Артър Хейли
Хотел (4)

4

Четвърт час преди това, когато Питър Макдермот излезе от асансьора на път за президентския апартамент, пиколото се ухили на Кристин:

— Малко следователска дейност а, госпожице Франсис?

— Ако главният инспектор на хотела беше тук — отговори Кристин, — не би ми се наложило.

Пиколото Джими Дъкуърт, оплешивяващ, набит човек, чийто женен син работеше в счетоводството на „Сейнт Грегъри“, каза презрително:

— О, тоя ли!

Миг по-късно асансьорът спря на четиринайсетия етаж.

— В 1439, Джими — каза Кристин и двамата автоматично завиха надясно. Тя осъзна, че има разлика в начина, по-който двамата бяха опознали географията на хотела: пиколото благодарение на дългогодишното настаняване на гостите от фоайето до стаите, а тя — благодарение на поредицата образни впечатления, породени в съзнанието й от плановете на всеки етаж в „Сейнт Грегъри“.

Ако преди пет години, помисли си тя, някой в Уисконсинския университет бе запитал какво ще прави двадесетгодишната Крис Франсис, блестящата студентка с дарба за езици, дори и според най-безумните предположения тя едва ли би работила в някакъв си хотел в Ню Орлийнс. По това време имаше повърхностна представа за града, а интересът й към него беше още по-незначителен. В училище бяха учили за покупката на Луизиана, а беше гледала и „Трамвай Желание“^[1], но когато пристигна тук случайно, дори и тези познания бяха излезли от мода. Трамваят беше заменен от дизелови автобуси, а „Желанието“ представляваше тъмна уличка в източната част на града, рядко забелязвана от туристите.

Допускаше, че е дошла в Ню Орлийнс тъкмо защото градът й е непознат. След случая в Уисконсин, потисната и почти без да размисли, тя потърси такова място, където няма да я познават и което и за нея ще бъде непознато. Познатите неща, докосването до тях, техният образ и звук се бяха превърнали в болезнени усещания за сърцето й — те я обгръщаха от всички страни, изпълваха деня и проникваха в съня й. Струваше й се странно, а понякога изпитваше чувство на срам, че не сънува кошмари. Виждаше само точното повторение на събитията, така както станаха в онзи паметен ден на летище „Медисън“. Беше отишла да изпрати семейството си, което заминаваше за Европа — майка й, радостна и развълнувана, закичила се с орхидея, изпратена по пощата от една приятелка за „добър път“; баща й — спокоен и приятелски настроен, защото в продължение на месец за истинските и въображаеми оплаквания на пациентите му щеше да се грижи друг. Пушеше лула и когато повикаха пътниците от самолета, той я почисти от тютюна, като я почука в обувката си. Бабс, по-голямата й сестра, прегърна Кристин, а дори и Тони, с две години по-малък от нея и ненавиждащ външните изяви на чувствата, разреши да бъде целунат.

— Довиждане, Шунчице — казаха Бабс и Тони и Кристин се усмихна на това глупаво и приятелско име, което й бяха прикачили, тъй като тя беше средната в детския троен сандвич. Обещаха да си пишат, макар че тя щеше да ги намери в Париж подир две седмици, след края на семестъра. После майка й я прегърна силно и й каза да се пази. След няколко минути големият самолет потегли и излетя с рев и още непреминал пистата, падна върху едното си крило, превръщайки се първо във вихрен фойерверк, сетне в облак прах, в пламтящ факел и накрая в стихнала купчина от останки — машинарии и разпиляна човешка плът.

Това се случи преди пет години. След няколко седмици тя напусна Уисконсин и повече не се върна там.

Нейните стъпки и стъпките на пиколото заглъхваха в постлания с килим коридор. Джими, който вървеше пред нея, размишляваше:

— Стая 1439. Там е старият джентълмен, господин Уелс. Преди два дни го преместихме от една ъглова стая.

Пред тях, в другия край на коридора, се отвори врата, през която излезе красиво облечен мъж на около четиридесет години. Затвори и се готвеше да прибере ключа в джоба си, но се поколеба за миг, оглеждайки Кристин с нескрит интерес. Навярно се канеше да я заговори, но пиколото едва забележимо поклати глава. Кристин, която не пропусна нищо от този мълчалив диалог, предположи, че навярно би трябвало да остане поласкана, дето я вземат за „телефонно момиче“. Беше дочула, че Хърби Чандлър разполага с блестящ състав от тези момичета.

