Артър Хейли
Хотел (51)

11

Над Ню Орлийнс градските камбани отбелязваха в лениво безредие настъпването на обедния час. Съзвучието от техните мелодии достигаше неясно до президентския апартамент на деветия етаж, чиито прозорци бяха затворени и запечатани за постигане на пълен ефект от работата на климатичната инсталация. Кройдънският дук, който неуверено си наливаше четвъртата чаша с шотландско уиски и сода за тази сутрин, чу звъна на камбаните и погледна часовника си, за да се увери в точния час. Той поклати глава в недоумение и промърмори:

— Толкова ли е?!… Такъв дълъг ден… откакто се помня, по-дълъг не е имало.

— Все ще свърши някога — отвърна дукесата от софрата, където неуспешно се опитваше да се вглъби в стихотворенията на У. Х. Одън^[1], но отговорът й не прозвуча така сурово, както през последните дни. Времето, прекарано в очакване от миналата нощ, и мисълта, че Огилви и злополучната кола са някъде на север — но къде?, — изпълваха и дукесата с напрежение. Бяха изминали деветнайсет часа от последната им среща с главния инспектор на хотела и досега не бяха чули нищо за него.

— За бога! Не може ли тоя да ни се обади по телефона? — дукът закрачи нервно из стаята, както правеше вече цяла сутрин.

— Ние се разбрахме да не си звъним — припомни му дукесата с все още мек тон. — Така е много по-безопасно. При това, ако колата е скрита през деня, както се надяваме, вероятно и той не се мярка пред хората.

Кройдънският дук отново се наведе над разгърнатата пътна карта и започна за пореден път да я изучава. Пръстът му се плъзна, описвайки кръг в околностите на град Мейкън, щат Мисисипи, и после промърмори на себе си:

— Много е близо, адски близо. И само толкова за днес… Остава ни да чакаме — той се отдалечи от картата и промърмори: — Тоя могат и да го намерят.

— Очевидно не са, иначе щяхме да разберем по някакъв начин.

До дукесата лежеше следобедният брой на вестник „Стейтс Айтъм“. Беше изпратила секретаря да го вземе от фоайето. Освен това целия предиобед следяха новините по радиото, които се излъчваха на всеки час. Радиото работеше тихо, но говорителят излагаше щетите, нанесени от лятната буря в Масачузетс, а преди това предаде изявление на Белия дом за Виетнам. И вестниците, и в сутрешните радиопредавания се споменаваше за инцидента с катастрофиралата кола, но колкото да отбележат, че разследването продължава и че няма направени разкрития.

— Той имаше възможност да кара само няколко часа миналата нощ — продължи дукесата, сякаш искаше да се самоуспокои. — Довечера ще бъде по-различно. Ще тръгне веднага, щом се стъмни, и до утре сутринта ще бъде в безопасност.

— В безопасност! — дукът мрачно се извърна към питието си. — Предполагам, че това е най-разумното нещо, за което трябва да мислим, а не затова какво се е случило. Онази жена… детето. Имаше и снимки… сигурно си ги видяла.

— Вече говорихме за това. Няма смисъл да го повтаряме.

Изглежда дукът не я чу.

— Днес е погребението… следобед… можех поне да отида.

— Не можеш и знаеш, че не бива.

В красивата и просторна стая настъпи тягостно мълчание.

То бе внезапно нарушено от телефонен звън. Двамата се спогледаха, но нито един не искаше да отговори. Лицето на дука се изкриви в болезнена гримаса.

Телефонът отново иззвъня и после замлъкна. През междинните врати до тях достигна гласът на секретаря, който бе отговорил на деривата.

Миг след това секретарят почука, влезе почтително и се обърна към дука:

— Ваша светлост, звънят от един от местните вестници. Казват, че са получили — той се поколеба над непознатия термин — бюлетин-мълния, който навярно се отнася за вас.

Дукесата с усилие запази спокойствие.

— Аз ще се обадя. Затворете деривата.

Тя вдигна слушалката на телефона до себе си. Само внимателният наблюдател би забелязал, че ръцете й треперят.

Тя изчака да се затвори другият апарат и сетне обяви:

— Кройдънската дукеса е на телефона.

Отговори й рязък мъжки глас:

— Мадам, обаждаме се от градската редакция на вестник „Стейтс Айтъм“. Получихме съобщение-мълния от „Асошиейтед прес“, а току-що пристигна и още едно, по-подробно… — гласът замлъкна. — Извинете! — тя чу как мъжът раздразнено каза: — Къде, по дяволите, отиде това? … Хей, Анди, я ми подай оная телеграмка.

В слушалката се разнесе шум от хартия и после гласът продължи:

— Извинете, мадам, ще ви го прочета.

