Артър Хейли
Хотел (45)

5

Списание „Тайм“, чиито редактори усещаха сензационните истории, още щом прочетат сутрешните вестници, веднага отбеляза инцидента за нарушаване на гражданските права в „Сейнт Грегъри“.

Те сигнализираха на местния си кореспондент, щатен сътрудник в нюорлийнския вестник „Стейтс Айтъм“, и му наредиха да събере всякакъв материал, до който успее да се добере на място. Предишната нощ в Ню Йорк, веднага щом излезе първият брой на „Хералд Трибюн“ с инцидента, позвъниха и на завеждащ отдела на „Тайм“ в Хюстън, който долетя със сутрешния самолет.

Сега и двамата се бяха затворили с Хърби Чандлър, старши пиколото, в една тясна стаичка на партера. Наричаха я обикновено помещение за пресата, в нея имаше само едно бюро, телефон и закачалка за шапки. Представителят от Хюстън, съобразно служебното си положение, беше заел единствения стол.

Чандлър, почтително съзнавайки щедростта на „Тайм“ към тези, които съдействуват на списанието, докладваше резултатите от разузнавателната си дейност, от която току-що се беше завърнал.

— Проверих как върви събранието на зъболекарите. Провеждат го при закрити врати, та и пиле не може да прехвръкне. Казали са на оберкелнера да не пуска никого освен членовете на асоциацията, дори и съпругите им няма да присъствуват, а на вратата са поставили свои хора, за да проверят поименно влизащите. Преди началото на събранието служителите на хотела трябвало да напуснат залата и вратите да се заключат.

Завеждащият отдела кимна. Енергичният, късо подстриган млад човек на име Куаратън беше интервюирал президента на зъболекарската асоциация, доктор Инграм. Думите на старши пиколото потвърдиха казаното от доктора.

— Ние наистина провеждаме извънредно събрание — бе казал учтиво доктор Инграм. — Това беше решено снощи от нашия изпълнителен комитет, но заседанието ще бъде закрито. Ако зависеше от мен, сине, тогава и ти, и всеки друг би могъл да заповяда. Но колегите ми са на друго мнение. Те смятат, че хората ще могат да говорят по-свободно, ако знаят, че в залата няма журналисти. Та затова допускам, че ще трябва да почакате отвън.

Куаратън, който нямаше намерение да седи отвън, поблагодари учтиво на доктор Инграм. След като бе спечелил за съюзник подкупения Хърби Чандлър, Куаратън имаше идеята да се възползува от изпитаната хитрост, като се вмъкне на събранието, преоблечен в униформата на пиколото. Ала последните сведения на Чандлър показваха, че трябва да промени замисъла си.

— Ами голяма ли е залата — попита Куаратън, — в която ще бъде събранието?

Чандлър кимна.

— Зала „Дофин“, господине. Триста места. Смятат, че ще се поберат в нея.

Журналистът от „Тайм“ се замисли. Всяко събрание, на което присъствуват триста души, очевидно престава да бъде тайно от мига, в който завърши. След това съвсем лесно ще се смеси с излизащите делегати и като се поспре, сякаш е един от тях, ще разбере какво се е случило. Но така би пропуснал повечето подробности от човешки интерес, към които „Тайм“ и неговите читатели се стремяха.

— Има ли балкон в залата?

— Има един малък балкон, но те вече се сетиха за него. Проверих. Двама делегати ще стоят там, а освен това ще изключат и микрофоните.

— По дяволите! — възнегодува местният журналист. — Тия приятелчета да не се страхуват от саботьори? Някои от тях искат да се изкажат, но без да се записват думите им. Обикновено професионалистите не заемат за всеки случай твърдо становище по расовите въпроси. Но сега са затруднени, след като се съгласиха да изберат или да напуснат демонстративно хотела, или да предприемат този символичен жест за пред хора-та. В това отношение бих казал, че ситуацията е уникална. — И тъкмо затова, помисли си той, би могло да се подготви много по-интересна статия от първоначалните предположения. Повече от всякога той бе обзет от твърдото решение да се вмъкне на събранието. — Трябва ми план на етажа за конференции, а също и на горния етаж — каза внезапно Куаратън. — Разбирате ли — не само разположението на стаите, но и технически план, на който са изобразени стените, канализацията, таваните и всичко останало. Трябва ми веднага, защото разполагаме с по-малко от час, ако трябва да свършим през това време някаква работа.