Когато отминаха, тя попита:

— Защо беше сменена стаята на господин Уелс?

— Според това, което чух, госпожице, в 1439 имало някой друг, който вдигнал скандал, и затова решили да ги разместят.

Едва сега Кристин си спомни стая 1439, от която имаше оплаквания и преди това. Тя се намираше в съседство със служебния асансьор и в нея си даваха среща всички тръбопроводи на хотела. В резултат на това там беше изключително шумно и непоносимо горещо. Във всеки хотел има поне една подобна стая — някои я наричат „скапаната“ стая и тя обикновено не се дава, докато не се заемат останалите стаи.

— Но защо са помолили господин Уелс да се премести от по-хубавата стая?

Пиколото сви рамене:

— По-добре попитайте администраторите.

— Но вие имате някаква представа за това — настояваше тя.

— Ами предполагам, че са го преместили, защото той никога не се оплаква. Старият господин отсяда тук години наред, без да е мърморил за нещо. Някои дори се шегуват с него — Кристин ядосано сви устни, докато Джими Дъкуърт продължаваше да говори: — Чух, че в ресторанта го настанявали на масата до кухненската врата, на която никой не би седнал. Изглежда, че няма нищо против. Така казват.

Кристин си помисли мрачно: „Утре сутринта някой ще бъде против“. Тя щеше да се погрижи за това. Като разбра, че са се отнасяли отвратително с един редовен гост, който при това е тих и мил човек, тя почувствува, че в нея се надига гняв. Няма значение. В хотела добре познаваха характера й; знаеше, че според някои той отговаря напълно на рижата й коса. Макар да обуздаваше гнева си, понякога той й помагаше при разрешаването на нещата.

Завиха зад един ъгъл и спряха пред 1439. Пиколото почука. Изчака, надавайки ухо. Не последва никакъв отговор и Джими Дъкуърт почука по-силно. В отговор се разнесе неясно стенание, което започна като шепот, издигна се високо и внезапно заглъхна, както беше започнало.

— Отворете с шперца! — нареди Кристин. — Бързо отворете!

Тя се отдръпна, а пиколото пристъпи напред. Дори при такива очевидно критични положения хотелът съблюдаваше правилата на благоприличие. В стаята беше тъмно и тя видя, че Дъкуърт запали лампата на тавана и се скри зад един ъгъл. Почти веднага след това я повика:

— Госпожице Франсис, елате веднага!

Влизайки, Кристин установи, че вътре е задушаващо горещо, макар че климатичната инсталация бе оптимистично включена на „хладно“. Друго не успя да забележи, тъй като погледът й беше привлечен от полуизправената, гърчеща се фигура върху леглото. Това беше онзи дребен като птиче човечец, когото познаваше като Албърт Уелс. Лицето му беше пепелявосиво, очите изпъкнали, устните потръпваха, опитваше се отчаяно да диша, но едва успяваше.

Тя пристъпи бързо към леглото. Веднъж, преди години, беше видяла в кабинета на баща си пациент в състояние на „in extremis“, който се задушаваше. Тогава баща й предприе бързи мерки и макар че сега тя нямаше възможност да стори нещо, спомни си само едно:

— Отворете веднага прозореца — заповяда решително на Дъкуърт. — Трябва веднага да влезе свеж въздух.

Пиколото се беше втренчил в лицето на легналия човек и каза нервно:

— Прозорецът е запечатан заради климатичната инсталация.

— Тогава опитайте със сила и ако трябва, счупете стъклото.

Бе вече вдигнала телефона до леглото. Когато телефонистката се обади, Кристин каза:

— На телефона е госпожица Франсис. Доктор Арънс в хотела ли е?

— Не, госпожице Франсис, но остави телефонен номер. Ако има нещо спешно, мога да му се обадя.

— Да, спешно е. Кажете на доктор Арънс, че трябва да дойде в стая 1439 и да побърза, моля ви. Попитайте го колко време ще му е нужно да дойде и ми позвънете отново.

Оставяйки слушалката, Кристин се извърна към гърчещата се фигура в леглото. Слабоватият, възрастен човек дишаше както преди и тя забеляза, че лицето му, което доскоро беше пепелявосиво, сега бе започнало да посинява. Стенанието, което бяха чули от коридора, наново започна; той се опитваше да издиша поетия въздух, но очевидно по-голямата част от намаляващите сили на страдалеца се изразходваха от отчаяните му физически усилия.