 

„ЛОНДОН (АСОШИЕЙТЕД ПРЕС) — Днес парламентарните източници посочиха кройдънския дук, известен дипломат със специални поръчки на британското правителство, за нов посланик на Великобритания във Вашингтон. Първоначалната реакция е благоприятна. В близко време се очаква официално съобщение.“

 

Това е част от телеграмата, мадам, но аз няма да ви занимавам повече с нея. Ние се обаждаме, за да разберем дали съпругът ви не би направил някакво изявление, и ако не възразявате, бихме желали да изпратим фотограф в хотела.

За миг дукесата затвори очи, оставила се на обзелото я облекчение да се разлее във вените й като упойващо лекарство.

Гласът се обади в слушалката:

— Мадам, чувате ли ме?

— Да — тя застави мисълта си да заработи.

— Колкото до изявлението бихме искали…

— Засега — прекъсна го дукесата — съпругът ми няма какво да заяви и няма да направи никакво изявление, докато назначението му не бъде официално потвърдено.

— В такъв случай…

— Същото се отнася и за фотографа.

— Тогава в следващия брой ще поместим, разбира се, материалите, с които разполагаме — в гласа се долови нотка на разочарование.

— Това е ваше право.

— Междувременно, ако излезе официално потвърждение, ние бихме желали да се свържем с вас.

— В такъв случай аз съм убедена, че съпругът ми с удоволствие ще се срещне с журналистите.

— Тогава ще можем ли отново да ви позвъним?

— Заповядайте.

Като затвори телефона, кройдънската дукеса се изправи и застана неподвижно. Накрая по устните й заигра усмивка и тя каза:

— Стана! Джефри е успял.

Съпругът й недоверчиво се вторачи в нея, после навлажни устните си с език.

— Вашингтон?

Тя му предаде съдържанието на бюлетина на Асошиейтед прес.

— Вероятно изтичането на информация е преднамерено, за да се провери каква ще бъде реакцията. А тя е благоприятна.

— Никога не бих повярвал, че дори брат ти би могъл…

— Всичко е благодарение на неговото влияние. Несъмнено съществуват и други причини. Времето беше благоприятно. Беше необходим човек като теб. Със същите политически убеждения. Освен това не бива да забравяш, че ние бяхме наясно за тази съществуваща възможност. За щастие всичко се разви в наша полза.

— Сега, когато всичко стана… — той замлъкна, като не пожела да довърши мисълта си.

— Какво като стана всичко?

— Чудя се дали ще мога да се справя?

— Ти можеш и трябва да се справиш. Ние двамата ще се справим.

Той поклати недоверчиво глава.

— Навремето…

— Това време още не е отминало — гласът на дукесата се изостри и прозвуча властно. — Днес, по-късно, ще трябва да се срещнеш с журналистите. Ще се наложат и други неща. Ще трябва да мислиш последователно и логично и да не се отпускаш.

Той кимна бавно.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — и надигна чашата.

— Не! — дукесата стана от мястото си. Взе чашата от ръката на мъжа си и тръгна към банята. Той чу как съдържанието й се изля в умивалника. Като се върна, тя заяви: — Няма да пиеш повече. Разбра ли? Нищо, каквото и да е.

Той възнамеряваше да възрази, но после се примири.

— Предполагам… но няма друг начин.

— Ако искаш, ще изхвърля бутилките, но и ти излей тази…

Той поклати глава.

— Ще се справя — с очевидно усилие на волята той събра мислите си. Както предишния ден, чертите му придобиха сила и с уверен глас той отбеляза: — Новините са добри.

— Да — каза дукесата. — Това означава нова начало за нас.

Той пристъпи към нея, но после промени решението си. Каквото и да е новото начало, той добре съзнаваше, че това не влиза в сметките.

През това време жена му разсъждаваше на глас:

— Ще трябва да преразгледаме плановете си за Чикаго. Отсега нататък твоите действия ще се следят внимателно. Ако заминем заедно за там, чикагските вестници ще го отбележат на лична място. Тогава биха могли да възникнат любопитни въпроси около това, кога колата е дадена за ремонт.

— Единият от нас трябва да замине.

Дукесата каза решително:

— Аз ще замина сама. Мога да си променя малко външния вид, ще си сложа очила. Ако внимавам, ще успея да се изплъзна от хорското любопитство — погледът й се насочи към малкото дипломатическо куфарче, поставено до бюрото. — Ще взема със себе си останалите пари и ще направя всичко, каквото трябва.

— Имаш предвид, че… оня човек ще пристигне благополучно в Чикаго. Но той все още не е успял.

Очите й се разшириха, сякаш си припомни за някакъв забравен кошмар.

— О, боже! Сега… повече от всякога трябва да успее! Трябва!