— Аз наистина не знам дали има такъв план, господине. Но при всяко положение… — старши пиколото замълча, наблюдавайки Куаратън, който извади едно тесте от двадесетдоларови банкноти.

Журналистът от „Тайм“ подаде пет от тях на Чандлър.

— Намерете някой от поддържането или от техниците. Вземете сега за тая работа тези пари, а за вас ще се погрижа по-късно. Ще се срещнем тук след половин час, ако е възможно и по-рано, още по-добре.

— Да, господине!

Лицето на Чандлър, наподобяващо муцунка на невестулка, се разкриви в угодническа усмивка.

— А вие ще се заемете с тукашните настроения — нареди Куаратън на репортера от Ню Орлийнс. — Интервюта от кметството, от видни граждани, добре би било да поговориш с Националната асоциация за напредъка на цветнокожото население. Вие ги разбирате тия работи.

— Това и насън мога да го напиша.

— А, не трябва. Трябва да следите за отношенията на хората. Няма да е лоша идея, ако хванете кмета в тоалетната. Например как дава интервю, докато си мие ръцете. Колко символично. Това ще бъде чудесно начало.

— Ще се опитам да се скрия в тоалетната — каза весело репортерът на излизане, съзнавайки, че и той ще бъде щедро възнаграден за извънредния си труд.

Самият Куаратън изчака в кафенето на „Сейнт Грегъри“. Поръча си чай с лед и докато отпиваше разсеяно, обмисляше предстоящата статия. Тя нямаше да бъде сред главните, но ако успееше да открие интересни виждания, би могла да заеме колона и половина в броя от следващата седмица. А това щеше да го удовлетвори, тъй като през последните седмици повече от десетина от добре подготвените му материали или бяха отхвърлени от Ню Йорк, или пък значително съкратени при подготвяне на списанието за печат. Това не беше необичайно и кореспондентите на „Тайм-Лайф“ бяха привикнали да живеят с чувството за несигурност, че пишат напразно. Но Куаратън обичаше да отпечатват статиите му и да бъде забелязван, когато си струваше.

Върна се в стаичката за пресата. След няколко минути пристигна Хърби Чандлър, повел със себе си млад човек с изострени черти, облечен в работен комбинезон. Старши пиколото го представи под името Чес Елис, един от техниците на хотела. Новодошлият се здрависа стеснително с Куаратън, после докосна с ръка рулото чертежи, които носеше, и каза неуверено:

— Трябва да ги върна.

— Няма да ги задържа дълго — Куаратън помогна на Елис да разгърне плановете, притискайки надолу подвитите ръбове. — Е, къде се намира зала „Дофин“?

— Точно тук.

— Аз му казах за събранието, господине — намеси се Чандлър. — И това, че искате да чуете какво ще стане, без да влизате в залата.

— И какво има в стените и тавана? — попита кореспондентът на „Тайм“.

— Стените са монолитни. Но между стените и тавана на горния етаж има празно пространство, ала ако смятате да се вмъкнете там — няма да стане, ще пропаднете през мазилката.

— Я чакайте! — каза Куаратън, който обмисляше тъкмо тази възможност, забил пръст в плана. — А какви са тези линии?

— Това е вентилационна тръба за топлия въздух от кухнята. Ако застанете до нея, направо ще се опечете.

— А това?

Елис замълча, докато проучваше чертежа. После погледна за сверка в другия чертеж.

— Това е тръбата за студения въздух. Минава през тавана на зала „Дофин“.

— А тези отговори по нея към помещението ли гледат?

— Да. Три са — един в центъра и два в краищата. Ето тук е отбелязано.