— Господин Уелс — каза тя, мъчейки се да му вдъхне увереност, каквато далеч не изпитваше, — мисля, че ще дишате по-спокойно, ако останете напълно неподвижен.

Забеляза, че пиколото напредваше с отварянето на прозореца. С помощта на една закачалка за дрехи беше счупил печата върху дръжката и сега бавно повдигаше долното крило.

Навярно в отговор на думите на Кристин усилията на дребния човечец утихнаха. Беше облечен в старомодна фланелена пижама и когато Кристин го обхвана с ръка, усети мършавите му рамене през грубия плат. Пресегна се, взе възглавници и ги подпря зад гърба му, за да може да се облегне, като същевременно остане изправен. Погледът му беше устремен към нея. Помисли си, че очите му приличат на очите на сърна и в тях се четеше благодарност.

— Повиках лекар, скоро ще дойде — окуражи го тя.

Докато говореше, пиколото изпъшка с последно усилие и прозорецът, внезапно освободен, се плъзна, разтваряйки се широко. В стаята проникна струя свеж въздух. Значи бурята наистина се е спуснала на юг, помисли си радостно Кристин, и сега изпраща освежителен ветрец преди появата си. Температурата отвън, изглежда, най-после беше станала по-ниска, отколкото през последните няколко дни. В леглото Албърт Уелс поглъщаше жадно чистия въздух. В това време телефонът иззвъня и давайки знак на пиколото да заеме мястото й до болния, Кристин вдигна слушалката.

— Доктор Арънс тръгна за хотела, госпожице Франсис — каза телефонистката. — Той е в „Парадис“ и каза да ви предам, че ще пристигне след двайсет минути.

Кристин се поколеба. „Парадис“ беше на другия бряг на Мисисипи, отвъд Алджиърс. Дори с разрешително за висока скорост двадесет минути бяха оптимистичен срок. Освен това понякога изпитваше съмнения в компетентността на представителния доктор Арънс, който обичаше да си пийва „Сазерак“. Като лекар на хотела той живееше безплатно в него срещу уговорката да бъде постоянно на разположение. Тя отговори на телефонистката:

— Не съм убедена, че можем да чакаме толкова дълго. Бихте ли проверили дали в списъка с гостите ни няма регистриран лекар?

— Вече проверих — в отговора й пролича известно самодоволство, като че ли бе проучила историята на телефонистки-те героини и беше решена да не пада по-долу от тях. — В стая 221 има някакъв доктор Кьонинг, а в 1203 — доктор Ъксбридж.

Кристин записа номерата в тефтерчето до телефона.

— Добре, моля да ме свържете с 221.

Лекарите, отседнали в хотела, с право очакваха да не бъдат обезпокоявани, но понякога спешните случаи оправдаваха нарушаването на протокола.

В слушалката се чу пращене, докато телефонът звънеше. След това се обади сънен глас с тевтонски акцент:

— Да, кой е?

Кристин се представи:

— Моля да ме извините, доктор Кьонинг, но един от гостите ни е изключително зле — обърна поглед към леглото. Забеляза за миг, че синкавият цвят по лицето на болния е избледнял, но пепелявосивият оттенък все още се беше запазил и човекът продължаваше да диша тежко. Тя добави: — Бихте ли могъл да дойдете?

Последва пауза, а после същият мек и сговорчив глас отговори:

— Уважаема млада госпожице, за мен би било безкрайно щастие, ако мога да помогна дори и по най-скромния начин. Но, уви, опасявам се, че не мога да направя това — разнесе се деликатен кикот. — Разбирате ли, аз съм доктор по музика и съм дошъл във вашия град като гост-диригент, струва ми се, това е вярната дума, за да дирижирам прекрасния ви симфоничен оркестър.

Независимо от напрегнатата ситуация у Кристин се породи желание да се засмее.

— Простете за безпокойството — извини се тя.

— Не се притеснявайте. Ако, разбира се, на моя нещастен съсед — как да се изразя? — не могат да помогнат другите лекари, аз мога да донеса цигулката и да му посвиря — в слушалката се разнесе дълбока въздишка. — Какво по-хубаво от това да умреш в съпровод на едно адажио от Вивалди или Тартини, при това изпълнени великолепно?

— Благодаря ви. Надявам се, че няма да се наложи — сега тя гореше от нетърпение да позвъни на следващия номер.

