Артър Хейли
Хотел (5)

5

— Трябва да си се побъркал — протестираше кройдънската дукеса, — напълно и безвъзвратно си побъркан.

Беше се върнала в гостната на президентския апартамент, след като Питър Макдермот си тръгна, и внимателно затваряше вътрешната врата.

Дукът не можеше да си намери място, както винаги, при честите езикови схватки със съпругата си:

— Страшно съжалявам, моето момиче. Телевизорът работеше и не можах да чуя момчето. Помислих, че се е разкарал — той отпи голяма глътка от чашата с уиски и сода, която държеше несигурно в ръка, и после добави печално: — Освен това съм ужасно разстроен от цялата история.

— Ужасно разстроен! — в тона на жена му се долавяха необичайни нотки на истерия. — Теб ако слуша човек, всичко е някаква игра. Сякаш станалото тази вечер не би могло да ни доведе до пълна катастрофа…

— Не мисля нищо подобно! Знам, че всичко е сериозно. Ужасно сериозно.

Безутешно прегърбен в дълбокото кожено кресло, той приличаше на дребничко човече, подобно на онези плахи същества с бомбета, които английските карикатуристи тъй обичат да изобразяват.

Дукесата продължи с обвинителен тон:

— Направих всичко възможно. Всичко, за да покажа след невероятното ти безразсъдство, че двамата сме прекарали една спокойна вечер в хотела. Дори измислих, че сме ходили на разходка, ако случайно някой ни е видял, когато сме се прибирали. И след всичко това ти се появяваш като последен глупак, за да обявиш, че си оставил цигарите си в колата.

— Само един човек чу, тоя, младият управител. Той няма да обърне внимание.

— Но обърна! Нали го гледах в лицето — дукесата запази самообладание с усилие. — Минава ли ти през ума в каква отвратителна каша сме се забъркали?

— Вече казах, че всичко ми е ясно — дукът пресуши питието и се загледа в празната чаша. — Ужасно се срамувам. Ами ако не беше ме накарала… Ако не бях си пийнал…

— Ти беше пиян! Ти беше пиян още когато те намерих и оттогава си все пиян.

Той разтърси глава, сякаш искаше да му просветне:

— Сега съм трезвен.

Беше негов ред да обвинява:

— Ти ме проследи. Не можеше да не се намесиш. Не можа да оставиш нещата да…

— Това няма значение. Сега друго е по-важно.

Той повтори:

— Ти ме накара…

— Не можехме да постъпим по друг начин. Не можехме. Така имахме по-голям шанс.

— Не съм сигурен. Ами ако полицията се заяде?

— Отначало ще ни заподозрат. Затова и направих онази разправия със сервитьора и раздухах случката. Това не е алиби, но е възможно най-доброто в случая. В съзнанието им е втълпено, че тази вечер сме били тук… или щеше да им е втълпено, ако не беше объркал всичко. Просто ми иде да се разплача.

— Би било интересно — каза дукът. — Винаги съм си мислил, че в тебе няма нищо женствено.

Той се изправи в стола и като че ли изгуби примиренческия си вид или поне значителна част от него. Понякога това негово хамелеонско качество объркваше хората, които го познаваха, защото не можеха да разберат истинското му лице.

Дукесата се изчерви, в резултат на което красотата й на статуетка стана още по-изразителна.

— Излишно е да ми го казваш.

— Може би не е — и като стана, дукът отиде до една странична масичка, напълни щедро чашата си със скоч и добави малко сода. — И все пак — додаде той с обърнат гръб — трябва да призная, че това е в основата на всичките ни неприятности.

— Аз пък не признавам. Причината навярно се крие в твоите навици, не в моите. Беше чиста лудост да отидеш тая вечер в онова отвратително комарджийско свърталище и на всичко отгоре с тази жена…

— Вече го коментира — отговори унило дукът. — И то доста изчерпателно. Като се връщахме. Преди да е станало.

— По нищо не разбрах, че думите, които съм ти казала, са стигнали до съзнанието ти.

— Твоите думи, моето момиче, могат да пробият и най-гъстата мъгла. Опитвам се да ги спра, но досега не съм успял, — кройдънският дук отпи от студеното питие. — Защо се омъжи за мен?

— Струва ми се, че предимно защото ти се отличаваше в нашите среди като човек, който върши нещо полезно. Казваха, че аристокрацията се била изтощила, но, изглежда, ти доказваше противното.

Той вдигна чашата и се вторачи в нея, сякаш гледаше кристалната сфера на гадателите.

— А сега не доказвам ли това?

— Ако все още изглеждаш такъв, то се дължи на моята подкрепа.

— Вашингтон? — думата прозвуча като въпрос.

— Бихме могли да успеем там — каза дукесата, — ако можех да те опазя трезвен и да те вържа в семейното легло.

— Аха! — съпругът й кухо се засмя. — Това проклето, студено семейно легло.

— Казах вече, не е необходимо.

— А запитала ли си се някога защо се ожених за тебе?

— Имам си мнение по този въпрос.

— Ще ти кажа най-важното — той отпи отново, като че ли искаше да събере смелост, и каза с прегракнал глас: — Желаех те в това легло. Бързо. Законно. И знаех, че това е единственият начин.

— Изненадана съм, че си направил този труд при наличието на такъв голям избор, преди и след това.

Кръвясалите му очи бяха устремени към лицето й.

— Не исках други. Исках теб и продължавам да те искам.

— Достатъчно — сопна се тя. — Прекалено задълбахме.

Той поклати глава.

— Трябва да чуеш още нещо. Твоята гордост, моето момиче, е великолепна. Неукротима. Тя винаги ме е привличала. Не съм искал да я накърнявам, а да я споделя. Ти, излегната по гръб. С разтворени бедра. Страстна. Трепереща…

— Стига! Стига! Ти… ти си мръсник! — лицето й беше пребледняло, а гласът й писклив. — Все ми е едно дали ще те хване полицията! Дай боже да стане! Надявам се да ти лепнат поне десет години!