и видя Сол Начиз. Все пак ги беше забелязал.

— Видях ви, че наблюдавате погребението, господин Макдермот. Познавате ли това семейство?

— Не — каза Питър. — Ние сме тук случайно.

И той представи Марша на Начиз.

— Защо не останахте до края на службата? — попита Марша.

Старецът поклати глава.

— Понякога някои неща са непоносими.

— Значи вие познавате семейството?

— Да, познавам ги много добре. Това е една тъжна история.

Питър кимна. Изглежда нямаше какво да добави.

— Аз не ви се обадих във вторник, господин Макдермот — каза Начиз, — но много съм ви благодарен за това, което направихте за мене. Имам предвид, че сте ме защитил.

— Няма нищо, Сол. Не смятам, че си виновен.

— Странна работа, като се размисли човек.

Старецът изгледа Марша, а после и Питър. Изглежда не му се тръгваше.

— Кое е странното? — попита Питър.

— Всичко. Целият случай — и Начиз посочи с ръка към отминалото шествие. — Трябва да е станало малко преди онази неприятност в понеделник вечерта. Само като си помислиш, че докато ние двамата разговаряхме…

— Да — каза Питър, но не му се искаше да говори за преживяванията си, които изпита по-късно на местопроизшествието.

— Исках да ви попитам, господин Макдермот, дали се е чуло нещо друго за историята с дука и дукесата?

— Абсолютно нищо.

Питър предположи, че Начиз, а и той самият с облекчение биха подхванали друг разговор, на различна тема от погребението.

Сервитьорът продължи:

— Много мислих за това. И струва ми се, те сякаш нарочно вдигнаха тази шумотевица. Иначе не мога да го проумея. А и все още не го разбирам.

Питър се сети, че Начиз бе казал почти същите думи и в понеделник вечерта. Припомни си точно думите на сервитьора. Начиз беше казал за кройдънската дукеса: „Тя ми блъсна ръката. Ако не знаех, че не бива, щях да кажа, че го направи нарочно.“ По-късно и у Питър се оформи същото мнение, че дукесата искаше този инцидент да се запомни. Какво беше казала? Как възнамерявали да прекарат спокойно вечерта в апартамента си и после да се поразходят наоколо. Беше казала, че се върнали преди малко. Питър си спомни, че още тогава се бе учудил колко много дукесата подчертава този факт.

После кройдънският дук беше изломотил, че си оставил цигарите в колата, а дукесата го прекъсна рязко.

Дукът беше оставил цигарите си в колата.

Но ако съпрузите Кройдън са били в апартамента си и после са излезли да се поразходят наоколо…

Разбира се, биха могли да оставят цигарите и по-рано, през деня.

Но Питър реши, че не е така.

Той забрави събеседниците си и се замисли.

Защо Кройдън желаеха да скрият факта, че са използували колата си в понеделник вечерта? Защо трябваше да създават впечатление, при това невярно, че са прекарали вечерта в хотела? Дали оплакването от разлетите скариди по креолски не беше някакъв измислен способ, чрез който преднамерено въвлеченият Начиз, а после и Питър да могат да подкрепят тази измислица? Ако не беше случайната забележка на дука, която разгневи дукесата, Питър би приел всичко за достоверно.

Защо трябваше да крият, че са използували колата?

Преди малко Начиз каза: „Смешна работа… е целият случай… трябва да е станал малко преди онази неприятност.“

Кройдън имаха ягуар.

Огилви.

Изведнъж си спомни за ягуара, който излезе миналата нощ от гаража. Когато спря за миг под уличната лампа, Питър съзря нещо особено. Спомни си, че беше забелязал нещо. Но какво? С ужасяващо хладнокръвие той си припомни: калникът и фарът; и двата бяха повредени. За пръв път описанията от полицейските бюлетини през последните дни попаднаха право в целта.

— Питър — каза Марша, — ти целият пребледня изведнъж.

Той почти не я чу.

Трябваше на всяка цена да се махне оттук, някъде, където можеше да се усамоти и да помисли. Всичко трябва да се обмисли внимателно и логично, без да бърза. Най-вече не бива да бърза и да стига до шаблонни изводи.

Пред него се намираха отделните фигурки от картинна мозайка. Външно сякаш съвпадаха в едно цяло. Но трябваше да се огледат и подредят отново и отново. Или може би да се захвърлят.

Идеята беше невероятна. Изглеждаше просто твърде фантастична, за да отговаря на истината. И все пак…

Сякаш от разстояние до него достигана гласът на Марша:

— Питър! Случило ли се е нещо? Какво има?

Сол Начиз също го наблюдаваше с недоумение.

— Марша — каза Питър, — сега не мога нищо да ти кажа. Трябва да си вървя.

— Къде ще вървиш?

— Ще се върна в хотела. Извинявай. По-късно ще се опитам да ти обясня.

— Аз имах намерение да пием заедно чай — в гласа й прозвуча разочарование.

— Повярвай ми, но имам много важна работа.

— Ако трябва веднага да тръгнеш, ще те откарам с колата.

— Не — ако тръгнеше с Марша, тя щеше да го заговори, а той да й дава обяснение. — Моля те. Ще ти се обадя по-късно.

Той ги остави объркани, загледани подире му.

Отвън, на „Бейсън стрийт“, спря едно минаващо такси. Беше казал на Марша, че ще върви пеша до хотела, но сега премисли и каза на шофьора да го откара в квартирата му.

Там щеше да бъде по-спокойно.

Да обмисли всичко и да реши какво да прави.

 

 

Наближаваше привечер, когато Питър Макдермот обобщи заключенията си.

Той си каза: когато премислиш нещо двайсет, трийсет, четиридесет пъти, когато всеки път стигаш до едно и също заключение и когато става дума за резултат като този, до който си стигнал, тогава не можеш да избягаш от дълга си.

Откакто се раздели с Марша, вече час и половина стоеше затворен в апартамента си. Потискайки възбудата и желанието си да бърза, беше си наложил да размисли за всичко логично, внимателно и спокойно. Припомни си едно след друго всички събития от понеделник вечерта. Потърси всякакви възможни обяснения както за отделните случки, така и за всички събития, взети заедно. В нито едно обяснение не намери логичност и смисленост освен ужасното заключение, до което така внезапно бе стигнал днес следобед.

Повече нямаше защо да разсъждава. Трябваше да вземе решение.

Помисли си дали да не изложи всичко, което знае, и да сподели съмненията си с Уорън Трент. Но после се отказа от тази идея, тъй като му се стори, че това би показало липса на смелост и нежелание да поеме отговорността върху себе си. Каквото предстоеше да се направи, щеше да го свърши сам.

Всичко трябваше да се поднесе в завършен вид. Той смени бързо светлия костюм с по-тъмен. Излезе навън и се качи на едно такси, за да стигне по-бързо до хотела.

Прекоси фоайето, отвръщайки на поздравите, и се качи в кабинета си на мецанина. Флора вече си беше отишла. На бюрото му лежеше купчина писма, но той не им обърна внимание.

Поседя за малко спокойно в притихналата канцелария, обмисляйки какво да предприеме. После вдигна телефона и като изчака да му дадат външна линия, набра номера на полицията.