Доктор Ъксбридж от 1203 се обади веднага с делови глас. В отговор на първия въпрос на Кристин той каза:

— Да, аз съм доктор по медицина, интернист — той я изслуша мълчаливо, докато тя обясняваше в какво се състои проблемът, и след това отговори кратко: — Ще дойда след няколко минути.

Кристин нареди на пиколото, който все още стоеше до леглото:

— Господин Макдермот е в президентския апартамент. Идете веднага там и го помолете да дойде, щом се освободи.

Тя вдигна отново телефона:

— Моля ви, главния механик.

За щастие не би могла да се съмнява в присъствието на механика. Док Викъри беше ерген, живееше в хотела и имаше една-единствена страст — машинните съоръжения в „Сейнт Грегъри“ от основата на сградата до покрива. В продължение на четвърт век, откакто беше напуснал морето и родното си място Клайдсайд, той надзираваше по-голямата част от инсталацията и в бедните години, когато парите за подмяна на резервните части не достигаха, съумяваше да придума износените машини да поработят допълнително. Главният механик беше приятел на Кристин и тя знаеше, че е една от неговите любимки. След малко в слушалката се разнесе неговият гърлен шотландски говор:

— Да?

С няколко думи тя му обясни за Албърт Уелс.

— Докторът още не е пристигнал, но вероятно ще поиска кислород. Нали имаме портативен комплект в хотел?

— Да, Крис, имаме бутилки с кислород, но ги използваме само за заваряване.

— Кислородът си е кислород — спореше Кристин, като в паметта й се възстановяваха някои неща, които й беше казала баща й. — Няма значение в каква опаковка е кислородът. Можеш ли да наредиш на някои от твоите хора, които са нощна смяна, да донесат каквото е необходимо?

Главният механик изръмжа в знак на съгласие:

— Ще наредя. Аз самият ще дойда, мойто момиче, веднага щом си нахлузя панталоните. Иначе някой некадърник вероятно ще отвори ацетиленова бутилка под носа на твоя човек и това окончателно ще го довърши.

— Моля те, побързай — и като затвори телефона, обърна се към леглото.

Очите на дребния човечец бяха затворени. Вече не се задушаваше, но като че ли не дишаше.

Чу се леко почукване по отворената врата и в стаята влезе висок, сух човек. Лицето му беше слабо, а косата беше започнала да сивее по слепоочията. Под тъмносиния му костюм в старомодна кройка се подаваше бежова пижама.

— Аз съм доктор Ъксбридж — съобщи той с тих, твърд глас.

— Докторе — каза Кристин, — точно сега…

Новодошлият кимна и бързо извади слушалката от кожената чанта, която беше оставил на леглото. Без да губи време, той пъхна слушалката под фланелената пижама на пациента и набързо преслуша гърдите и гърба му. След това, извръщай-ки се отново към чантата, с няколко опитни жеста извади спринцовка, сглоби я и счупи върха на една малка ампула. Когато изтегли течността от ампулата, той се наведе над леглото, нави ръкава на пижамата, като го усука в груб турникет, и нареди на Кристин:

— Нека стои така. Дръжте здраво.

Доктор Ъксбридж почисти с тампон пространството над вената и заби иглата. Кимна с глава към турникета:

— Можете да отпуснете сега — след това погледна часовника си и започна бавно да вкарва течността.

Кристин се извърна, като потърси с поглед лицето на доктора. Без да вдига очи, той я осведоми:

— Аминофилин. Трябва да стимулира сърцето.

Той погледна отново часовника си, като инжектираше постепенно лекарството. Измина една минута. Две. Спринцовката беше наполовина празна. Още нямаше никаква реакция.

— Какво се е случило? — попита Кристин.

— Остър бронхит с тежка астма. Подозирам, че е имал такива пристъпи и по-рано.

Внезапно гръдният кош на дребния човек се надигна. След малко започна да диша, по-бавно, отколкото преди, но с попълни и дълбоки вдишвания. Очите му се отвориха.

Напрежението в стаята спадна. Докторът изтегли спринцовката и започна да я разглобява.

— Господин Уелс — каза Кристин, — господин Уелс, разбирате ли ме?

Той й отговори, като кимна няколко пъти. Очите му, подобни на сърна, отново се бяха спрели на нейните.

— Вие бяхте зле, когато ви намерихме, господин Уелс. Това е доктор Ъксбридж, гост на хотела, който дойде да ви помогне.

Той премести поглед към доктора, а после каза с усилие:

— Благодаря ви — думите му по-скоро приличаха на тежка въздишка, но това бяха първите думи, които произнесе. Лицето му постепенно възвръщаше естествения си цвят.

