Артър Хейли
Хотел (41)

1

Ако искаше да възстанови силите си за следващия работен ден, Питър Макдермот прецени, че трябва да се прибере в къщи и да се наспи.

Беше дванайсет и половина. Разхождам се вече два часа или може би повече, помисли си той. Чувствуваше се освежен и приятно уморен.

Отдавна беше придобил навика да се разхожда дълго, особено като мислеше за нещо или пък трябваше да разреши някакъв проблем.

Рано тази вечер, след като се раздели с Марша, той се прибра в своя апартамент. Ала не можа да си намери място в тясното жилище и съвсем не му се спеше, та затова реши да се поразходи към реката. Мина по улица „Пойдрас“ и пристанищната „Джулия стрийт“ със закотвените кораби, някои мъждиво осветени и притихнали, а други оживени и готвещи се да отплават. После се качи на ферибоота при „Канал стрийт“ и като прекоси Мисисипи, тръгна по самотните кейове на отсрещния бряг, наблюдавайки светлините на града на фона на тъмните води на реката. На връщане се отби във Френския квартал и сега беше приседнал да изпие едно „cafe au lait“^[1] на стария Френски пазар.

Малко преди това се сети за проблемите в службата и позвъни в „Сейнт Грегъри“. Искаше да разбере какви са новините около заплахата на участниците в конгреса на американските стоматолози да напуснат хотела. Да, осведоми го дежурният заместник-управител, малко преди полунощ оберкелнерът от етажа за заседания оставил бележка. Доколкото успял да разбере, изпълнителният комитет на асоциацията след шестчасово заседание не стигнал до никакво твърдо становище. Затова на следващия ден в девет и половина сутринта щяло да се състои извънредно общо заседание за всички делегати в зала „Дофин“. Вероятно щели да участвуват около триста души. Заседанието щяло да се проведе при закрити врати и хотелската управа била помолена да съдействува за обезпечаване на необходимите условия.

Питър нареди да се изпълнят молбите им и приключи с този въпрос до сутринта.

С изключение на това кратко отклонение мисълта му бе изцяло заета с Марша и събитията от тази вечер. В главата му като нахални пчели бръмчаха рояк въпроси. Как да излезе честно от ситуацията, без да прояви нетактичност или пък да обиди Марша? Едно, разбира се, беше ясно: предложението й бе неосъществимо. И все пак би се показал като изключителен грубиян, ако отхвърлеше безцеремонно едно толкова честно признание. Беше й казал: „Ако повечето хора бяха честни като вас …“

Но имаше и друго — всъщност какво толкова страшно беше, ако и той от своя страна постъпи честно? Тази вечер се увлече по Марша не като по младо момиче, а като по жена. И щом затвореше очи, тя цялата изплуваше пред него. Образът й въздействуваше като упойващо вино.

Той беше вкусвал вече такова упойващо вино, ала после вкусът му се оказа твърде горчив и се закле, че това повече няма да се повтори. Дали старият опит не влияеше на благоразумието, не помъдряваше ли от него мъжът, когато правеше избора си сред жените? Съмняваше се в това.

Все пак той беше мъж, у когото имаше живот и чувства. Никоя доброволно наложена самота не би могла и не би трябвало да продължи вечно. Но въпросът беше кога и как да приключи с нея?

В крайна сметка сега накъде? Ще се види ли пак с Марша? Струваше му се, че е неизбежно, освен ако не прекъсне решително и завинаги връзката си с нея. А после как щяха да се развият отношенията им? Ами разликата в годините? Марша беше на деветнайсет. Той — на трийсет и две. Разликата не беше малка, но наистина ли беше така? Разбира се, ако и двамата бяха с десет години по-възрастни, тогава любовната им връзка или женитбата нямаше да се считат за необичайни. При това той се съмняваше, че Марша би могла да установи близки отношения със своите връстници.

Въпросите нямаха край. Но все пак трябваше да се вземе решение да се среща ли с Марша и при какви условия.

Докато премисляше всичко това, той не изпускаше нито за миг от ума си Кристин. През последните няколко дни двамата се сближиха повече от всякога. Припомни си, че преди да тръгне за дома на Прейскът, последните му мисли отново се въртяха около нея. Дори и сега бе обзет от силното желание да я чуе и види отново.

Колко странно, помисли си Питър — преди седмица беше свободен, а сега се разкъсваше между две жени.

Усмихна се унило, плати си кафето и стана да си върви.

„Сейнт Грегъри“ беше наблизо по пътя и Питър инстинктивно тръгна натам. Когато наближи, минаваше един часът.

Забеляза, че във фоайето е все още оживено. Отвън авеню „Сейнт Чарлз“ беше притихнало, отмина някакво такси и един-двама минувачи. Прекоси улицата и продължи напряко зад гърба на хотела. Тук беше още тихо, но като наближи входа на гаража, до слуха му достигна предупредителният шум на мотор, видя приближаващите отвътре фарове на кола и спря. Миг след това пред него изникна ниска, прилепнала към паважа черна кола. Движеше се с голяма скорост, спря рязко и гумите просвириха по настилката. Колата се озова точно под една от уличните лампи. Ягуар, забеляза Питър, но сякаш калникът му беше хлътнал, и фарът от тази страна изглеждаше някак странно. Сигурно повредата не е по вина на гаража, помисли си той. Ако беше така, щеше веднага да е разбрал.

Несъзнателно погледна към шофьора и с удивление забеляза, че това е Огилви. Погледите им се срещнаха и главният инспектор му се стори не по-малко изненадан. После колата рязко потегли и отмина нататък.

Интересно накъде и за какво бе тръгнал Огилви, помисли си Питър. И защо с ягуар, а не със своя разнебитен шевролет? Но като реши, че поведението на служителите извън хотела си е тяхна работа, Питър се отправи към квартирата си.

След малко вече спеше дълбоко.