Артър Хейли
Хотел (50)

10

Една неочаквана награда повдигна духа на Ключаря Милн.

Сутринта Ключаря върна в универсалния магазин „Мезон Бланш“ вчерашните си стратегически покупки. Не срещна никакви затруднения и парите му бяха върнати бързо и учтиво. Междувременно това го освободи от излишния товар и запълни и бездруго един цял час от свободното му време. Все пак трябваше да изчака още няколко часа, докато приготвят специалния ключ, който поръча вчера при шлосера от Ирландския канал.

Готвеше се да излезе от магазина, когато щастието му се усмихна.

Пред един от щандовете на първия етаж елегантно облечена клиентка, тършувайки в чантата си за кредитната карта, изпусна на пода връзка с ключове. Изглежда нито тя, нито някой друг освен Ключаря забеляза това. Поспря се наблизо да разгледа вратовръзките на съседния щанд, докато жената отмина нататък.

Той мина покрай щанда и сякаш виждайки за пръв път ключовете, спря се и ги взе. Веднага установи, че освен ключове за кола на връзката имаше и други от входни врати. Но опитните му очи веднага забелязаха нещо по-важно — миниатюрна пластинка с номера на колата. Чрез тези пластинки службата на инвалидите изпращаше по пощата срещу заплащане ключовете. От номера личеше, че колата е от Луизиана.

Ключаря понесе преднамерено открито ключовете и се забърза подир жената, която излизаше от магазина. Ако някой го беше забелязал преди малко, сега би му станало ясно, че той се стреми да върне ключовете на собственика им.

Но щом се сля с пешеходната тълпа по „Канал стрийт“, той стисна ключовете в ръка и ги пусна в джоба си.

Жената все още се забелязваше. Ключаря я следваше на разумно разстояние. След две преки тя прекоси „Канал стрийт“ и влезе в един фризьорски салон. Застанал отвън, Ключаря забеляза как тя се приближи към касиерката, която погледна книгата със заявките, и после жената седна и зачака. С повишено настроение Ключаря се устреми към една телефонна будка.

С едно позвъняване в местното бюро за справки той разбра, че може да получи необходимата информация от столицата на щата, Батън Руж. Ключаря се обади там и помоли да го свържат с отдела за регистриране на превозните средства. Телефонистката от централата веднага го свърза със съответния вътрешен номер.

Протегнал връзката с ключовете пред себе си, Ключаря продиктува номера на колата от миниатюрната пластинка. Някакъв отегчен чиновник го осведоми, че колата е зарегистрирана на името на някой си Ф. Р. Драмънд, чийто адрес е в района на „Лейквю“, Ню Орлийнс.

В Луизиана, както и в другите щати и области в Северна Америка, имената на собствениците на коли не представляваха тайна и в повечето случаи можеха да се научат с едно телефонно позвъняване. Ключаря чудесно знаеше това и неведнъж се беше възползувал от тази възможност.

Той отново позвъни, само че този път на номера, записан срещу името на Ф. Р. Драмънд. Както се очакваше, след продължителното звънене не последва никакъв отговор.

Трябваше да се действува бързо. Прецени, че разполага с малко повече от час. Спря едно такси, което бързо го откара до паркинга с неговата кола. Оттам с помощта на картата на града той се упъти към „Лейквю“, като се добра без особени трудности до адреса, който беше записал.

Разгледа внимателно къщата от разстояние половин пресечка. Беше добре поддържана двуетажна сграда с двоен гараж и голяма градина. Над алеята за коли се беше надвесил огромен кипарис, който по щастлива случайност препречваше видимостта от съседните къщи.

Ключаря докара колата смело под дървото и пристъпи към парадния вход. Вратата отстъпи, щом направи още първия опит.

Вътре беше тихо.

— Има ли някой в къщи? — извика той високо.

Ако беше последвал отговор, той разполагаше с готово обяснение, че вратата била отворена и че е сбъркал адреса. Но отговор не последва.

Прегледа бързо стаите на първия етаж и после се качи горе. Там имаше четири спални, в които не намери никого. В килера на най-голямата стая откри две кожени палта. Извади ги и ги захвърли на леглото. В друг шкаф попадна на куфари. Ключаря се спря на най-големия и напъха палтата в него. Тоалетната масичка му предложи кутия за бижута, чието съдържание изсипа в куфара, като добави една кинокамера, бинокъл и транзисторен радиоапарат. Затвори куфара и го понесе надолу, където го отвори, за да прибави една сребърна купа и поднос. Магнитофонът, който забеляза в последния миг, той понесе към колата, като държеше в едната си ръка, а в другата големия куфар.

За всичко това Ключаря се забави в къщата не повече от десет минути. Намести куфара в багажника на колата и потегли. Подир час укри плячката в стаята си в мотела на магистралата „Шеф Мънтуър“, след което паркира колата на обичайното й място в града и пое радостно към хотел „Сейнт Грегъри“.

По пътя, обзет от шеговито настроение, той пусна ключовете в една пощенска кутия съгласно молбата, изписана на пластинката. Несъмнено организацията, която произвеждаше тези пластинки, щеше да изпълни задължението си да върне ключовете на собственика.

Тази неочаквана плячка, според изчисленията на Ключаря, щеше да му донесе почти хиляда долара.

В кафенето на „Сейнт Грегъри“ той изпи едно кафе, хапна сандвич и после се отправи към шлосера от Ирландския канал. Ключът за президентския апартамент беше готов и макар да му поискаха безбожна цена, той заплати, изпълнен с радостно настроение.

На връщане забеляза със задоволство, че слънцето грее благосклонно от безоблачното небе. Този факт, както и неочакваната сутрешна плячка бяха явни предзнаменования, предвещаващи успеха на главната задача, която му предстоеше да изпълни наскоро. Ключаря установи, че предишната му самоувереност и чувството за непобедимост отново го бяха обхванали.