— Ако трябва да благодарите на някого, това е на тази млада дама — докторът се усмихна хладно и сдържано, а след това каза на Кристин: — Господинът все още не е добре и ще му бъде необходима и по-нататък медицинска помощ. Моят съвет е незабавно да го преместите в болница.

— Не, не! Не искам! — бързо и настойчиво отвърна старецът. Беше се надигнал върху възглавниците, очите му имаха тревожно изражение и бе извадил ръце изпод завивките, с които Кристин го беше покрила преди това. Настъпилата едва от няколко минути промяна беше забележителна, помисли си тя. Той продължаваше да диша все така трудно, с усилие, но кризата беше отминала.

Чак сега Кристин можа да го разгледа по-внимателно. Първоначално смяташе, че е към шестдесетте, но сега видя, че е по-възрастен. Имаше крехко телосложение: дребният му ръст, заострените черти и леко прегърбената стойка му придаваха изражение на врабче — това й беше направило впечатление и при предишните срещи. Оредялата си коса той обикновено сресваше на сиви, редки кичури, макар че сега беше разрошена и овлажнена от потта. Както винаги лицето му имаше меко и безобидно изражение, сякаш за нещо се извинява, но въпреки това тя усети, че в него се крие спокойна решителност.

За първи път бе видяла Албърт Уелс преди две години. Беше дошъл неуверено в служебния апартамент на хотела, разтревожен за някаква неточност в сметката му, която не бе могъл да уреди с администрацията. Спомни си, че ставаше дума за дребната сума от седемдесет и пет цента. Както обичайно се постъпва в такива случаи, когато гостите оспорват такива малки суми, касиерът беше предложил да не се плаща сметката, но Албърт Уелс искаше да докаже, че той изобщо не е направил такъв разход. След търпеливо разследване Кристин доказа, че човекът е прав, и тъй като тя самата изпадаше в подобни пристъпи на пестеливост — макар при нея те да се сменяха с безумно, женско разточителство, — тя му изказа своето съчувствие и го уважи за твърдостта му. Освен това от хотелската сметка, която говореше за скромните му разходи, и от готовото му облекло, ставаше ясно, че разполага с ограничени средства и вероятно е пенсионер, чиито ежегодни посещения в Ню Орлийнс са най-големите преживявания в неговия живот.

— Не обичам болниците — заяви сега Албърт Уелс. — Никога не съм ги обичал.

— Ако останете тук — възрази докторът, — ще имате нужда от медицински грижи, от една сестра, която да стои до вас денонощно. От време на време ще трябва да бъдете и на кислород.

Дребният човечец продължи да настоява:

— Хотелът може да уреди въпроса за сестрата — той се обърна настойчиво към Кристин. — Вие можете да уредите това, нали?

— Предполагам, че можем — отвърна тя. Очевидно ненавистта на Албърт Уелс към болниците беше доста силна и за миг това го бе накарало да превъзмогне обичайното си желание да не създава затруднения. Кристин се запита дали той има някаква представа колко скъпо ще му излезе една частна медицинска сестра.

Разговорът им беше прекъснат от някакъв шум в коридора. В стаята влезе механик с работен комбинезон, като теглеше количка с бутилка кислород. Зад него се появи едрата фигура на главния механик, който носеше дълги гумени маркучи, тел и найлонова торбичка.

— Е, не е съвсем като в болница, Крис — каза главният механик, — но мисля, че все пак това ще свърши добра работа.

Беше се облякъл набързо със старо сако и панталон върху незакопчаната риза, която откриваше силно окосмените му гърди. Беше си нахлузил разхлабени сандали и под куполообразното му плешиво теме, както винаги, на върха на носа бяха кацнали очила с дебели рамки. С помощта на телта и маркучите започна да свързва бутилката с найлоновата торбичка. Нареди на механика, който беше спрял несигурно:

— Я сложи бутилката до леглото, момчето ми! Като те гледам как се пипкаш, май на тебе ще ти трябва кислород!

Доктор Ъксбридж беше изумен. Кристин му обясни оригиналното си хрумване за необходимостта от кислород и представи главния механик. Все още със заети ръце, главният кимна, като му хвърли бърз поглед над очилата си. Миг по-късно, след като свърза бутилката, той добави:

— Тези найлонови торбички са задушили много хора и не виждам защо пък да не използваме някоя за спасяването на един човек. Смятате ли, че ще свърши работа, докторе?