— Колко е широка тръбата?

Техникът се замисли.

— Струва ми се около три квадратни фута.

— Искам да ме вмъкнете в тази тръба — решително каза Куаратън. — Трябва да вляза в нея и да пропълзя до отвора, за да чуя и видя какво става в залата под мене.

Всичко стана учудващо бързо. Първоначално Елис беше обзет от нежелание, но Чандлър го убеди да си надене още един комбинезон и да си вземе чанта с инструменти. Кореспондентът от „Тайм“ се преоблече бързо в работните дрехи и взе инструментите. След това, изпълнен с напрежение, макар и без да го показва външно, Елис поведе Куаратън към съседното на кухнята помещение на същия етаж. Старши пиколото незабелязано се измъкна. Куаратън нямаше представа колко от стоте долара беше дал Чандлър на Елис, но макар и да се съмняваше, че това е цялата сума, очевидно то бе напълно достатъчно.

Преминаването през кухнята на двамата техници очевидно остана незабелязано. В съседното помещение, високо на стената, имаше метална решетка, която Елис предварително беше свалил. До отвора, покрит от решетката, беше подпряна дълга стълба. Куаратън мълчаливо се изкачи по нея и се вмъкна в отвора. Там установи, че може да се придвижва единствено пълзешком, на лакти. С изключение на слабите проблясъци от кухнята вътре беше тъмно като в рог. Почувствува студения полъх на въздушната струя, чийто наплив се засили, когато тялото му изпълни металната тръба.

— Пребройте четири отвора! — прошепна Елис отзад. — Четвъртият, петият и шестият са на зала „Дофин“. Движете се по-тихо, господине, иначе ще ви чуят. Ще се върна след половин час и ако дотогава не сте готов, ще дойда пак след половин час.

Куаратън се опита да извърне глава, но не успя. Това му напомни, че връщането ще бъде много по-трудно от влизането. Той извика приглушено „Ясно!“ и продължи напред.

Усещаше неприятния допир на метала върху коленете и лактите си. Острите издатини на шевовете от заварката болезнено се врязваха в тялото му. Куаратън потрепера, когато главата на някакъв винт разпори комбинезона и парливо се впи в крака му. Той се пресегна, освободи се и продължи да пълзи предпазливо.

Вентилационните отвори на тръбата се забелязваха лесно от процеждащата се през тях светлина. Пропълзя над три от тях, като се надяваше, че решетките са здраво прикрепени към тръбата. Когато наближи четвъртия отвор, чу гласове. Събранието изглежда беше започнало. За радост на Куаратън гласовете се чуваха ясно и ако проточеше шия, можеше да види и част от залата под себе си. Помисли си, че от следващия отвор се открива по-добра гледка. Наистина беше така. Сега виждаше почти половината от залата, както и трибуната, от която говореше доктор Инграм, президентът на зъболекарската асоциация. Като протегна назад ръка, журналистът от „Тайм“ извади бележник и химикалка с малка лампичка на върха.

— Призовавам ви — обърна се към присъствуващите доктор Инграм — да вземете възможно най-твърда позиция.

Той замълча и после продължи:

— Ние специалистите, които по природа сме умерени в действията си, твърде дълго си губихме времето с въпросите на човешките права. Сред нас няма дискриминация, или ако има, тя е рядко срещана и отдавна сме на мнение, че това е достатъчно. По принцип ние не обръщаме внимание на събитията и силите, които действат извън нашите среди. Смятаме, че като специалисти и хора, посветили се на медицината, не разполагаме с време за нищо друго. Е, добре, може и да е така и дори това да е удобно за нас. Само че сега тук, независимо дали ни е по вкуса, или не, ние сме замесени в този въпрос до мозъка на костите си.

Дребничкият доктор замълча, опипвайки с поглед лицата на присъствуващите.

