Артър Хейли
Хотел (40)

15

— Бих могъл да ви бъда по-полезен — отбеляза остро Ройъл Едуардс, — ако бях предупреден за какво става въпрос.

Ревизорът на „Сейнт Грегъри“ говореше на двамата мъже, застанали срещу него на другия край на дългата маса в счетоводството. Наоколо бяха пръснати разтворени папки и счетоводни книги и целият отдел, който обикновено тънеше в мрак по това време на нощта, сега беше ярко осветен. Самият Едуардс бе запалил осветлението преди час, когато въведе двамата посетители направо от апартамента на Уорън Трент на петнайсетия етаж.

Разпорежданията на собственика на хотела бяха твърде ясни: „Тези господа ще прегледат нашите книжа. Вероятно ще работят до утре сутринта. Бих искал да останете с тях. Дайте им всичко, каквото поискат. Не трябва да криете никаква информация.“

Докато получаваше нарежданията, Ройъл Едуардс забеляза, че шефът му изглеждаше много по-радостен от всякога. Ала това му настроение съвсем не успокои ревизора, който беше ядосан, че го измъкнаха от дома му, където се занимаваше с колекцията си от марки, и още повече се раздразни, когато не му гласуваха доверие, за да го осведомят какво става. Освен това бе изпълнен с възмущение, че трябва да работи цяла нощ, тъй като беше един от служителите, които стриктно спазваха работното време от девет до пет.

Разбира се, ревизорът беше наясно, че срокът на ипотеката изтича в петък, както и за присъствието на Къртис О’Кийф в хотела с всичките последици от него. Както можеше да се предположи, посещението на двамата гости бе свързано с двете събития, макар че трудно можеше да се разбере причината за това. Евентуален отговор на загадката можеха да бъдат етикетите върху багажа на двамата посетители, от които ставаше ясно, че са пристигнали в Ню Орлийнс със самолет от Вашингтон. Все пак инстинктът му подсказа, че двамата счетоводители, каквито очевидно бяха, нямат нищо общо с някоя правителствена организация. Е, добре, в крайна сметка щеше да разбере отговора. Въпреки това му беше неприятно да се отнасят с него като с дребен чиновник.

След като не получи отговор на забележката, че бил могъл да им бъде по-полезен, ако разбере повода за посещението им, той отново повтори думите си.

По-възрастният от двамата, налят човек на средна възраст с безизразно лице, взе чашата с кафе и я пресуши.

— Винаги съм казвал, господин Едуардс, че няма нищо по-хубаво от чаша силно кафе. Ама я погледнете повечето хотели — те просто не могат да правят кафе. Но при вас кафето е хубаво. Та затова си мисля, че в хотел като вашия и останалите работи трябва, общо взето, да бъдат наред. Какво ще кажеш, Франк?

— Ами ще кажа, че ако трябва да свършим всичко това до сутринта, то по-добре да не бърборим много — отговори намусено другият, без да вдигне поглед от пробния баланс, който внимателно разглеждаше.

Колегата му примирително разтвори ръце.

— Виждате ли, господин Едуардс? Предполагам, че Франк е прав. Той винаги е прав. Така че вместо да ви разяснявам цялата история, може би по-добре ще е да се заловим за работа.

— Хубаво — отвърна сухо Ройъл Едуардс, съзнавайки, че отново срещна отпор.

— Благодаря ви, господин Едуардс. А сега бих искал да разгледам системата ви за инвентаризация — закупени стоки, контрола върху кредитните карти, наличните запаси, последния ви чек за доставка за стоки и всичко останало. Абе кафето беше чудесно. Ще можем ли да пийнем още?

— Ще се обадя долу — каза ревизорът и с отчаяние установи, че наближава полунощ. Очевидно двамата посетители имаха намерение да останат още няколко часа.