Голяма част от предишното високомерие на доктор Ъксбридж беше изчезнала:

— Смятам, че ще свърши добра работа — и той погледна към Кристин. — Излиза, че във вашия хотел може да получиш изключително компетентно съдействие.

Тя се засмя:

— Почакайте, докато объркаме резервацията ви, и тогава ще престанете да мислите така.

Докторът се върна към леглото:

— Кислородът ще ви помогне, господин Уелс, но, струва ми се, и по-рано сте имал такива бронхиални пристъпи.

Албърт Уелс кимна и отговори с хриплив глас:

— Бронхита пипнах като миньор. Астмата дойде по-сетне — той премести поглед към Кристин: — Моля да ме извините за всичко това, госпожице.

— Аз също бих искала да се извиня и преди всичко за това, че смениха стаята ви.

Главният механик беше свързал свободния край на гумения маркуч със зелената бутилка. Доктор Ъксбридж му каза:

— Ще започнем да подаваме кислород в продължение на пет минути и ще прекъсваме за още пет минути.

Двамата нагласиха импровизираната маска върху лицето на болния. Разнесе се постоянно съскане, което показваше, че кислородът е тръгнал. Докторът погледна часовника си и след това попита:

— Повикахте ли лекаря на хотела?

Кристин му обясни за доктор Арънс и доктор Ъксбридж кимна одобрително.

— Той ще се заеме с болния, като пристигне. Аз съм от Илиной и нямам разрешително да практикувам в Луизиана. — Той се наведе над Албърт Уелс: — По-добре ли ви е?

Дребничкият човек кимна утвърдително с глава под найлоновата торбичка.

В коридора се разнесоха нечии твърди стъпки и в стаята влезе Питър Макдермот, като едрата му фигура запълни очертанията на вратата:

— Предадоха ми, че сте ме търсили — каза той на Кристин и отправи поглед към леглото: — Ще се оправи ли?

— Мисля, че ще се оправи, но, струва ми се, ние сме задължени на господин Уелс — като кимна на Питър, тя излезе с него в коридора и му обясни това, което пиколото й беше разказал за размяната на стаите. Като забеляза, че Питър се намръщи, тя добави: — Ако остане в хотела, трябва да му дадем друга стая и мисля, че не би било много трудно да намерим и медицинска сестра.

Питър кимна в знак на съгласие. В офиса на камериерките на другия край на коридора имаше телефон. Той отиде там и помоли да го свържат с рецепцията.

— Намирам се на четиринайсетия — осведоми администратора, който отговори на позвъняването. — Има ли свободна стая на този етаж?

Последва дълга пауза. Дежурният администратор работеше отдавна в хотела и беше назначен преди много години от Уорън Трент. Той имаше самовластен стил на работа, който малцина дръзваха да оспорват. Освен това неколкократно бе дал на Питър Макдермот да разбере, че не обича новоназначените, особено, когато са по-млади, по-висшестоящи от него и са северняци.

— Е какво — каза Питър, — има ли стая?

— Разполагам с 1410 — каза чиновникът с възможно най-подчертан акцент на плантатор от Юга. — Но съм я определил за един господин, който се настанява в този момент. — Той добави: — Ако не знаете, трябва да ви кажа, че хотелът е почти пълен.

Питър помнеше стая 1410. Беше голяма и просторна и гледаше към авеню „Сейнт Чарлз“. Предпазливо попита:

— Ако взема 1410, можете ли да намерите нещо друго на вашия господин?

— Не, господин Макдермот. Разполагам само с един малък апартамент на петия етаж. Но господинът не желае да плати по-висока цена.

Питър каза решително:

— Нека вашият човек се настани в апартамента на цената на единична стая. Утре сутрин можете да го преместите. Междувременно ще използувам 1410, за да преместя в нея госта от 1439, и моля да ми изпратите едно пиколо с ключа.

— Само за минутка, господин Макдермот — до този миг чиновникът говореше равнодушно, но сега премина в определено рязък тон: — Политиката на господин Трент винаги е била…

— Сега говорим за моята политика — прекъсна го Питър. — И още нещо: преди да си тръгнете, оставете бележка на колегите си от дневната смяна, че утре очаквам обяснение защо господин Уелс е бил преместен от предишната му стая в 1439. Можете да добавите, че би било по-добре за тях, ако причината е основателна…

Той затвори телефона и намигна на Кристин многозначително.