— Вече разбрахте за безцеремонната обида, която този хотел нанесе на изтъкнатия ни колега, доктор Николас — обида, която е грубо противоречие със закона за гражданските права. В замяна на това, като ваш президент, аз предложих да се предприемат драстични мерки. А именно да отменим конгреса и всички до един да напуснем хотела.

В залата наоколо се разнесоха възгласи на удивление. Доктор Инграм продължи:

— Повечето от вас са разбрали за моето предложение. За останалите, които пристигнаха тази сутрин, то е нещо ново. Трябва да кажа и на едните, и на другите, че предложените от мен действия водят до неудобства и разочарование — то важи и за мен в не по-малка степен и за нас представлява не само професионална, но и обществена загуба. Но има случаи, при които е засегнато чувството за чест и когато не би помогнало нищо друго освен решителните действия. Смятам, че нашият случай е такъв. Всъщност това е единственият начин, чрез който можем да покажем силата на чувствата си и да докажем недвусмислено, че хората от нашата професия не бива да се шегуват по въпросите за правата на човека.

В залата се разнесоха викове: „Правилно! Правилно!“, но заедно с това и възгласи на недоволство.

Някъде в средата на залата се възправи тромаво едра мъжка фигура. Куаратън, наведен от наблюдателницата си, съзря масивни челюсти, месести устни, разтегнати в усмивка, и очила с дебели рамки. Едрият човек заяви:

— Аз съм от Канзас Сити.

Наоколо се разнесоха одобрителни викове и в отговор той помаха с месестата си ръка.

— Аз имам само един въпрос към доктора. Ще може ли той да обясни на моята мъничка жена, която, струва ми се, като повечето други съпруги очакваше с нетърпение това пътуване, защо след като едва пристигнахме, трябва да си подвием опашките и да си вървим у дома?

— Не говорите по същество! — възнегодува нечий разгневен глас, но беше заглушен от подигравателните викове и смях на останалите присъствуващи.

— Да, господине — каза едрият мъж. — Искам той да даде обяснение на жена ми — и с доволен вид си седна на мястото.

Доктор Инграм скочи, почервенял от възмущение.

— Господа, това е неотложен и сериозен въпрос. Вече двайсет и четири часа не предприемаме нищо, а според мен още преди половин ден можехме да вземем решение.

Последваха аплодисменти, но те бяха краткотрайни, подети от малцина. Заговориха няколко души едновременно. Председателят на събранието, седнал до доктор Инграм, затропа с чукчето.

Последваха изказванията на няколко души, които осъдиха изгонването на доктор Николас, но без да посочат някакъв отговор на въпроса за ответните мерки. В този миг, сякаш по всеобщо съгласие, вниманието се насочи към слаб, спретнат човек, застанал в решителна поза в предната част на залата. Куаратън не схвана името му, назовано от председателя, но успя да чуе:

— …втори заместник-председател и член на нашия изпълнителен комитет.

Той заговори със сух, рязък глас:

— Това събрание се провежда при закрити врати по мое настояване, след като получих подкрепата на неколцина колеги от изпълнителния комитет. Като резултат сега можем да говорим, знаейки, че каквото и да кажем, няма да се запише и навярно да се представи в погрешна светлина извън пределите на залата. Това решение, бих добавил, срещна силната съпротива на многоуважавания ни президент, господин Инграм.

— А от какво се страхувате? От съпричастност към всичко това ли? — изръмжа доктор Инграм от трибуната.

Пренебрегвайки въпроса, спретнатият човек продължи:

— Аз не отстъпвам на никого по отношение на неодобрението, което изпитвам към дискриминацията. Някои от най-добрите ми… — той се поколеба — … най-обичаните ми колеги от асоциацията принадлежат към други раси и вероизповедания. При това и аз, както доктор Инграм, също съжалявам за вчерашния инцидент. В този момент ние не можем да се споразумеем единствено по въпроса за процедирането по проблема. Доктор Инграм — ако бих могъл да използвам неговата склонност към метафората — предпочита да работи предимно с клещите. Аз съм на мнение, че трябва с по-леки средства да се лекува една неприятна, но локализирана инфекция — през залата премина вълна от смях, а изказващият се усмихна.

— Не мога да повярвам, че нашият за жалост отсъствуващ колега доктор Николас би могъл да извлече някаква полза от отменянето на конгреса. От професионална гледна точка ние, разбира се, ще загубим. Освен това, тъй като сме на закрито събрание, аз ви заявявам откровено: не вярвам, че като организация общият въпрос на расовите отношения може да ни засегне.

— Разбира се, че ни засяга. Нима това не засяга всички нас? — възпротиви се нечий самотен глас от задните редове, но над останалата част на залата беше надвиснала изпълнена с внимание тишина.

Изказващият се поклати глава.

— Каквито и позиции да успеем да заемем, те ще бъдат позиции на отделни личности. Естествено ние трябва да подкрепяме колегите си, когато се налага, и след малко ще ви предложа съответните мерки за случая с доктор Николас. Същевременно аз съм съгласен с доктор Инграм, че ние сме специалисти-медици, които разполагат с малко време за други неща.

Доктор Инграм скочи на крака.

— Не съм казал това! Само подчертах, че това мнение поддържахме и в миналото. А аз съвсем не го одобрявам.

— Независимо от всичко това беше обявено от вас — отвърна спретнатият човек, като сви рамене.

— Без да имам предвид това. Няма да позволя да преиначавате думите ми — очите на дребния доктор гневно засвяткаха. — Господин председател, ние тук изпадаме в празнословия, като използваме думи от рода на „за нещастие“, „за жалост“. Нима не разбирате, че въпросът не е само това и че също е въпрос на човешките нрава и достойнство? Ако вчера бяхте тук и бяхте станали свидетели на това, което видях, как оскърбиха нашия колега, приятел и добър човек…

В залата се разнесоха викове: „Спокойствие, моля! Спокойствие!“. Председателят заудря с чукчето, а доктор Инграм със зачервено лице неохотно седна на мястото си.

— Мога ли да продължа? — попита учтиво спретнатият човек.

Председателят кимна.

— Благодаря. Господа, ще изложа накратко предложението си. Първо, искам да предложа занапред конгресите ни да се провеждат на такива места, където доктор Николас и хората от неговата раса ще бъдат приети, без да предизвикат затруднения. Има много такива места, които ние, останалите, вярвам, ще одобрим. Второ, предлагам да приемем резолюция, с която да се осъдят действията на този хотел, отказал да приеме доктор Николас, а след това да продължим работата на конгреса според първоначалния замисъл.

От трибуната доктор Инграм поклати обезверено глава.

Изказващият се погледна лист хартия, който държеше в ръка.

— Съвместно с няколко други членове от нашия изпълнителен комитет аз изготвих проекторезолюция…

Куаратън от наблюдателницата си престана да слуша. Самата резолюция нямаше никакво значение. Съдържанието й можеше да се предскаже, а ако се наложеше, би могъл да се сдобие по-късно и с текста.

Вместо това той наблюдаваше лицата на присъствуващите в залата. Лица на обикновени хора, както му се стори, на прилично образовани хора. В тях се четеше облекчение. Облекчение, помисли си Куаратън, от отпадналата необходимост да се предприемат неудобните и непривични действия, които доктор Инграм бе предложил. Успокоителните слова, които се нижеха в превзето демократичен стил, предлагаха изход от затруднението. Съвестта щеше да се успокои и неудобствата да бъдат спестени. Разбира се, не мина и без приглушен протест — един-единствен човек се изказа в подкрепа на доктор Инграм, но гласът му бързо заглъхна. Събранието заприлича на многословно и отегчително повторение на текста на резолюцията.

Журналистът от „Тайм“ потрепера от студ и това му напомни, че наред с другите несгоди той бе прекарал почти цял час в ледения въздухопровод. Все пак усилията му не бяха напразни. Сега разполагаше с истинската история, която редакторите в Ню Йорк можеха да обработят. Освен това, помисли си той, тази седмица статията му няма да бъде отхвърлена.